Академията е моят живот

Имаме 12 нови специалности, които се радват на изключителен интерес
"Паразит" показа как националната аудитория става могъщ трамплин за световно изкуство, заявява ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев в ИНТЕРВЮ ЗА ВЕСТНИК СТАНДАРТ

В живота всички сме равни, но не на всички Господ е дал еднакво количество талант или интелект

Клаудия Кардинале, Дейвид Линч, Карлос Саура, Никита Михалков, Иржи Менцел, Ян Енглерт, Ищван Сабо са наши почетни доктори и приятели

Завършващите монтаж или операторство започват работа още във втори курс

- Проф. Семерджиев, по-голямата част от живота Ви е преминала в НАТФИЗ. Какво е за Вас Академията?
- В повечето случаи втори дом, да не кажа първи. Животът ми в последните 40 години не просто е минал в Академията, той е отдаден на нея. Не искам да си представям момента, в който ще трябва да се разделя с НАТФИЗ. Ще остане една огромна празнота.
- През годините като ректор какво бе най-трудно за Вас?
- Много неща бяха трудни и продължават да са трудни. На първо място - да убедя хората, че мога да се справя с тази длъжност. И не просто да ги убедя, а да продължа да отстоявам доверието, което са ми гласували. Сериозна трудност е контактът, който човек трябва всекидневно да осъществява на най-различни равнища, от една страна, със студентите, преподавателите и служителите в Академията, от друга - с институциите, с които тя работи от държавно или частно естество и от трета страна - на международно равнище. Там законите на общуването и изискванията за взаимоотношенията са съвсем различни. Това са три нива, в които човек трябва непрекъснато да променя цялостното си поведение - да играе едновременно много роли. А това изисква допълнително време и енергия. За трудностите от финансово-материален характер, с които се сблъсквам всекидневно, няма да говоря. Те са на съвсем друго равнище, твърде битово, не си струва да ги коментираме.
- С какво от постиженията си като ректор се гордеете най-много?
- Не съм от хората, които много се гордеят с каквото и да е, защото вярвам, че човек просто трябва да си върши добре работата. През тези няколко мандата успяхме да разширим многократно материално-техническата база, да увеличим броя на студентите и на кандидат-студентите. Да изградим в пъти повече международни връзки от тези, които съществуваха. Създадохме 12 нови специалности, успяхме да променим модела на обучение и на оценяване на труда на студентите и в някаква степен да възстановим авторитета на Академията като духовно средище, който тя имаше до 1989 г., а в следващото десетилетие някак беше позагубила.
- Как точно разширихте международния авторитет на НАТФИЗ?
- Всяко висше училище е щастливо с почетните доктори, които има. А ние имаме над 20 изключителни фигури в световен мащаб в областта на театъра и киното, които не просто са се съгласили да бъдат почетни доктори на Академията, но и голямата част от тях до ден днешен са близки приятели на НАТФИЗ, подпомагат ни в работата, готови са да откликнат на най-различни наши нужди - Едуард Олби, Никита Михалков, Тадаши Сузуки, Иржи Менцел, Клаудия Кардинале, Дейвид Линч, Карлос Саура, Патрис Павис, Горан Стефановски, Ян Енглерт, Ищван Сабо...
- Какви нови бакалавърски и магистърски специалности набират популярност в момента и какво е тяхното приложение?
- В последните 3-4 години специалностите, които създадохме - "Филмов и телевизионен звук", "Филмов и телевизионен дизайн", "Филмово и телевизионно продуцентство", както и новата специалност "Театрална продукция", получиха много широк обществен отзвук и за кратко време придобиха облика на желани специалности. Но аз бих посочил, че и част от традиционните ни специалности продължават да се радват на заслужен интерес, и то не само "Актьорско майсторство" и "Филмова и телевизионна режисура", но и специалности като "Анимация", "Драматургия", "Куклено актьорство", "Танцов театър и пантомима", "Фотография". Да не говоря, че хората, които завършват "Филмов и телевизионен монтаж" или "Филмово и телевизионно операторство", започват работа още във втори, трети курс.
- Имахте идея за специалност "Актьорско майсторство на английски език". Реализира ли се?
- За съжаление не се осъществи поради липса на кандидати. И аз дълбоко съжалявам за това. Проблемът не бе в програмата - тя е много добре структурирана и изградена. Просто хората, които биха я изучавали, вероятно предпочитат да го направят в Англия или САЩ.
- Мислите ли, че българското кино може да има подем не само на национално, но и на международно ниво? Ще направя връзка с филма "Паразит", който взе 4 "Оскар"-а, включително за най-добър филм, макар да не е на английски език?
- "Паразит" взе "Оскар", защото се занимава с общочовешки, универсални теми, а не се е забил в регионалната си идентичност. Но по-важното е друго. Получавайки наградата, авторите му благодариха първо на корейската публика за това, че тя непрекъснато със своята взискателност издига нивото на корейското кино, и призоваха всички да мислят за публиката, когато правят кино. Когато един филм е направен с желание да влезе в диалог с публиката, да бъде разбран от хората, които всеки ден имат проблеми, когато е направен с искрено емоционален заряд, тогава този филм няма как да не бъде и глобално приет.
- Защо тогава много хора спрягаха "1917" за най-добър филм?
- "1917" е много интересен филм, изключително майсторски направен. Сам Мендес е брилянтен режисьор, не за пръв път показва майсторството си. Но той е много мрачен филм, за една епоха, която в съзнанието на зрителя вече не е чак толкова близка. И най-вече той е прекалено ангажиран с войната като философско понятие, а не толкова с личните съдби на хората в нея. Всяко залитане води до подобен резултат. Преди няколко години "Дюнкерк", където пък емоционалното преживяване на индивида е много силно изведено, и то по доста екстравагантен начин, също не събра толкова аудитория и признание, колкото се очакваше.
Трябва да се търси балансът между личната призма и епичното, както беше направено в "Спасяването на Редник Райън" на Стивън Спилбърг, или във "Взвод" на Оливър Стоун, или в "Ловецът на елени" на Майкъл Чимино. Нарочно споменавам филми от различни епохи, от 70-те, 80-те, 90-те години, в които военната тематика, независимо дали става дума за виетнамската война или за Втората световна война, е пречупена през личната съдба. Но в същото време, нито личната съдба, нито епичната характеристика на бойните действия вземат превес. Тоест намерен е верният баланс.
- Дали наистина това е причината за успеваемостта на този тип филми? "1917" бе обвинен в краен национализъм, чуха се коментари от типа: "Кой германец би гледал този филм?" или "Как може в целия филм да има поява само на една жена, и то за 5 минути!". Днес тенденцията е всичко да е антинационалистично, да няма сексизъм или расизъм. Дали наистина човек, създавайки някакъв продукт, трябва много да внимава за тези тематики?
- Очевидно да. Живеем в поредната епоха на "лов на вещици". В момента либертарианците са решили, че всичко трябва да се измерва в квоти. Независимо дали става дума за наука или изкуство. Аз винаги съм бил привърженик на идеята, че в обикновения живот всички сме равни, но за съжаление не на всички Господ е дал еднакво количество талант или еднакво количество интелект. И ако всеки един от нас би трябвало да получава поравно блага, за да може да живее нормално, с което съм напълно съгласен, то няма как всеки един от нас да получава признание в областта на изкуството или науката, които са много специализирани дейности, зависещи от ДНК-то на човека, а не от социални фактори. Стивън Кинг го каза много ясно и спечели си крайно много недоброжелатели. Тази вече доста хиперболизирана идея за равенството, която в Холивуд и в цяла Америка започна в последните години да се превръща в болест и зараза, мисля, че трябва да спре. И трябва именно хора като Стивън Кинг и други личности, които са със световен авторитет, да кажат - хора, опомнете се, малко трябва да има някакъв край, някаква граница на полудяването. Всеобщата психоза в тази посока трябва да бъда вече спряна.
- Какво демотивира българския творец? Финансирането ли е главният проблем?
- Не. Твърде много творци разбраха, че могат да правят кино и не с държавни пари, а с много по-малко средства, намерени от частни институции. В никакъв случай не казвам, че това трябва да бъде начинът на финансиране по принцип. Ясно е, че няма как държавата да абдикира от киноизкуството и да не защитава една национална идентичност чрез киноизкуството. Но аз мисля, че големият проблем на българското кино не е толкова липсата на финансиране, а липсата на контакт с аудиторията. И се връщам обратно към филма "Паразит", който очевидно е гледан от зрителите в Корея, а сега ще бъде гледан и от зрителите по целия свят. Когато собствената национална аудитория се превърне в най-могъщия трамплин за създаването на достоверно, достатъчно близко и едновременно с това достатъчно дълбоко изкуство, то това е най-добрият начин. Ние трябва да се научим да говорим с българската публика.
- Какво е киното днес - повече бизнес, повече изкуство, и има ли опасност оригиналното творчество да бъде опорочено в този процес?
- Не мисля, че оригиналното творчество страда, когато е свързано с бизнеса. За да изгради човек оригинален продукт, той често е подтикнат от бизнес аргументи. Великият Федерико Фелини неведнъж е казвал, че не би направил нито един от филмите си, ако не е бил принуден да вади пари, за да се издържа. Луис Бунюел винаги е изтъквал, че филмите му са ставали изключително интересни, защото понякога продуцентите не са били доволни от дължината и са смятали, че филмите трябва да бъдат по-кратки или по-дълги. Така той е изграждал стила си, който на някои се струва мистериозен, енигматичен. В него понякога се включват съновидения или пък липсват цели части от историята, именно благодарение на това, че продуцентите са поставили някакви задължителни условия, които той се е опитвал да спазва. Мога да дам десетки примери. Американското кино е започнало като бизнес и до ден днешен е предимно бизнес. Но това не означава, че в него няма и произведения на изкуството, които са се родили не защото са се борили срещу бизнеса, а защото са се опитали да намерят добрите страни на взаимоотношенията с бизнеса. В крайна сметка киното е изкуство, което се прави с много пари. То няма как да бъде дистанцирано от бизнеса и от икономическите фактори в собственото си развитие.
- Малко встрани от темите, които обсъдихме дотук, но любопитно и актуално за читателите, е един въпрос, свързан с най-голямата емблема на НАТФИЗ - Стефан Данаилов, мислите ли да направите нещо специално в негова памет?
- Знаете ли, болката още не е отшумяла, фанфарите още не са замлъкнали, мръсната вода още не се е оттекла. Трябва да изчакаме онзи момент, в който трезво ще може да се прецени кое е най-подходящото решение за достойно увековечаване на паметта на великите хора.