В един конфликт си принуден да избираш да бъдеш убиец или мишена
Българският писател зацикли в клишето за прехода, казва доц. Георги Бърдаров
Доц. Георги Бърдаров спечели състезанието за дебютиращи писатели "Ръкописът" по БНТ и до няколко месеца неговият роман "Аз още броя дните" ще излезе на пазара. Романът разказва за любов между мюсюлманин и християнка по време на войната в Босна. Бърдаров е и заместник-декан на Геолого-географския факултет в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а неговият разказ "За петата ракия или колко е хубав животът" е най-четеният български разказ в интернет. Участник в сценарния екип на няколко тв предавания, един от авторите на въпросите в "Стани богат".
- Книгата, с която спечелихте "Ръкописът", кореспондира с вашата научна тема за етнорелигиозните конфликти. Как се роди идеята за тази книга?
- Идеята за книгата се роди точно в университета. За първи път я чух в университетската аудитория от мои студенти, тя е по действителен случай - за босненската война. Отделно от това е залегнала в моята първа научна монография "Емиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз". Там има цяла глава, посветена на конфликта в Босна. И вече на трето ниво я написах като роман. Тоест, тази история преживя три различни живота.
- Какво беше изживяването в "Ръкописът"?
- Феноменално. Аз съм имал много интересни изживявания в своя живот, това е в топ 3 на най-интересните. Най-ценното за мен от "Ръкописът", освен победата, е приятелският кръг, който се създаде между участниците. Аз много се колебаех дали да участвам, даже се записах в последния момент. Беше ми притеснено, че това е реалити, какви ще бъдат взаимоотношенията, няма ли да има интриги, както в другите подобни формати. Стана точно обратното.
13-те финалисти станахме по-скоро приятели
Всеки искаше да спечели и междувременно си помагахме. Моята книга ще излезе, на Васко Панайотов също, Зара Давидкова също издаде, но много се надявам и книгите на другите финалисти да видят бял свят. Много смислени, интересни, нестандартни хора, невписващи се в клишето на съвременния български писател. Тези хора заслужават трибуна и много се надявам да я получат.
- А какво според вас е клишето на българския писател?
- Моята гледна точка е субективна, но според мен клишето е едно безкрайно заиграване с годините на прехода и с тази драма, която изживяхме тогава. Безкрайно зацикляне в този процес.
- Вашият разказ "За петата ракия или колко е хубав животът" е най-четеният в интернет. Какво е усещането да бъдеш най-четеният автор? И какви реакции най-много Ви изненадаха?
- Да си най-четеният автор, разбира се, е изключително удоволствие, тъй като всеки писател пише, за да бъде четен. Писането е донякъде самотно занимание, донякъде вътрешна потребност както при мен. Аз съм писал цял живот, досега нищо не ми беше излизало преди "Петата ракия". Това, което най-много ме изненада, е, че аз не очаквах да стане такъв хит. Това беше
първият разказ, който ми публикуваха въобще в живота
Имаше една листа, в която той непрекъснато слиза по-надолу, и вече беше слязъл на последното стъпало, когато се появи един позитивен отзив. После вече се получи цялата тази вълна и емоция от него. В самия сайт под разказа има около 600 коментара. Зная много добре колко много хората у нас обичат да хейтват, но от тези 600 коментара 580 са позитивни. Това е нещото, което най-много ме изненада.
- Вашата научна тема са етнорелигиозните конфликти. Имате ли прогноза какво ще се случи с Европа след наплива на бежанците, който е плод и на подобни конфликти?
- Това е прякото ми професионално направление, така че имам прогноза. Аз станах доцент преди четири години точно с монографията, която цитирах по-горе. Там за първи път говоря за тази мащабна миграция, която се очаква. Дори си спомням, че когато представях доцентската си лекция в университета, тези мои прогнози бяха приети донякъде с насмешка и недоверие. А те стъпваха на анализи на европейски геополитици. Това, което се случва в момента в Европа, е знаково и в същото време очаквано. Аз не знам защо Европа реагира по този странен начин, сякаш това е някаква свръхизненада. Още през 2007 г. ООН публикуваха карта, която беше прогноза за развитие на европейското население между 2007 и 2050 г. Там прогнозираха
по милион и половина на година имигранти от Африка и Азия
всяка година, като милион и двеста хиляди са от Азия. Имиграцията към Европа е предизвикана от много естествени, политически, икономически и демографски процеси. Заради колониалната система в момента Африка и Азия преживяват своя демографски взрив. Имаме акумулиране на свръхмного младо население в държави и територии, където има неработещи икономики, много висока безработица, липса на водни ресурси. Това много младо население просто няма начин да бъде удържано в тези територии, то ще мигрира. И ще мигрира все повече към Европа. При това имайте предвид, че в момента не ни е "ударила" северноафриканската вълна, тя тепърва ни очаква. Сега е само азиатската. Имаме държави като Бенин и Нигер, където средната възраст на населението е 16-17 години. То няма как да живее там, няма какво да прави. В монографията си преди 4 години аз направих една прогноза, че Европа ще бъде все по-малко бяла, все по-малко европейска, все по-малко християнска, и ние трябва да се адаптираме към тези промени. Още повече, че такива промени са ставали в цялата човешка история. Например разпадането на Римската империя и нахлуването на така наречените варварски племена в нейните предели.
- Какво ще се случва с идентичностите ни, как ще се променят те?
- Лично моето мнение е, че националната идентичност вече губи изцяло своите позиции. Аз имах прогноза и в моята книга, че бъдещето поне на Европа, е на два типа идентичност. Едната е наднационална, общоевропейска. Нещо, което от днешна гледна точка много трудно ще се изпълни, тъй като самата Европа започна да се раздира от вътрешни катаклизми и колизии. По-скоро
вървим към нещо, което го е имало в Средновековието - локална идентичност
Тоест в близко бъдеще човек ще се самоопределя според мястото, където живее.
Не според мястото, където е роден, не според произхода на своите родители. Тоест - ти живееш в момента в Париж, работиш там, създаваш семейство там, ти си парижанин. И това все повече ще се случва при разместването на населението и смесените бракове.
- Може ли в България да възникне такъв етнорелигиозен конфликт, който да не успеем да удържим?
- Това е едно от основните послания на моята книга. Случилото се в Босна може да стане на всяко място по света, където има смесено население. Въпреки че темата е изцяло босненската война, разпадането на Югославия, посланието е основно за България и българските читатели. Най-опасното според мен е да си казваме "Това няма да се случи на нас". Аз отидох до Сараево, защото исках да проуча на място историята, да мина по местата, където са били моите герои. Но преди да отида, си казвах "Понеже съм убеден хуманист, никога никой не може да ме накара да стрелям и да убивам". Когато отидох там и говорих с тези хора, разбрах, че в един конфликт ти можеш да изпълняваш само две роли - на убиец и на мишена. И нямаш избор.
- Вие сте преподавател в университета. Как гледате на твърденията, че в последните години пада нивото на студентите, имаше и едно писмо на преподаватели по подобен повод?
- Моята гледна точка се различава коренно от тези твърдения. Аз вече 13 г. преподавам, абсолютно не съм съгласен, че има драстично падане на ниво. Във всеки курс има силни, интересуващи се студенти. Малкият оптимизъм, който имам за България, идва точно от моите студенти. Интересни, смислени, търсещи хора, истинско удоволствие е да работя с тях. Ние може би слагаме някакви клишета, защото всяко едно поколение иска следващото да бъде "като нас". Ние сме живели в друго време, при други условия, други обстоятелства. Те са затрупани с информация, имат възможност да пътуват, да специализират навсякъде по света, те са много широко скроени, космополити са в най-хубавия смисъл на думата.
- Вие сте голям фен на Уругвай. Защо?
- Причината идва от детството ми. Бях на десет годинки, когато прочетох една магична история. Тя се казва "Чудото Маракана". Става дума за 1950 г., когато на финала на световното първенство по футбол играят Бразилия и Уругвай. Бразилия е домакин, всичко е подготвено тя да стане световен шампион, за пръв и последен път в историята на футбола се събират 200 000 зрители на мач. Понеже дотогава Бразилия е "мачкала" всички наред, прогнозите са били 6,7,8 на нула за Бразилия. До тогава степен са били сигурни в победата, че вестник излиза цели шест чака преди мача със заглавие "Бразилия победи". Издигнати са 40 трибуни за самба, за да празнуват титлата след мача. И тогава моят малък Уругвай сътворява наистина невероятна сензация, бие с 2:1 и става световен шампион. Когато прочетох тази история, си казах "Уау, значи няма невъзможни неща в този живот. Тъй като Уругвай е постигнал това в тази невъзможна ситуация,
значи аз мога да постигна всичко в моя живот
И оттогава винаги когато се изправя пред много сериозно препятствие, водещото е "Уругвай го е направил, значи мога и аз".
- А защо петанка - другото нещо, на което сте фен?
- Петанката е също една магична история. Аз десет години бях и все още съм част от сценарния екип на "Стани богат" и други предавания като "Аз обичам България", "Това го знае всяко хлапе". През 2004 г. шефката на въпросите дойде при мен и ми каза, че трябва да напиша въпрос за малко известен спорт. Аз се порових, намерих петанката, стана ми много любопитно и реших, понеже съм много егоцентричен, че може да се направи федерация и аз да стана президент /тъй като предполагах, че в България няма федерация по петанка/. Оказа се, че федерация има, но направихме клуб. Най-смешното от всичко е, че през един майски ден 2004 г. осъмнахме като собственици на клуб по петанка, без да знаем правилата, без никога да сме пипали топка. След това започнахме да играем, станахме луди маниаци, станахме първите българи на световно първенство, многократни републикански шампиони и вече 11 години е тази магия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
