Георги Константинов очаква поредна премиера - "Хермес" скоро ще пусне втората част на неговата книга със спомени "Човек за споделяне". В нея известният интелектуалец разказва за наистина необикновени срещи - с папа Йоан Павел Втори във Ватикана, с американския писател Ърскин Колдуел, с нобелиста Гюнтер Грас... Споделя и за доброто си приятелство с класиците Атанас Далчев и Радой Ралин. Споменава дори за НЛО над родния му Плевен.
Константинов, който е автор на над тридесет книги със стихове и за деца, превеждани на дузина езици, все така успешно продължава да издава списание "Пламък", създадено от Гео Милев. Маестрото на изящните строфи, който през 90-те беше депутат в седмото велико Народно събрание и заместник министър на културата, все така има читатели от всички генерации. Не само защото по негови творения са композирани над 200 песни в поп музиката. "Обичам те дотук" е хит вече четвърт век. Въпреки всичко това понякога печално се шегува, че днес не е модерно и престижно да си поет. Не крие, че е в отлични отношения със съдбата, дори флиртува с нея. Веднъж за малко да се удави в Грузия, друг път му звънят от Плевен, за да му кажат, че брат му е починал - после се оказва, че е станало грешка. Съвсем реално обаче го изключват от БКП през 1988 г. заради дисидентските стихотворения "Квартално събрание" и "Скица от натура", публикувани в "Литературен фронт" и "Стършел". Скандалът е гръмотевичен, защото Тодор Живков се разпознал и в двете. Но цялата история няма общо с един от предпочитаните афоризми на Константинов: "Поетът е лъжец, който винаги трябва да казва истината". Думите са на Жан Пол Сартр. Когато не пише, поетът гледа мачове по телевизията или чете любимите си текстове за астрономия.
Оставаме встрани от духовните блянове на Европа
- Господин Константинов, ще споделите ли оценката си за живота и литературата в България през 2014-а?
- Животът ни тук и сега е труден и противоречив. Въпреки бедното ни всекидневие, мнозина се стремят да възприемат сравнително новите европейски ценности в бита - от интернета през шопинга до пътуванията до по-екзотични места. Но немалко хора остават встрани от духовните завоевания в Стария свят: стремеж към образованост, култура в отношенията, общуване с изкуството.
Имам предвид, разбира се, и четенето на книги. Преди време бях изумен да чуя по "Хоризонт", че
40 процента от младите в България са неграмотни
Нещо става с днешното ни образование. Болезнено е да разбираме, че у нас най-често закриват училища и откриват молове. Особено в селата. Не само високите цени, правещи понякога книгите недостъпни, но и оскъдният брой читатели са причина за малките тиражи. Очевидно книгата у нас вече е лукс. Тя има второстепенно - или даже никакво - значение за мнозина. Думите "българска литература" рядко звучат в партийни програми или в правителствени речи. И тук някъде започват актуалните й проблеми. Вярно е, че имаме талантливи писатели от различни поколения. Но как съществуват те? Рядко заплащат труда им. Тематичните издания са недостатъчни. И кой се грижи хубавата книга да достигне до повече читатели? Липсва йерархия на ценностите. Критиката почти я няма. В неограничения поток на нашето книгоиздаване се появяват и много добри творби от родни автори. Но дори и най-верните читатели трудно откриват най-значителните от тях в безброя от предимно преводните заглавия.
- Кой е вашият фаворит между писателите и между най-нашумелите личности?
- Нямам фаворити писатели. Но неведнъж съм попадал на наистина качествени поезия или проза - особено от по-младите. Харесва ми разкрепостения изказ, чувството за хумор, стремежа да се казва истина. Издателствата като "Захарий Стоянов", "Жанет-45", "Хермес" и други правят много за днешната ни литература. Някои от интересните писатели публикуват в списание "Пламък" - списанието, в което работя. Но пак казвам, че литературните издания у нас също преживяват криза - имаме само няколко литературни вестника и списания от републикански мащаб. Но и те не получават необходимата подкрепа от държавата. В страни като Полша има стотина. А нашите се броят на пръсти и често им се налага да преодоляват всякакви бариери.
- Дали действително си даваме сметка какво се случи през изминалите 25 години след 10 ноември? Наясно ли сме с героите и антигероите на прехода?
- Не избрахме възможно най-добрата посока. Стъпили сме на европейската магистрала, но сме далече от стандарта на повечето страни по нея.
Много политически обещания издрънчаха за четвърт век. "Героите" на прехода ни поднасяха пламенни речи за държавни реформи и житейска промяна, а всъщност решаваха само личните си проблеми. Стана така, че извървяваме най-стръмния път към плодовете на демокрацията. Всички помним, например,
как беше разиграна пиесата "Приватизация"
Главните персонажи в нея бяха не строителите, а грабителите на България: политически лумпени от всички разцветки, продажни псевдоинтелектуалци, хитри наглеци, които станаха милионери за няколко месеца. Не съм експерт по темата, но вече е ясно, че и съдебната система нерядко играеше в един отбор с тези "герои". Затова и до ден-днешен няма кредитен милионер, фалирал банкер или корумпиран политик в затвора.
Сигурен съм, че съществуват и честни бизнесмени в трудното ни и кризисно време. В България винаги е имало трудолюбиви и находчиви личности. Но те непрекъснато трябва да преодоляват далавераджийската атмосфера, създадена от "героите" на прехода. Оказва се, че най-труден е честният път към върха.
А истинският герой, който може да извърши действителната промяна, не е този или онзи политик, изричащ празни обещания... Истинският герой е събирателен образ - всичко зависи от всички нас. Бихме могли да запалим светлина в тунела.
- Разкажете за "драмите" около стихотворението ви "Квартално събрание" - какви бяха последствията лично за вас?
- Не обичам да си припомням тъмните перипетии около моето "опасно" стихотворение "Квартално събрание", излязло от печат през март 1988 година във вестник "Литературен фронт". Заради него пострадаха някои хора на перото. Поетът Евтим Евтимов беше махнат от главното редакторство - преди това вестникът беше публикувал и други критични текстове. А на мен беше наложено наказанието "сваляне на партийно доверие". Тогава това означаваше изключване от БКП. Стихотворението беше кратко. Но голите зрънца истина, което то съдържаше, изглежда, че стреснаха някои персони по върховете на бюрократическия пейзаж. Ето част от творбата:
Ораторът
на гласност пак ни учи,
но свойто аз
зад думите е скрил.
Защото той
дори за свойто куче
широк апартамент е построил...
Не искам да разказвам за случилото се с днешна дата. Ще цитирам само редове от спомената ми книга "Човек за споделяне", където става дума и за тази случка. "Колкото и нелесно да живея сега (малцина могат да се похвалят днес с лек живот), не искам да се върна в онзи тежък въздух, изпълнен с административна демагогия и страх от истината... Днес някои от първенците на онова ораторство - умелите лъскачи на догматични рамки - се превърнаха в нещо като роднини на демокрацията. След промяната подобни люде станаха приближени на новобогаташката прислойка - по-близо до парите на новата олигархия и вносните идеи за смисъла на живота. Това, което се случи после в държавата ни, ме измъчва много повече. Ето че отново сме свидетели на лъжа, алчност и подлост - при това в десеторен мащаб."
- Вашето мнение за цензурата и автоцензурата преди и след 10 ноември?
- Идеологическият натиск от миналото днес е заменен от икономически. Хората с пари командват парада. У нас сега все по-често се среща платената автоцензура.
- Какво се случва тук и сега в Съюза на писателите?
- Напоследък, в продължение на месеци, бях зает с решаването на свои здравословни проблеми. Затова не съм достатъчно осведомен за дейността на писателския съюз. Доколкото знам, в нея липсват сериозни прояви от творчески характер - литературни дискусии, преглед на издавана продукция и т.н. И продължават да се обсъждат недовършените от години ремонти, несъбраните наеми от различни сгради и други проблеми от този род.
Литературната дейност остава в сянката на пазарното мислене
Поне на мен така ми се струва. Жалко, но факт. Остава да се надяваме на бъдещето.
- Защо в България най-често срещаният конфликт е между "млади" и "стари", а в повечето страни по света хората тачат и използват знаещите и работещите, докато са живи?
- Според мен, ако има някакъв конфликт в творческите среди, той не е толкова между млади и стари, а между можещи и по-малко можещи. Тук се крие противоречието. "Талантливият човек е неприятен", подхвърляше с ирония Атанас Далчев. Споменатата от мен липса на йерархия на ценностите спомага за появата на подобни противоречия. Тя дава предимство на хора със сравнително скромни възможности, поощрява техния апетит за личен престиж и обществена популярност. А както казва един американски писател: "Популярността е слава на дребно".
- Разкажете за незабравимата Петя Дубарова, на чиито прекрасни стихове бяхте редактор.
- Рядко си позволявам да говоря за нея. И за историята на първата й стихосбирка "Аз и морето" - излязла, за жалост, след трагичната й смърт. Издаването й се превърна в кауза за мен - особено след като се сблъсках с началния, твърде неочакван отказ. Още при първото ми запитване - когато предоставих за прочит само част от ръкописа - от софийското издателство "Народна младеж" побързаха да ме предупредят: "Не е възможно да я пуснем. Не публикуваме подобни книги. Ако го направим, ще означава, че поощряваме самоубийствата сред младите". Бях силно огорчен от категоричността. Та само смъртта ли виждаха тези хора? Защо не се развълнуваха от хубавите стихове? Веднага ще кажа, че томчето едва ли щеше да се появи на бял свят, ако не беше съдействието на Мария и Стайко - родителите на Петя. Те ми изпратиха още много нейни творби, а после и на младия тогава директор на варненското издателство - литературния критик Панко Анчев. И досега си спомням как поисках да се срещнем с него. Видяхме се в писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5. Панко беше дошъл в столицата по друг повод, но намери време да обсъдим Петината книга. Всъщност не говорихме дълго. Той пое готовия ръкопис, прочете го внимателно, после ме погледна с разбиращ поглед. И така "Аз и морето" - заглавието поставих аз, но то, естествено, е от стихотворение на Петя - излезе от печат в библиотека "Кълнове" на варненското издателство на 27 юни 1980 година.
- Какво пишете напоследък?
- Почти е готова новата ми стихосбирка с условно заглавие "Тихият шепот на вселената". Немалко от стихотворенията в нея бяха публикувани в "Преса","Дума", "Стършел"... Част от тях се появиха и в електронните сайтове "Поем терапи" и "Литературен свят". Получавам добри отзиви за тези публикации. Това ме окуражава. А пловдивското издателство "Хермес" в скоро време ще пусне втората част на моята споменна книга "Човек за споделяне". Там съм разказал още много "необикновени случки в моя обикновен живот". Споделям и някои вълнения от напрегнатия живот около мен.
- Какво четете в момента?
- Библията. Откривам нови страни в смисъла на човешкото съществуване във вселената. Съзирам необходимостта от хармония, от духовна извисеност и толерантност.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
