Д-р Пламен Иванов, Универститет по застраховане и финанси, София, и Университет на Мидълсекс, Лондон, Великобритания.
Профил в Х: @IvovPlamen
Има числа, които човек прехвърля като таблица. Има и числа, които се усещат като тишина. Демографията е от вторите. Тя не е само статистика, а звукът на едно общество, когато говори по-тихо. Една къща без светлина. Една врата, която повече не се отваря. Една класна стая, в която шумът е останал спомен. “Едно число по-малко” никога не е просто единица. То е отслабване на мрежата, която държи ежедневието: транспортът, училището, лекарят, работното място, кварталът. И когато тази мрежа започне да се къса на повече места едновременно, разбираме, че демографията не е тема за “семейни ценности” само. Тя е счетоводство на държавата.
Счетоводство в най-простия смисъл - кой влиза в системите и кой излиза; кой плаща вноски и кой получава грижа; кой носи данъчната тежест и кой разчита на нея. Когато естественият прираст е трайно отрицателен, когато ражданията дълго не могат да настигнат смъртността, а миграцията е бурна и неравномерна, обществото живее в постоянен режим на преразпределение на липсата. Някои места преливат, други изтъняват. Някои системи се напъват, други се свиват до минимум. Това е реалност, от която не можем да избягаме с политически празни лозунги, защото числата не се впечатляват от студийни уверености.
Трудният разговор
И тук започва трудният разговор, който все отлагаме. Да, можем да имаме демографска политика, която насърчава раждаемостта. Можем да мечтаем за “повече деца”, да чертаем програми, да броим помощи, да подреждаме кампании. Факт, трябват.
Заедно с това трябва да си зададем въпрос в какви семейства ще израстват тези неродени деца? Аз също съм твърдо за традиционното семейство: двама родители, деца, морални устои, общност. Но в един момент моралната позиция се сблъсква с материалната почтеност. Ако ние не можем да гарантираме на тези неродени деца добро образование, ясна перспектива за работа и живот, чиста вода, сигурен ток, нормална и питателна храна, достъпно здравеопазване и институционално-икономическа среда, която не „разяжда“ семейството отвътре, тогава какво точно правим, когато настояваме “да раждаме повече”? Изграждаме бъдеще или произвеждаме тревога?
Аргумент против самозаблудата
Това не е аргумент против раждането. Това е аргумент против самозаблудата. Възпроизводството не е само биологичен акт. То е институционално обещание. Детето не расте само в семейство, а и в обществото и държавата: в училище, в здравна система, на улицата, в безопасност, в доверие. Когато тези рамки са крехки, решението “да имаме още едно дете” се превръща не в радост, а в сметка със скрит лихвен процент.
Когато призивът “повече деца” срещне ежедневието “по-малко сигурност”
В България често говорим за демография така, сякаш е природно явление - случва ни се. Но демографията е резултат от човешки решения, а тези решения почти винаги са резултат от условията. Семействата не правят бъдеще върху обещания. Те правят бъдеще върху предвидимост.
Най-лесно е да кажем: “хората не искат деца”. Това звучи удобно, защото прехвърля отговорността върху частния живот. Но истината е по-неприятна и по-системна. Много хора искат деца, просто не искат страх. Не искат да строят семейство върху усещане за импровизация, че при усложнение “ще се оправим някак”, че специалистът е далеч, че редът е временен, че институциите са на пауза до следващата криза.
Тук има едно понятие, което обяснява повече от всяка държавна програма: доверие. Доверието е най-скъпият капитал на държавата, а най-бързо се харчи именно в теми като здраве, образование и сигурност. Когато доверието падне, миграцията се превръща в родителско решение, а не в приключение. Хората не “изоставят родината”, както често се говори с укор. Те изнасят риска. Те търсят място, където системите изглеждат по-надеждни от думите.
Без сантименти
Тук идва и математиката, която не позволява сантимент. Ако едно общество трайно живее при ниска раждаемост, всяко следващо поколение е по-малобройно. Това се натрупва. Не е нужно човек да е демограф, за да види посоката: по-малко ученици означава по-малко класове; по-малко класове означава по-малко учители; по-малко учители означава по-малко качество и по-малко избор; и така нататък, докато цялата система започне да се съкращава не по план, а по инерция. От един момент нататък не става дума само за брой хора, а за устойчивост на цели услуги. Достатъчно ученици, за да има училище; достатъчно пациенти и кадри, за да има болница; достатъчно работещи, за да има пенсионен договор, който не скърца.
Тази логика естествено тласка населението към места, където системите още работят по-добре, просто защото има плътност. Това не е заговор, а закономерност. Когато едно място започне да губи услуга, то губи и причина да задържи семейство. Когато изгуби семейства, губи още услуги. Получава се спирала на отслабването, която трудно се обръща със случайни ремонти и кампанийни обещания.
И ако някой си мисли, че това е “нашият балкански сюжет”, нека погледне отвъд. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц описва как в части от Америка цели общности са се обезлюдили, след като стабилната икономическа основа е изчезнала. Това е портрет на места, които не се сриват с взрив, а се стопяват с тишина. Ние познаваме тази тишина. Само че в нашия случай тя тежи повече, защото исторически сме свикнали да мислим държавата като източник на грижи. Това е нашият опит. А и когато очакването е високо, разочарованието е по-дълбоко. А обещания, големи, не са липсвали през последните 35 години.
И точно затова следващият въпрос е неизбежен - ако демографията е резултат от условия, къде виждаме тези условия най-ясно? Понякога не в таблиците, а в пейзажа.
Между Русе и Велико Търново: демографията като пейзаж, не като графика
Преди пет лета пътувах между Русе и Велико Търново. Това пътуване остана в мен не с гледки, а със сгради. По главните улици на няколко места неизменно минавах покрай изоставени или полу-изоставени училища. От онези, които си личи, че са били строени “за дълго”: солидни, поддържани някога, с архитектура на увереност. Днес те стояха като пощенски кутии без писма. Не трагични с драматичен жест, а тъжни с постоянство. Сгради, които не са просто тухли, а договор: “тук ще има деца”. И когато договорът се разпадне, тухлите остават като неплатената бележка от сметките на една общност. Ярък пример за това беше училището в с. Поликраище, покрай което минах на път за Велико Търново. В съзнанието ми веднага изплуваха репортажите, които бях гледал за тяхната борба основното училище да „оцелее“, защото без него селото трудно може да има бъдеще.
Борбата за оцеляването на училището в с. Поликраище, Търновска област
Източник: Фейсбук групата на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Поликраище.
После, във Велико Търново, на главната улица видях изложба за българските училища. Не за тези в България, а в чужбина. Снимки, класове, усмивки, знамена, букви. По кадрите имаше стотици деца. В общата картина, която човек усеща, бяха хиляди. Контрастът ме удари като диагноза. У дома училището пустее, а навън българското училище е живо, но като добавка към чуждия живот.
И въпреки това, в този контраст имаше не само болка, а и надежда. Защото фактът, че тези родители водят децата си на българско училище след работа, след път, след умора, означава нещо много важно. Те не искат да скъсат нишката. Те не искат да затворят страницата. Те оставят отворена врата, дори когато ги боли. Споменът за разказите от Априлското въстание, и историческото време около него с български училища в Румъния, Украйна и други съседни нам държави, нямаше как да не се събуди в съзнанието ми.
Изложба на българските училища в чужбина, Велико Търново, 2021г.
Източник: Болярски новини.
И все пак, тази картина казва повече от статистика. Тя показва, че демографията има и културна инерция даже през вековете: хората могат да напуснат територията, но да не напуснат принадлежността. Проблемът е, че държавата рядко знае как да превърне тази принадлежност в обратна енергия. Ние често говорим за диаспората като за емоция, а не като за потенциал. Говорим за “българските училища навън” с умиление, но рядко ги мислим като мост, който може да носи обратно знания, професии, и цели семейни линии.
И тук се появява моралният слой, който стои зад голямата статистика, но рядко влиза в официалния разказ. За много възрастни хора демографията е преживяване, не диаграма. За тях е живот между две липси - липса на вчерашния живот и липса на утрешния смисъл. Те страдат по своето минало – за изоставената бащина къща с две липи отпред. Но още повече по бъдещето, което не виждат близо. Децата са далеч. Внуците са на екран. Празниците стават логистика. В такова състояние човек естествено се отдръпва от студийната увереност на политиците. И когато официалният език започне да звучи като чужд, “спасителят” започва да изглежда като последната сламка. Така демографията се превръща в политическа криза: висок оборот на партии, къса памет, бързи надежди и още по-бързи разочарования.
От тази перспектива логично стигаме до най-интимния и най-решаващ въпрос на всяка демографска политика. А той е пределно ясен: какво кара едно семейство да каже “да” на бъдещето? Отговорът почти винаги минава през сигурността. А сигурността минава през здравето.
“Как да имаме деца?” когато държавата не успява да изгради детска болница
Има теми, които режат през всяка идеология. Детското здраве е такава тема. В България вече поколения слушат обещания за държавна детска болница: проект, който все е “на път”. Смяна на концепции, смяна на модели, смяна на места, смяна на обещания. И времето минава, както видяхме и с най-новото решение на министъра в оставка през изминалата седмица - ново отлагане на строежа.
Нека го кажа без патетика: това не е просто инфраструктурен проблем. Това е проблем на държавната честност. Детската болница е символ на най-елементарната държавност. Способността да защитиш най-слабите – нашите бебета - без да превръщаш защитата им в политическа валута, и гласове.
Страшният сигнал
Когато държавата не успява да довърши такъв проект с години, тя изпраща сигнал, който семействата чуват много ясно. Не защото са циници, а защото са (бъдещи) родители. Те си задават прост въпрос: ако не можем да направим това, което е очевидно и безспорно ценно, как ще направим по-сложното? Как ще направим система, която да подкрепя родителството не само на думи, а в реалния живот?
Оттук демографската политика започва да изглежда странно. Тя се представя като “мотивация”, като “ценности”, като “помощи”. Но ако в основата липсва твърдото усещане, че когато стане трудно, държавата ще бъде там, тогава помощта прилича на отстъпка, не на сигурност. А хората не раждат деца заради отстъпки. Те раждат деца, когато вярват, че ще се справят. И най-вече, когато вярват, че техните деца ще израснат в модерно общество, без техните грижи (или поне по-малко). Вярата тук не е настроение, а институционална репутация.
И точно тук демографията се връща към своята “счетоводна” природа. Защото всяко раждане е не само радост, а и дългосрочна инвестиция: животът на едно дете е двадесет години образование, десетилетия труд, и после десетилетия грижа в обратна посока. Когато държавата не е способна да поддържа базовите си инвестиции, тя не просто губи население. Тя губи хоризонт.
От индивидуалната несигурност към общата сметка има само една крачка. Ако много семейства вземат рационални решения поотделно, обществото получава системен резултат. И тогава идва големият въпрос: кой държи баланса между поколенията?
Поколенията като сметка: кой плаща за вчера и кой има право на утре
Пенсионната система е договор между поколенията. Здравеопазването е договор между работещите и нуждаещите се. Образованието е договор между настоящето и бъдещето. Когато поколението на работещите се свива, а нуждите на възрастните растат, напрежението се качва неизбежно. И ако няма ясна стратегия, обществото започва да живее в постоянен режим на “кръпки”: малки решения, които отлагат големия въпрос.
Тук хората лесно се изкушават да водят морална война: “младите не уважават старите”, “старите са тежест”, “младите са разглезени”. Това са удобни обяснения, защото разделят вината по възраст. Но истината е по-неудобна. Кризата е системна. Тя не е в характера на поколенията, а в дизайна на държавата и икономиката.
Когато обществото не вижда дългосрочен план, то започва да мисли краткосрочно. Когато институциите не печелят доверие с резултати, хората търсят доверие в лица. И тогава героите се сменят по-често от политиките. Това е порочен кръг. Несигурността ражда спасители, спасителите не могат да заместят системите, разочарованието расте, и цикълът се ускорява.
Тук се появява и друг невидим разход. Разходът по “разпръснатия живот”. Родители, които остаряват сами (а нерядко биват захвърлени в старчески домове на терора). Деца, които растат с баби по видеоразговор. Семейства, които живеят между две държави, на две валути, на два режима на грижа. Това не е просто лична драма. Това е обществена цена, която не се отчита само в БВП, но се отчита в психиката. И точно тази цена често превръща демографията в политика на носталгията, вместо в политика на бъдещето.
Държавата и семейството & семейството и държавата.
Ако искаме да сме “за семейството” не като реторика, а като държавност, трябва да приемем едно правило: демографията следва условията. Не обратното. Не можеш да искаш от хората да построят бъдеще върху несигурен фундамент, а после да ги упрекваш, че “нямат воля”.
Смяната на начина на мислене започва от честна промяна на фокуса. Демографията не е кампания, а инфраструктура на живота. Това означава, че разговорът за “повече деца” трябва да върви редом с разговор за “повече доверие”: доверие, че здравната грижа е реална; че училището е качествено; че трудът носи достойнство; че домът е достижим; че правилата са предвидими. Без това всеки призив към раждаемост звучи като морален натиск върху семейства, които вече носят твърде много.
Има и една по-светла перспектива, която често изпускаме. Хората, които отидоха да работят в чужбина, често са били изградени тук: от родителите си, от нашите училища, от нашите общности. Те после са допринесли за чужди системи. Но техните деца, които растат навън, могат един ден да бъдат мост обратно, ако България престане да бъде “разказ” и стане “възможност”. Тези семейства пазят нишката чрез език, чрез българските училища в чужбина, чрез паметта за „България“. Това не е сантимент. Това е човешки капитал, който още не сме загубили окончателно. Но той няма да се върне заради държавна програма за 5000 лв. Той ще се върне, ако има причина.
Политиките могат да се обърнат. Дори силни тенденции не са предопределеност, ако има воля, компетентност и търпение. Възможно е училищата да оживеят не само като музей на миналото, а като дом на бъдещето. Възможно е децата и внуците да не идват само за празници, а за живот. Възможно е хората да престанат да “изнасят риска” и да започнат да строят тук, ако тук има предвидимост, справедливост и грижа.
И ако търсим най-тихата, най-дълбока опора за подобно обръщане, тя не е в поредната програма, а в онзи вътрешен морален гръбнак, който е държал обществото ни живо и когато времената са били по-тъмни от сегашните. Тогава хората са оцелявали не защото са имали лукса на идеални условия, а защото са пазили дом, общност и вяра, че утрешният ден има смисъл. Не всичко се измерва, но всичко се помни. И в това има надежда. Докато пазим нишката, има към какво да се върнем.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
