Академията е моят живот

- Имаме 12 нови специалности, които се радват на изключителен интерес
- "Паразит" показа как националната аудитория става могъщ трамплин за световно изкуство, заявява ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев в ИНТЕРВЮ ЗА ВЕСТНИК СТАНДАРТ
В живота всички сме равни, но не на всички Господ е дал еднакво количество талант или интелект
Клаудия Кардинале, Дейвид Линч, Карлос Саура, Никита Михалков, Иржи Менцел, Ян Енглерт, Ищван Сабо са наши почетни доктори и приятели
Завършващите монтаж или операторство започват работа още във втори курс
- Проф. Семерджиев, по-голямата част от живота Ви е преминала в НАТФИЗ. Какво е за Вас Академията?
- В повечето случаи втори дом, да не кажа първи. Животът ми в последните 40 години не просто е минал в Академията, той е отдаден на нея. Не искам да си представям момента, в който ще трябва да се разделя с НАТФИЗ. Ще остане една огромна празнота.
- През годините като ректор какво бе най-трудно за Вас?
- Много неща бяха трудни и продължават да са трудни. На първо място - да убедя хората, че мога да се справя с тази длъжност. И не просто да ги убедя, а да продължа да отстоявам доверието, което са ми гласували. Сериозна трудност е контактът, който човек трябва всекидневно да осъществява на най-различни равнища, от една страна, със студентите, преподавателите и служителите в Академията, от друга - с институциите, с които тя работи от държавно или частно естество и от трета страна - на международно равнище. Там законите на общуването и изискванията за взаимоотношенията са съвсем различни. Това са три нива, в които човек трябва непрекъснато да променя цялостното си поведение - да играе едновременно много роли. А това изисква допълнително време и енергия. За трудностите от финансово-материален характер, с които се сблъсквам всекидневно, няма да говоря. Те са на съвсем друго равнище, твърде битово, не си струва да ги коментираме.
- С какво от постиженията си като ректор се гордеете най-много?
- Не съм от хората, които много се гордеят с каквото и да е, защото вярвам, че човек просто трябва да си върши добре работата. През тези няколко мандата успяхме да разширим многократно материално-техническата база, да увеличим броя на студентите и на кандидат-студентите. Да изградим в пъти повече международни връзки от тези, които съществуваха. Създадохме 12 нови специалности, успяхме да променим модела на обучение и на оценяване на труда на студентите и в някаква степен да възстановим авторитета на Академията като духовно средище, който тя имаше до 1989 г., а в следващото десетилетие някак беше позагубила.
- Как точно разширихте международния авторитет на НАТФИЗ?
- Всяко висше училище е щастливо с почетните доктори, които има. А ние имаме над 20 изключителни фигури в световен мащаб в областта на театъра и киното, които не просто са се съгласили да бъдат почетни доктори на Академията, но и голямата част от тях до ден днешен са близки приятели на НАТФИЗ, подпомагат ни в работата, готови са да откликнат на най-различни наши нужди - Едуард Олби, Никита Михалков, Тадаши Сузуки, Иржи Менцел, Клаудия Кардинале, Дейвид Линч, Карлос Саура, Патрис Павис, Горан Стефановски, Ян Енглерт, Ищван Сабо...
- Какви нови бакалавърски и магистърски специалности набират популярност в момента и какво е тяхното приложение?
- В последните 3-4 години специалностите, които създадохме - "Филмов и телевизионен звук", "Филмов и телевизионен дизайн", "Филмово и телевизионно продуцентство", както и новата специалност "Театрална продукция", получиха много широк обществен отзвук и за кратко време придобиха облика на желани специалности. Но аз бих посочил, че и част от традиционните ни специалности продължават да се радват на заслужен интерес, и то не само "Актьорско майсторство" и "Филмова и телевизионна режисура", но и специалности като "Анимация", "Драматургия", "Куклено актьорство", "Танцов театър и пантомима", "Фотография". Да не говоря, че хората, които завършват "Филмов и телевизионен монтаж" или "Филмово и телевизионно операторство", започват работа още във втори, трети курс.
- Имахте идея за специалност "Актьорско майсторство на английски език". Реализира ли се?
- За съжаление не се осъществи поради липса на кандидати. И аз дълбоко съжалявам за това. Проблемът не бе в програмата - тя е много добре структурирана и изградена. Просто хората, които биха я изучавали, вероятно предпочитат да го направят в Англия или САЩ.
- Мислите ли, че българското кино може да има подем не само на национално, но и на международно ниво? Ще направя връзка с филма "Паразит", който взе 4 "Оскар"-а, включително за най-добър филм, макар да не е на английски език?
- "Паразит" взе "Оскар", защото се занимава с общочовешки, универсални теми, а не се е забил в регионалната си идентичност. Но по-важното е друго. Получавайки наградата, авторите му благодариха първо на корейската публика за това, че тя непрекъснато със своята взискателност издига нивото на корейското кино, и призоваха всички да мислят за публиката, когато правят кино. Когато един филм е направен с желание да влезе в диалог с публиката, да бъде разбран от хората, които всеки ден имат проблеми, когато е направен с искрено емоционален заряд, тогава този филм няма как да не бъде и глобално приет.
- Защо тогава много хора спрягаха "1917" за най-добър филм?
- "1917" е много интересен филм, изключително майсторски направен. Сам Мендес е брилянтен режисьор, не за пръв път показва майсторството си. Но той е много мрачен филм, за една епоха, която в съзнанието на зрителя вече не е чак толкова близка. И най-вече той е прекалено ангажиран с войната като философско понятие, а не толкова с личните съдби на хората в нея. Всяко залитане води до подобен резултат. Преди няколко години "Дюнкерк", където пък емоционалното преживяване на индивида е много силно изведено, и то по доста екстравагантен начин, също не събра толкова аудитория и признание, колкото се очакваше.
Трябва да се търси балансът между личната призма и епичното, както беше направено в "Спасяването на Редник Райън" на Стивън Спилбърг, или във "Взвод" на Оливър Стоун, или в "Ловецът на елени" на Майкъл Чимино. Нарочно споменавам филми от различни епохи, от 70-те, 80-те, 90-те години, в които военната тематика, независимо дали става дума за виетнамската война или за Втората световна война, е пречупена през личната съдба. Но в същото време, нито личната съдба, нито епичната характеристика на бойните действия вземат превес. Тоест намерен е верният баланс.
- Дали наистина това е причината за успеваемостта на този тип филми? "1917" бе обвинен в краен национализъм, чуха се коментари от типа: "Кой германец би гледал този филм?" или "Как може в целия филм да има поява само на една жена, и то за 5 минути!". Днес тенденцията е всичко да е антинационалистично, да няма сексизъм или расизъм. Дали наистина човек, създавайки някакъв продукт, трябва много да внимава за тези тематики?
- Очевидно да. Живеем в поредната епоха на "лов на вещици". В момента либертарианците са решили, че всичко трябва да се измерва в квоти. Независимо дали става дума за наука или изкуство. Аз винаги съм бил привърженик на идеята, че в обикновения живот всички сме равни, но за съжаление не на всички Господ е дал еднакво количество талант или еднакво количество интелект. И ако всеки един от нас би трябвало да получава поравно блага, за да може да живее нормално, с което съм напълно съгласен, то няма как всеки един от нас да получава признание в областта на изкуството или науката, които са много специализирани дейности, зависещи от ДНК-то на човека, а не от социални фактори. Стивън Кинг го каза много ясно и спечели си крайно много недоброжелатели. Тази вече доста хиперболизирана идея за равенството, която в Холивуд и в цяла Америка започна в последните години да се превръща в болест и зараза, мисля, че трябва да спре. И трябва именно хора като Стивън Кинг и други личности, които са със световен авторитет, да кажат - хора, опомнете се, малко трябва да има някакъв край, някаква граница на полудяването. Всеобщата психоза в тази посока трябва да бъда вече спряна.
- Какво демотивира българския творец? Финансирането ли е главният проблем?
- Не. Твърде много творци разбраха, че могат да правят кино и не с държавни пари, а с много по-малко средства, намерени от частни институции. В никакъв случай не казвам, че това трябва да бъде начинът на финансиране по принцип. Ясно е, че няма как държавата да абдикира от киноизкуството и да не защитава една национална идентичност чрез киноизкуството. Но аз мисля, че големият проблем на българското кино не е толкова липсата на финансиране, а липсата на контакт с аудиторията. И се връщам обратно към филма "Паразит", който очевидно е гледан от зрителите в Корея, а сега ще бъде гледан и от зрителите по целия свят. Когато собствената национална аудитория се превърне в най-могъщия трамплин за създаването на достоверно, достатъчно близко и едновременно с това достатъчно дълбоко изкуство, то това е най-добрият начин. Ние трябва да се научим да говорим с българската публика.
- Какво е киното днес - повече бизнес, повече изкуство, и има ли опасност оригиналното творчество да бъде опорочено в този процес?
- Не мисля, че оригиналното творчество страда, когато е свързано с бизнеса. За да изгради човек оригинален продукт, той често е подтикнат от бизнес аргументи. Великият Федерико Фелини неведнъж е казвал, че не би направил нито един от филмите си, ако не е бил принуден да вади пари, за да се издържа. Луис Бунюел винаги е изтъквал, че филмите му са ставали изключително интересни, защото понякога продуцентите не са били доволни от дължината и са смятали, че филмите трябва да бъдат по-кратки или по-дълги. Така той е изграждал стила си, който на някои се струва мистериозен, енигматичен. В него понякога се включват съновидения или пък липсват цели части от историята, именно благодарение на това, че продуцентите са поставили някакви задължителни условия, които той се е опитвал да спазва. Мога да дам десетки примери. Американското кино е започнало като бизнес и до ден днешен е предимно бизнес. Но това не означава, че в него няма и произведения на изкуството, които са се родили не защото са се борили срещу бизнеса, а защото са се опитали да намерят добрите страни на взаимоотношенията с бизнеса. В крайна сметка киното е изкуство, което се прави с много пари. То няма как да бъде дистанцирано от бизнеса и от икономическите фактори в собственото си развитие.
- Малко встрани от темите, които обсъдихме дотук, но любопитно и актуално за читателите, е един въпрос, свързан с най-голямата емблема на НАТФИЗ - Стефан Данаилов, мислите ли да направите нещо специално в негова памет?
- Знаете ли, болката още не е отшумяла, фанфарите още не са замлъкнали, мръсната вода още не се е оттекла. Трябва да изчакаме онзи момент, в който трезво ще може да се прецени кое е най-подходящото решение за достойно увековечаване на паметта на великите хора.
Обрат в живота на Азис. Кое момиче е до него? (СНИМКИ...
Земетресение разсъни България. Паника в една област
Защо трябва да пием кафето си с мляко? Падна голяма т...
Времето ще ни побърка. Идва много опасен ден
Нова изцепка на Морфов разтресе Народния
Проговори жената, която опита да се самоубие на живо....
11 мита за здравословното ядене