На вчерашния ден през 1946 г. в парламента е внесен законопроектът, след който България е обявена за република, а преди четвърт век Симеон II става първият монарх в света, който си възвръща властта чрез демократични избори
Царят казал, че премиерството му е “чужда писта” и затова трябва да се намери подходящо лице за министър-председател, но Георги Марков го разубедил
Преди 25 години България става сцена на събитие без аналог в съвременната история на света. На 24 юли 2001 г. Симеон Сакскобургготски – последният цар на България, полага в Народното събрание в София клетва за министър-председател на страната и така става първият монарх в света, който си възвръща властта чрез демократични избори.
80 години по-рано, на 25 юли 1946 г., в българския парламент е внесен законопроект за референдум за премахване на монархията и за създаване на народна република. Референдумът е проведен на 8 септември и в него гласуват над 4 милиона души. Повече от 95% гласуват за република и на 15 септември България е обявена за Народна република.
Страните победителки във Втората световна война подкрепят референдума, нито една партия у нас не го оспорва и регентите на българския монарх, който тогава е на 9 години, приемат резултатите и налагат Симеон II да напусне страната, макар и без формален акт на абдикация
Така той заминава с майка си царица Йоана за Египет, където в изгнание живее дядо му по майчина линия – италианският крал Виктор Емануил III. Там Симеон завършва британския колеж “Виктория” в Александрия, а през 1951 г. се установява в Испания, където завършва Френския лицей в Мадрид. Когато навършва пълнолетие на 16 юни 1955 г., прочита прокламация към българския народ, в която потвърждава волята си да бъде цар на всички българи, да бъде верен на Търновската конституция и на принципите на свободна България.
Първото завръщане в България на Симеон II е през 1996 г. Така, след точно 50 г. в изгнание, той стъпва отново на родна земя и е посрещнат повече от възторжено от стотици хиляди българи. В навечерието на Виденовата криза народът възприема царя като месия и очакванията към него са големи. “Искаме си царя”, скандират хиляди. Но Симеон все още няма намерения да се включва пряко в българската политика.
Как се стига до повратния момент в българската история – монарх да се завърне на власт след демократични избори? Хронологията на реалното влизане на царя в българската политика е особено любопитна одисея.
След първата му поява в България десетки българи прокарват пътека между София и Мадрид с идеи той да влезе в политиката, но трябва да минат още 4-5 г., преди царят да предприеме решителна стъпка в тази посока. През 2000 г. из някои кръгове в България вече сериозно се обсъжда вариантът Симеон II да се кандидатира за президент.
Това провокира група български депутати да поискат тълкуване на конституцията, в която е разписано, че кандидатът за държавен глава трябва да е живял през последните 5 г. в България. Дали обаче това важи за хора като Симеон Сакскобургготски, които са били извън страната принудително? На 8 февруари 2001 г. Конституционният съд излиза с решение, че кандидатът трябва “фактически и трайно да е пребивавал на територията на страната през повече от половината от всяка от петте години, предхождащи датата на избора”. И така
с това решение КС де факто реже царя от участие в президентските избори и той решава да играе на парламентарните
Някъде по това време Симеон Сакскобургготски търси разговор с тогавашния премиер Иван Костов. Какво са си казали двамата, дълги години остава тайна. Но ето какво разказва царят в своята автобиография: “Пожелах да проведа поверителен разговор с министър-председателя Иван Костов, който ме прие в една от резиденциите в “Бояна”. По време на дискусията му подхвърлих идеята за тандем между неговата партия и моето движение с цел постигане на по-внушителен резултат. Мислех, че можем да се разберем и да стигнем до сходни гледища относно развитието на България, което, в крайна сметка, беше единствената ми политическа цел.
Намерението ми бе да създадем дясноцентристка коалиция, за да има приемственост в положителните неща, които бе осъществило предходното правителство, но тръгвайки от радикално обновена позиция: една централна власт, която да не е прекалено авторитарна и която да не е зависима от силата на мръсните пари. Аз съм благосклонен към коалиционните правителства, които принуждават представителите на различните партии да постигат разбирателство.
Той стана, за да сложи една цепеница в камината, обърна се към мен и рече: “Не, аз имам нужда от още един мандат, а след това ще видим”. Ето как ми даде да разбера, че отхвърля моето предложение… “В такъв случай, г-н премиер, ще видим какъв ще бъде резултатът от изборите” – отговорих му аз. Ние спечелихме и той и досега не ми го е простил”.
След това Симеон заминава за Мадрид, но на 4 април отново каца на летище София с думите: “Ще остана в България, докато има работа”.
Два дни по-късно – на 6 април, от поляната пред двореца “Врана” Симеон прави обръщение към българския народ, в което обявява, че става лидер на “Национално движение Симеон II” – “обществено движение за нов морал в политиката, за нови икономически решения с нови за България идеи и с нови хора като движеща сила”. Сред основните цели на движението му е борбата с корупцията.
“Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прословутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви”, казва царят. Фразата, с която това обръщение остава в историята. (Каква е историята на тази реплика – виж карето на 5 стр.)
След това изявление събитията се развиват много бързо. На 8 април се учредява НДСВ, а за негов лидер е избран Симеон. Два дни по-късно царският юрист Пламен Панайотов внася документите на движението за регистрация в Софийския градски съд. Делото е насрочено за 20 април, но съдът не взема решение. Три дни по-късно СГС отказва регистрация на НДСВ.
Изборите се провеждат на 17 юни. НДСВ е първа политическа сила с подкрепата на близо 2 милиона българи (1 952 513), или 42,74% от всички гласували. Царят вкарва в 39-ото народно събрание 120 депутати – само един не му достига за абсолютно мнозинство.
