Общество

Румен Леонидов: Политиката не ме заслужава

Храбростта на мъжа се оценява по словото или оловото, твърди поетът

Румен Леонидов: Политиката не ме заслужава

Наскоро поетът Румен Леонидов навърши шестдесет години и стори нещо, което не е правил никога досега - написа пиеса. Софийската премиера на "Речта на селския крал" е на 11 октомври. В единствената роля е актьорът Диан Манчев, режисьор - Елин Рахнев.

Румен Леонидов, който основателно си е спечелил славата на бунтар, е издал повече от десет поетични книги. Завършил е българска филология в Пловдивския университет. Печелил е и много литературни награди. Публикуван е в Англия, САЩ, Русия, Италия. Сам той превежда от руски и френски. Появата му в медиите почти винаги взривява ефира. Включи се и в политиката. Прекалено морален съм, за да бъда възприет от хората, които правят политики у нас, като свой. Така в крайна сметка поетът обясни липсата си на успех в това поприще. Румен е правнук на войводата Леонид Янков. Дори е печелил награда на литературен конкурс в негова памет. Поетът е чест посетител на лобното място на своя прадядо.

- Г-н Леонидов, как се роди идеята за пиесата ви. Чу се, че прототипът на героя ви е жив и здрав. Не знаем само дали е още кмет.

- Това е моят закъснял дебют в драматургията, а спектакълът е първата реализирана постановка на Елин Рахнев, който е най-вече известен като драматург, поет и публицист. Ръчкан съм да пиша пиеси, защото ме бива в диалога, но никога не съм приемал сериозно това като вътрешно или външно изкушение... Идеята дойде от един репортаж на Елин Рахнев за "Панорама" по БНТ. В него той засне невероятната реч на кмета на с. Катунци, на един хвърлей място от храма "Св. Георги", където е живяла Стойна Преподобна. Този маломинутен репортаж взриви обществения интерес и в интернет е гледан от няколко хиляди души - не знам точния им брой, защото той непрекъснато нараства.

Един зимен ден преди две години се срещнахме с Елин, Боил Банов, директора на Хасковския театър, и Дидо Манчев и те ме навиха да напиша текст, който Дидо да изиграе. След известно колебание Рахнев пое риска да режисира постановка.

- За какво се разказва в пиесата ви?

- Сюжетът е нещо между изповед и реч на един селски кмет за неговото невидимо селско кралство. Този най-малък в обществената йерархия властник, избран за кмет в родното си село, се изправя срещу житейските порядки в големия свят, в големия град, срещу безобразията на криворазбраната ни глобална цивилизация. Монологът на Малкия Мавруд, както е известен сред съселяните си, е трагикомичен, в който се оглеждат учудването, възмущението и болката на повечето будни българи, несъгласни с наложения им пластмасов модел на живеене, дишане, хранене и правене на любов.

- На какво може да ни научи един селски управник?

- Кметът казва: Яйцето се ражда от яйцето, защото вече истински кокошки няма. Стига с тия спа центрове и молове, стига с тия нови хотели, те не хранят народа, яйцата са майката на храната. На село от всяко яйце се пръква по едно пиле. Само селяните ще оправят тази държава! За това вечерните новини трябва да започват с бъдещето на българската кокошка.

- Героят ви дори предлага да я изографисаме в герба на държавата. Какво толкова има той против лъвовете?

- Ще цитирам пак Малкия Мавруд, както наричат кмета: Други народи може да си турят по гербовете всякакви орли и орлици, лъвове и лъвици, защото на империите това им приляга, но на нас не ни отива нито лешояд, нито сокол, пиле, нито един, нито два лъва. Че и изправени на задните са крака. Само кокошката е достойна за нашия герб! Ние сме народ, по-скоро любопитен като кокошка, отколкото цар на народите. Няма цар, който да изтърпи 500 години робство.

- "Речта на селския крал" вече е играна на фестивала "Сцена на кръстопът" в Пловдив. Какви са отзивите?

- Чудесни. Няколко известни театрали най-сърдечно ме поздравиха, казаха, че отдавна не са били толкова развълнувани от чутото и видяното. Елин и Дидо положиха кански труд. Посветиха три месеца от живота си само на тази постановка. Не съм гледал нито една цялостна репетиция освен в началото, когато в един софийски апартамент Дидо успя да ме разсмее няколко пъти и веднъж дори да ме хване за гърлото.

- Какви са предимствата и недостатъците на шестдесетгодишните мъже? Притеснява ли ви прекрачването на тази възрастова граница?

- Тези, които има опит и познание, са по-търпеливи и неприбързани. Привидно утаени. Те се свикнали да изчакват своя час, защото не бързат за никъде, те наблюдават и наблюдението е част от тяхната естетика. Ако се наложи да стрелят, те са като стара пушка, която гърми веднъж в годината, но винаги бие на месо. Недостатъците? Не ги познавам, тепърва ще се уча на недостатъчност. Чувал съм, че младостта е петият порок, който се лекува с годините. Не мога да кажа същото за себе си - всички пороци не са ми чужди, освен донякъде вече безразсъдството на младостта.

- Защо на младини се захванахте с поезия и писане въобще, а не с нещо друго? Съжалявате ли за този избор?

- Не съжалявам за нищо. Както за всички глупости, които съм извършил, така и за всички добрини и съпричастия. За поезията не съм се аз захванал, а писането се захвана с мен. Никога се съм се изживявал като поет, но винаги съм бил повече от обикновен драскач... Прописах стихове, защото в онзи социализъм нямаше възможност да изричаш съгласията си или несъгласията.

Наскоро мина Денят на поезията и гледам във Фейсбук разни колежки си честитят този празник като свой, като професионален ден на световните поети. Всеки, който мъти стихове и ги пуща за собствена сметка, се мисли за поет. Поети са Димчо Дебелянов, Фурнаджиев, Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Динков, Бог да ги помилва, има и неколцина живи, но няма да ги споменавам, за да не предизвиквам завист между останалите.

- Продължавате ли да сънувате стиховете си. Имате ли някакъв специален ритуал, когато сядате да пишете. Кое време от денонощието предпочитате?

- В последната ми книга "Сляпа неделя" стиховете ми се явиха наяве. Стекоха ми се като водопад, който изкрастилизира като синовна сълза, като необяснима родова скръб по всичко съдбовно, свързано с мен и около мен, както си ходех по "Руски" за към Борисовата градина, за да правя репортаж. Приседнах на първата пейка, за да запаметя тези небесни приливи, неподозирани и неочаквани, бях зашеметен от Божията щедрост, извисен и сгърчен едновременно от сладката болка, която изпитвах, но записвах, записвах, записвах, знаейки, че това минутно мигновение, всеки момент ще изчезне. Който не е изпитвал това свръхсъстояние, напразно е живял. И друг път съм го усещал изправен пред Стената на плача и коленичил в собичката на Стойна Преподобна.

- Защо днес не се раждат такива поета като Константин Павлов?

- Защото не ги заслужаваме. Коста е рожба на мирозданието, той е секретар на Бога, изпреварил времето си, ужасен ученик, който не признава никой от учителите си, защото знае и може повече от тях. Той не прилича на никого във вселенската поезия, той е друг вид поезия, която ние, тук, неговите едно и етно езичници, не успяхме и не успяваме да осезаем.

Коста Павлов не е чист поет, той не е базата, а надстройката на изящната мисъл. Казват, че е повече философ, а не толкова лирик. Глупости, той с мисълта си създава емоции, а не разчита на емоциите да предизвикат други емоции. Той е от Шестата раса, зъл срещу порочността, благородник за праведността. Без да е светец, Константин Павлов заслужава място вдясно от трона на Господа Бог. И го има, защото беше негов невъздържан секретар, а не шушумига, която го подмени с идола на комунизма.

- Не изпитвате ли носталгия по онова време, когато издаването на книги не бе толкова лесно дело и качествата на творбата имаше някакво значение, преди томчето да отиде за печат.

- Не изпитвам никаква носталгия нито по себе си, нито по времето, в което бях млад, несъразмерен и красив, както казва Малкия принц на българската поезия Христо Фотев. Благодарение на Любо Левчев, който ме прие за приятел и за колега, получих шанса да превърна хобито си в призвание. Любо ме взе на работа в сп. "Факел" и аз си самостроших представите за еднолинейната поезия, която харесвах, пишех и следвах. Днес мнозина го ругаят, но Любо е сложен проект на Бога и само неговият създател има право да го оскърбява или кори. Любо ми даде шанс професионално да се самоусъвършенствам в четенето и писането на стихове.

- Училище за поети няма. Вие от кого се учихте. Какво запомнихте от учителите?

- Като ученик бях захласнат по Лорка и Любо Левчев, като студент само по Коста Павлов, по-късно усетих Уитман и Елът, още по насетне припадах по Хлебников и цялата рускословесна космическа изящност. След пълната обиколка на белите братства на поетите накрая се утаих в хармонията на Димчо. Сега ме блъскат камбаните на Фурнаджиев. Минал съм с любов и почит през Висоцки и Окуджава, благодаря им като събрята по дух и по почтеност.

- А вие кого учите. Има ли мераклии и ако да, какво искат да знаят?

- Хъм. Остарявам, братле, предпочитам да се уча на любов и нежност, на повече събраност и обраност, но все пак ще кажа. Поет без позиция не е поет. Лириката може да просълзи милиони моми, но само големите жени ще оценят храбростта на мъжа чрез словото или чрез оловото. Словесната чуркопопщина е временна заблуда за масовите лавандули, докато българската поезия е във висшата лига, в елитната група на световното духовно състезание по извъннебесност. Разбирайте го както можете. Не на всеки е дадено да осъзнае какво е да имаме Далчев, Геров, Лилиев, Иван Методиев, Жоро Рупчев, Добри Тонев, Николай Искъров и...

- От поезия днес е невъзможно да се преживява. Вие как успявате да се справяте с битието?

- Поезията не е професия, тя е мисия, призвание, разпятие, но само за родените поети. За природените като мен - това е въздушна любов, която се материализира от време на време. Не искам нищо повече от нея, благодат е, че тази невероятна енергия ме е докосвала и още ме докосва. Харесва ми да бъда един от всички, елитарното ми чуждее, макар да осъзнавам, че съм си избрал, преди да се родя, извисена душевност. Това е качество, което ми пречи да бъда прекалено сложен или прекалено обикновен. Просто съм извисен. Това е. И това не е самохвалство, а реалност, която ми създава врагове.

- Рани или мъдрост ви донесе политиката. Как гледате на това си житейско увлечение?

- Политиката не ме заслужава, прекалено съм морален, фамилно обременен по тази част, за да бъда възприет от хората, които правят политики у нас, като свой. Изкушен съм да предложа и приложа моя модел за света, но не виждам за кого и защо. Нито нишите заслужават това, нито циниците ще ми позволят да го сторя.

- На кой от митингите на протестиращите бихте отишли и защо?

- Аз съм за нови избори, при пълно мажоритарно избирателно право, време е да гласуваме само за личности, а не само за някакви партийни лица, мутри, муцини и зурли.

- Коя е книгата, която бихте мечтали да издадете. По-бързо ли побеляват косите на издателите?

- Мисля книга за Стойна Преподобна. Това е народната светица, която не чака да бъде осветена като такава, но нейният стоицизъм трябва да бъде изваден от забвение и да бъде турен до този на Иван Рилски. Засега амбицията ми е по-голяма от моите възможности, но ще изчакам да се смири кръвта ми от обидата, че БПЦ дори не ще да започне процес за канонизирането на Мама Стойна, а се държи като комунист на клетвата си пред Сталин и се прави, че нищо човешко не й е близко. Църквата ни не може без народ, докато народът си кара и без нея. А това е пагубно за този духовен брак. И за мен като вярващ православен християнин, който обича повече другите, отколкото себе си.

- Разкажете повече за него. Според вашето субективно мнение приличате ли си двамата?

 

 

Потомък съм на войвода

Румен Леонидов

Моят прадядо е Леонид Янков. Той е българин, чист българин, и загива на 27 години за свободата на Македония. Народът го е почел със страхотна народна песен, която у нас е квартално неизвестна. Прабаба ми, куцата красавица Мария, с черната шамия на главата си, която никога не сваляше, мислеше, че съм негово копие. И ме е отгледала от парче месо. Леонид е връх в нашата фамилия. Дадено ми е да нося неговото чувство за справедливост, непримиримост и жертвоготовност. Бие ме по много качества, които не притежавам, но и по късмет - щеше да ми е по-лесно, ако имах конкретен враг срещу себе си, а не да го търся у себе си и над себе си дори...

Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай