Теодора Димова е автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните", играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години излязоха романите й "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам." През 2006 г. "Майките" спечели голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на девет езика. "Адриана" е преведена във Франция, предстои излизането й в Чехия. През 2010-а "Марма, Мариам" спечели националния приз за литература "Хр. Г. Данов". Теодора Димова е колумнист към портал Култура.
- Теодора, наскоро директорка на младежки център допусна да се нареже изключително ценен роял за подпалки и варене на компоти и туршии. Защо стигаме до такива откровени рецидиви с културата ни?
- Насичането на рояла за подпалки дори и едно писателско въображение не би могло да го роди. Отново стигаме до подмяната на стойностите - роялът е нещо ненужно и неизползваемо. Жената няма представа за какво би могъл да служи той. Роялът не само не служи за нищо, той пречи. И не само пречи, но при добра воля и повече къщовност би могъл да бъде от полза. Емблематично явление. Едва ли някъде другаде из света може да се случи. Ето такива хора се управляват обаче много лесно. На тях им казваш, че ще им дадеш пет процента по-евтин ток и дърва за огрев - и те са благодарни и щастливи, приветстващи подаянията.
- Как усещаш, че някой има или няма талант да усети една картина или приказка?
- Духът винаги се разпознава, усеща се, винаги провежда диалог с другия, винаги гальовно го предизвиква. Провежда именно диалог, а не монолог. Монологът е статичен, изразява собственото его, налага го, натрапва го с грубост и отблъсква. А диалогът привлича, впримчва, увлича, интересува се от другия. Забележи колко хора не могат и не искат да търпят и дори да изслушват чуждото мнение. Напротив, искат да наложа, да внушат на всяка цена, да изтъкнат собственото си виждане по един или друг въпрос. Някакъв личен авторитаризъм, който е доста неприятен.
- Казвала си, че писането е болка - защо?
- Защото писането се занимава преди всичко с тъмната страна на човека. Защото там е грехът и раните, които той причинява. Това е територията на литературата най-общо.
- Какво се случва в днешното ни общество? Защо е така разделено - на "интелигентни" и "неинтелигентни", на София и провинция или на нещо друго?
- Част от определенията са верни, но това разделение между София и провинция е пропагандна манипулация. Това е една от многото. Беше пусната в обращение, за да се раздели България на провинция и на столица. И съответно провинцията да не подкрепи столицата. После пуснаха друга лъжа - че протестът е платен. Представяте ли си проф. Цочо Бояджиев, да речем, или Георги Господинов да протестират, защото са платени. И най-накрая - най-отблъскващото разделение - интелигентни, красиви, умни. Самото изреждане на тези прилагателни изразява някаква бездънна погнуса от тези разглезени, богати столичани, които вечер излизат с кучета и деца да се разхождат по "Царя". Крайно гнусна, крайна отблъскваща манипулация. Напротив - на протестите има хора от всички социални слоеве. Освен това в тази пропаганда се съдържа някаква омраза към интелигенцията и интелигентността. Не бива да се забравя също, че недоволните от властта далеч не се изчерпват с тези, които излизат на площада.
- Би ли емигрирала от България? В коя част на света биха те отвели мечтите ти?
- Имаше един момент - зимата на 97-ма година, преди правителството на Жан Виденов да падне, в който си казах наистина, че трябва да се махна оттук. Но за мен това е свързано с езика и писането. Нямаше да е просто напускане на България, а изтръгване на това да бъда писател. Никъде другаде по света не бих могла да пиша.
- Кога и как една разнопосочна маса от индивиди може да се превърне в общество?
- Когато изповядва едни и същи ценности. А при нас самата ценностна система е в разпад. Самите ценности са подменени с тяхната имитация. Това беше процес, който течеше подмолно през целия период на правешкия социализъм и на последвалата след него фасадна демокрация. Целта беше именно тази - обществото да се превърне в хаотичен сбор от неориентирани индивиди, които да не забелязват или да са апатични към манипулациите, подмяната. Гневът и подигравките към протестиращите са именно поради това - че обществото започва да се осъзнава и организира.
- Кое определя посоката на писателя? В критика за твоето творчество пише, че в него има "мелодрама на ситуациите" и "травестирани характери". Съгласна ли си?
- По принцип уважавам и се вслушвам в критиките, разбира се, когато не са породени от зли състояния. Но, с малки изключения, ми е много трудно да ги отнеса към моите текстове. Повечето критици проектират върху критикувания текст своите проблеми, светоглед, виждания. Онези, които успяват да доловят гласа на писателя, са малко. Един писател, както и всеки един човек, не може да бъде харесван от всички. Нито трябва да се стреми към това. Писането е боравене с рани, болезнено е. Но ако не е така, няма смисъл.
- Би ли се опитала да дадеш някаква усреднена характеристика на днешния българин - що за човек е той?
- Има нещо, което ми е много трудно да формулирам все още - при цялото омерзение от обществената атмосфера, при цялата й наситеност с безскрупулност и цинизъм, хората оцеляват духовно. Показаха го протестите. Това за мен е изумително качество на днешния българин. Показва го интересът към литературата, концертите, театрите. Там, където все още се събираме заедно, на живо - има атмосфера на общност, на заедност, на смисъл. Там, и това е парадоксалното, няма униние.
През последните години българинът стана, по-точно беше направен апатичен, обществото беше залято и удавено в чалга, порно актриси биват представяни, налагани за ВИП. Но забелязвам, че това опошляване отстъпва малко по малко. Завръща се, възражда се човещината, истинските стойности и ценности. Българинът, когато отиде в друга държава, винаги успява. Това означава, че е стойностен човек, с качества. Уви, държавата ни е лошо устроена, политическата ни класа е с ниско качество. Българинът е европеец, но тези които го управляват са Бай-Ганьовци.
- Защо са фатални почти всички жени в творчеството на баща ти - големият Димитър Димов?
- Трудно ми е да кажа. Бил е много екстремен човек, живеел е винаги в дълбокото. Писането е изследователски процес, навлизане в душата. А интересни за изследване са силните, сложните личности и ситуации.
- Как захранваш своите герои с енергия така, че те да изглеждат достоверно?
- Просто ги виждам, узнавам, разпознавам ги като живи същества, говоря с тях непрестанно, чувам думите им, виждам жестовете им, усмивките им. Живея с тях, общувам с тях, обичам ги.
- Как и кога се раждат усмивките?
- Когато човек живее в доброто, в красивото, в смисленото, в любовта, тогава целият свят е изумителен, приказен, божествен. Ние избираме дали да живеем в доброто и красивото или в лошото, грозното.
Като в притчата за пчелата и мухата. Дори да е заобиколена от мръсотия, пчелата намира чистото и уханно цвете и каца на него. А мухата обратно - дори да е заобиколена от красиви и уханни цветя, тя намира и каца върху мръсното. И ние, ако живеем като пчелите, усмивките няма да слизат от лицата ни.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
