- Хилендарски е канонизиран в най-мракобесното време
- Монахът изпълнил най-голяма Божия заповед за любов към ближния - към неговия народ
Какво представлява канонизацията? Това е моментът, в който Църквата извършва причисляване на някого в лика на светиите, понеже се е подвизавал в своя живот, загинал е мъченически или пък по друг начин Бог го е прославил. Църквата свидетелства за близостта на този човек до Бога, като отправя към него молитва и се надява на неговото застъпничество.
Днес, когато Църквата не изпитва големи трудности, причинени от гонение, не живее сред императори - езичници, нито пък християните (в по-голямата част на света) са преследвани заради своята вяра, канонизацията се извършва тържествено. Богослужебната прослава включва отслужването на света Литургия, изрисуването на икона, съставянето на определена служба (включваща песнопения в прослава на канонизирания светец), както и написването на житие. Канонизацията се случва в централния катедрален храм, обикновено патриаршески, в различните Поместни православни църкви и събира заедно епископи не само от определената Поместна църква, но и гости от чужбина.
Но представете си да бъде извършена канонизация във време, когато
ръцете на Църквата буквално са отрязани
Подобен е случаят с канонизацията на св. Паисий Хилендарски. Неговото прославление е извършено на 26 юни през 1962 г. България по това време се намира в Съветския блок. Агресивният атеистичен строй определя вярата като нещо умиращо и като отживелица, останала единствено за възрастните жени, които и без друго са суеверни. На големи празници в храмовете дебнат представители на Партията и записват влизащите. Някои хора имат доста сериозни проблеми за това, че се молят в църква. Само 14 години по-рано е извършено убийството на Неврокопския митрополит Борис, под давлението на комунистическата партия. Стотици свещеници са или осъдени от Народния съд, или безследно изчезнали. Мнозина са убити, а други пратени в лагери. В такова едно, да го кажем честно - мракобесно време, прославение и канонизация на светец по начина, по който днес го разбираме и представяме, е бил почти невъзможен.
Подвигът на Българския патриарх Кирил и митрополитите от Светия Синод на Българската църква се състои в това, че показват не само на християните, но дори и на комунистическия режим у нас, че Църквата не е мъртва, не е организация, потънала в забвение, но продължава да бъде и ще е жив организъм. Организъм, впрочем, който и надживя комунистическия режим, но това е друга тема.
И въпреки че Църквата се намира сред агресивна среда и всяко нейно действие се следи зорко от политбюро, на 23 декември, преди 60 години се извършва църковно тържество по повод прославлението на нов светец не само за родната ни Православна църква, но светец за цялото Православие.
На тържественото събрание присъства Българският патриарх Кирил, придружен от членове на Св. Синод, присъстват, разбира се, представителите на властта, в лицето на председателя на Комитета при Министерството на външните работи по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове - Михаил Кючуков и началниците Димитър Тодоров и Димитров, клирици, професори от Духовната академия и др. Столичният свещенически хор изпява песнопения, а Българският патриарх Кирил произнася слово за св. Паисий, в което обрисува образа на хилендарския монах-светец като светъл възрожденски просветител, положил със светийско-апостолски подвиг началото на българското историческо и духовно-освободително движение.
Столичният свещенически хор изпълнява под диригенството на свещеноиконом Димитър Попконстатинов новонаписата кантата за отец Паисий по текст на архимандрит Серафим, композитор Петър Динев, баладата "Клепалото бие" от Иван Вазов по музика на Емануил Манолов и други патриотични песни.
Скромно е извършена канонизацията на св. Паисий. Може би точно както и той е живял. Без около него да има много шум, тихо, смирено, монашеско.
Прославянето на светиите е важно не просто за църквата като институция, но най-вече за духовния живот на православните християни, особено пък ако те се намират във време на такова голямо изпитание - да се налага да отстояват вярата си почти на живот и смърт.
За това и прославлението на св. Паисий е глътка въздух за душите на българите християни. Тя е миг на просветление, на обновление, на тържествена радост.
Покрай празника на св. Паисий няма начин да не чуем за историята, свързана с написването на неговото богослужебно прославяне - службата, съставена от Левкийския епископ Партений. По думите на духовници, на които епископът е споделил, при канонизацията на светеца той имал притеснение дали трябва да бъде канонизиран св. Паисий. Вечерта
като във видение той съзрял светеца
който му казал, че благодарение на неговата малка книжка много българи не предали вярата си. След това съмнението на епископ Партений изчезнало и той съставил службата в чест на светеца.
"Дивни са присъдите на Бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят Ч раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва, като че не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не е така. Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога. Но кой ще постигне ума Господен или кой ще последва неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди", пише в своята история св. Паисий.
Само Бог знае до колко души истински се е докоснала историята на св. Паисий
колко много народ е спасила от духовно погубване
и колко човеци е довела обратно в Църквата. За това св. Паисий е светец, пославен от Бога, възхвален от Църквата и почитан от народа. И той е канонизиран не само заради написването на своята история и възраждането на един народ, но е прославен и заради своя подвиг и като монах, и като таксидиот.
"Той е образец на аскетизъм и на духовно подвижничество. Той е усърден радетел за издирване и разпространение на верската и народностната истина. Това дело той върши с ревността и себеотречената смелост на светите апостоли и пророци, въпреки че е бил болен и въпреки опасностите, на които се е излагал... Делото на йеромонах Паисий Хилендарски е извънредно голямо както за народното пробуждане на българския народ, тъй и за неговото православно християнско просвещение. Неговата Славянобългарска история е упражнила силно въздействие върху българския народ. Чрез силата на това въздействие при Божията благодат са просияли с мъченически подвиг след 1762 г. светите хилендарски мъченици и българите Дамаскин Габровски (+ 1772 г.) и Онуфрий Габровски (+1818) и други светогорски иноци българи като свети мъченик Йоан Български (+ 1784 г.), свети Игнатий Старозагорски (+ 1814 г.). Отец Паисий чрез "История славянобългарка" е изпълнил по съвършен начин първата и най-голяма Божия заповед за любов към ближния - към неговия народ, намиращ се в тежки условия на робство". Това четем в протокола от тържественото заседание на Св. Синод по повод канонизацията на св. Паисий Хилендарски.
И ако трябва отново да се върнем в началото и да поговорим отново за обстановката, в която тази канонизация се извършва, то ще трябва
не да упрекнем Българския патриарх Кирил и Светия Синод, но да им благодарим
че извършват прославлението на такъв светец, като св. Паисий. Канонизацията на светии е и издигане за пример на човеци, достигнали до Бога. Св. Паисий е пример за нас днес също.
Във време, в което ценностната система е разклатена, когато устоите на държавата са поклатени, намирайки се сред безброй кризи и проблеми, единственото, което ни остава, е да обърнем поглед назад към историята. Там ще видим подвига на нашите царе, борбеността на нашите предци. Като пред очите ни ще видим св. цар Борис-Михаил и неговото покръстване, приемане на спасителната вяра, написването на нашата азбука от светите братя Кирил и Методий. Ще чуем проповедта на роден език от светия Климент Охридски, пръв епископ на Българския език. Ще станем свидетели на пламенната, гореща молитва на преподобния Йоан Рилски, ще получим отново благослова на светия патриарх Евтимий. И когато го попитаме заедно с другите - "на кого ни оставаш?", ще ни каже и на нас, съвременните българи:
На Светата Троица ви оставям!
Обръщайки се отново назад, ще видим мъченическия подвиг на светите Зографски мъченици, изпитанията и вярата на Баташките и Новоселските мъченици. Ще започне отново да мъждука и свети в сърцето ни православната ни вяра. Ще се обнови душата ни, ще се приповдигне и нашият дух и ще знаем вече и ние, че "от целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език... И за това българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
