Събота,

Плащаме с бедствия за лошотията си

От: Администратор -
Плащаме с бедствия за лошотията си
A
A
A

Мартин Ралчевски, Екситър, Англия

Един от поводите да се върна в България това лято от Англия, където живея, беше и новата ми книга "Емигрант". Срещнах обич, разбиране, желание за общуване с мен. Ушите ми бяха галени от топли и искрени думи. Обграден бях от добри и честни хора. Бях щастлив! Усещах, че чувствата са искрени. Казваха ми, че четат книгите ми, че ме ценят, харесват и дори обичат.

Когато еуфорията премина, започнаха срещите, интервютата, пътуванията и впечатленията. Въпреки че го очаквах, все пак останах изненадан от неверието, с което се сблъсках. Аз съм вярващ и станеше ли дума за Христос, отнякъде сякаш падаше невидима пелена. Пелената на срама. Срамуваха се да кажат, че вярват. Аз пък се притеснявах да защитя вярата си.
И точно като се свенях като виновно дете, направило беля, някой ми зададе въпрос, който ме стресна. Мисля ли, че има връзка между нашите постъпки и природните катаклизми и нещастията, които сполетяха България. Порои, градушки, наводнения, а успоредно с тях и немотия, страдания, отчужденост, враждебност... Помня, че отговорих положително. Но го сторих половинчато, неуверено. Дори се засрамих, защото си помислих, че онези, които ме гледаха, ще ме вземат за наивник. Не ме беше срам от това, че Бог щеше да ме вземе за страхливец, а от мнението на хората.
Съвестта обаче не може лесно да се успокои. Затова сега ще напиша за онези мои чувства. Може някой да се замисли. Някой да се спре и да не извърши нещо лошо. Или пък, дай Боже, някой да се опита да поправи вече извършеното лошо. Ако пък нищо не се случи, поне ще помечтая.

Случайно се озовах в краен софийски квартал. Няма да кажа името му, за да не се разпознаят хората, за които ще разкажа. Нямах намерение да спирам, но нещата така се развиха, че останах близо час. Бях с децата си.

Магазинчето е порутено. Неугледно. Бедно. Свечерява се. Зад щанда излиза отруден човек. На възраст около петдесет, а може би - шестдесет. Всъщност е от ония хора, които нямат възраст. Прошарен, отруден, съсипан от живота, но вежлив. Пита дали искаме да си купим чушки? "Какви ти чушки? - мисля си аз. - Не ми трябват никакви чушки, след малко отивам на ресторант." Но очите на този човек са тъжни. Много тъжни. Мъката му сякаш излиза като невидими ефирни ръце от тях и те хваща за гърлото. Надяваше се да продаде нещо. Но какво? Нямах нужда от нищо в този момент. И все пак пратих децата да си изберат нещо. "Шоколад!", викнаха в един глас те. Цената от 35 стотинки ме стресна. До този момент се бях движил и хранил все по центъра на София и тази цена ми се стори като шега.

Заприказвах се с продавача. Човекът дошъл от някакво видинско село. Първо той, а после и жена му с децата. Нямал куража да тръгне немил-недраг за Западна Европа. Предпочел София. Продали си имота в селото. С парите купили няколко стелажа, два хладилника и малко покъщнина - в това се бе превърнала къщата им. Едвам успели да заредят със стока. Магазинчето било под наем. Апартаментът, в който се настанили - също. Всички надежди били отправени към "по-богатите" клиенти от София. Такива обаче така и не се появили. Стоката не се продавала. Човекът беше отчаян. "Ако фалираме, а натам вървят нещата, няма да го преживея. Нямаме вече нищо, всичко е тук, на този щанд... Шоколадът обаче си го бива, нали? Благодаря ти, че купи нещичко от мен..."
Така говореше този преждевременно състарен и угнетен мъж.

Човекът ми благодареше, че съм купил шоколад за 70 стотинки

Думите му пареха. Стоях безмълвен. Уж пишех книги, а не намерих слова да го утеша. Погледнах зеленчуците му. Вече беше тъмно, а те бяха неосветени, повехнали, разхвърляни. Явно бе, че човекът не беше роден за търговец. Може би скоро наистина щеше да фалира. А после? И така, като някакво безчувствено животно, си тръгнах оттам. Срещнах се с приятели в ресторант в центъра на София. Уж обикновено заведение, но цените - високи и пълно с посетители. Започнах да се храня, но в устата някак ми горчеше. Знаех, че с цената на един залък в този ресторант онзи беден човек от видинското село можеше да сложи сигурно вечеря за цялото си семейство.

Хората се хранеха. Пиеха. И сякаш скимтяха някак дяволито, доволно. И аз бях един от тях. Седях сред оживлението и пълните маси, но пред очите ми беше единствено онзи човечец. И тогава се сетих отново за отправения по-рано към мен въпрос - има ли връзка между нещастията, които сполетяха страната, и нашите постъпки?

Продължавах да седя, подпрян на масата. Бодях нещо в чинията. Участвах в разговорите. Но сърцето и умът ми бяха далече. Изведнъж ми се прииска да захвърля всичко. Бях отвратен. Погнусен. Потресен от неправдата. От всички хрантутници наоколо и най-вече от мен самия. Знаех, че човекът от видинското село не е единствен и че има хиляди, които са дори по-зле и от него. Припомних си и историята на отец Антоний Джамбазов, мой приятел и връстник, който стана монах и почина на Света гора на 25 години. Според спомените на монасите от Зограф той е водил свят живот и още приживе е сияел. Дошъл на Света гора с празни ръце, без храна и провизии. Само с няколко книги. Искал е да се засели в някоя пещера и само да се моли. А какво ще яде ли? Ако се питате това, си спомнете за свети Йоан Рилски. Отговорът е: Нищо. Отец Антоний е възнамерявал да се отдаде на себеотрицание и свят живот. Не е мислил за храна.

Представете си сега колко сбъркан трябва да си според съвременните представи, за да стоиш в изискан ресторант сред приятели, пред пълна маса и да мислиш за някакъв си бедняк от Видин и за монах отшелник. Това наистина сигурно е диагноза. Мислех си колко ли свободен се е чувствал отец Антоний? Колко ли щастлив е бил? Но, разбира се, нямах никакъв кураж да се откажа от уредения си живот. Просто си мислех и фантазирах. И... задушавах съвестта си. Малодушникът в мен ме мачкаше и в крайна сметка - победи.

Няколко дни след това поехме към Пловдив, Стара Загора и оттам, през прохода, към Еленския балкан. По пътя, някъде след Стара Загора, гледам претоварена с боклуци циганска каруца. Конят е мършав и слаб, едва върви по баира. До него е вързано малко конче. Циганинът удря клетите животни не с камшик, а с голям, груб и дебел прът. Всичко ми се обърна. Викам си: ей сега ще спра, ще сляза и ще го пребия. Но докато намалявах, размислих. Помислих си: ще спра и ще му обясня, че това е грях. Голям грях е да биеш изнемощяло вързано животно, което няма сили да дърпа претоварената каруца. Така си мислех, докато го подминавах.

Страхливецът в мен победи за втори път

По-късно настигнахме втора каруца. Към нея нямаше привързано малко конче и стопанинът й не държеше прът. Тя бе отбита встрани от пътя. В каруцата имаше дете, най-много да беше на дванадесет години. То опъваше юздите на клетия кон, за да стои на място, а после го удряше с камшика, пак и пак. Безсмислено и жестоко. Явно циганчето чакаше някой да дойде от близката нива. Докато чакаше, се забавляваше. Недоумявах откъде в главата на това дете се раждаше подобна жестокост. Този път твърдо реших да спра. Намалих... Започнах да отбивам... Но преди да спра, ги видях. Бяха възрастни цигани, може би трима или четирима, едри, мръсни. Те вървяха към каруцата, носейки нещо на рамене. Идваха от нивата. Размислих. И отново страхливецът в мен победи.

След час и половина пристигнахме в Еленския балкан. По точно в "Ханче Боаза". Там трябваше да нощуваме две нощи, но така се случи, че останахме само една. Това много красиво и живописно място високо в планината създава чувството, че се намираш в друг, приказен, свят. Има много зеленина. Поддържани тревни площи. Просторен ресторант. Открит голям басейн. И зоокът, който беше разположен в близост до басейна, но имаше ниска ограда, която го отделяше. Направи ми впечатление, че клетките бяха твърде тесни, но не задържах вниманието си на тях. Имаше сърна, елен, паун, козлета, зайци и други животинки. Синът ми забеляза, че рогата на елена са като че ли счупени и по тях има кръв. Учудих се. Обясних му, че животното се блъска в мрежата, защото иска да излезе. Тъкмо го изрекох и отново забелязах колко тесни бяха клетките.
Свечеряваше се. Постепенно козлетета започнаха да блеят, сърната да скимти, а еленът - да се блъска в мрежата още по-силно. Отраснал съм в София и нищо не разбирам от животни, но инстинктивно чувствах, че са гладни. Казах си, че скоро ще дойде някой да ги нахрани. Но, за мое разочарование, никой не се появи. По едно време гледам двама души, че идват точно откъм зоокъта. Казах им, че май животните са гладни, защото вдигат шум. Те ми отвърнаха, че били музиканти и това не било тяхна работа. Скоро щели да свирят в ресторанта. Можело да ги слушам, ако искам. Реших да попитам някой друг. Намерих жена, която оправяше покривките по масите. Тя ми отговори, че си имало специален човек, едно младо момче, което се грижело за тях. Когато стана тъмно, реших да проверя на място какво е положението. Пристъпих в тъмното към зоокъта. В клетките нямаше никаква храна.

На другата сутрин зачаках търпеливо да се появи момчето, което трябваше да ги нахрани. То дойде по обед, влезе в стаичка до клетката на сърната и малко след това започна силно да ругае. "Писна ми от тия тъпаци! Няма зоб. Ей, големи мизерници са тия хора!". Доближих го и попитах какво не е наред. А момчето сякаш само това бе чакало. Започна като картечница да се оплаква: "Изобщо не им пука на чорбаджиите за животинките. Ей на, затворили са ги тука, не ги хранят и не дават пари за храна. Зайците умират от глад! Сърната линее! Виж, ребрата й се броят. С козите не е чак толкова трагично положението, но и те много се мъчат. Но сърните не издържат дълго на глад. Миналия месец умря цяло семейство сърни. Сърцето ме болеше. Колко пъти ги предупреждавах. Все едно говорех на тая стена тука. Идва ми да се махна, ама къде да ида. Те ми викат: какво като умирали гадините, ще хванем други, гората е голяма..."

Душата ми се преобърна отново

Казах на момчето, че няма да оставя тази работа така. И отидох да търся обяснение. Попаднах на жената, която ни беше настанила. Тя искрено се учуди, че проявявам интерес и грижа за животните. "О, всичко е наред, не се притеснявайте. Хранят ги, хранят ги...", опита се да ме излъже тя.

Искаше ми се да сторя нещо веднага, но не знаех с какво точно да нахраня животните. А всичко в градината беше подредено под конец. Нямаше откъде да откъсна едно листенце. Над оградата стърчаха клони от някакво дърво. Май беше орех. Откъснах колкото можах листа и отидох до клетките. Животните ядоха от ръцете ми настървено.
По разбираеми причини не пожелахме да останем по-дълго на това място. Преди тръгване реших да пробвам и да дам хляб на животните. Имах две останали филийки и им ги разделих. Мислех, че сърните и елените не ядат хляб. Но ядоха. И тогава отново се сетих за онзи въпрос - за причините и следствията от нашите постъпки.

Ако ме попитате защо не отнесох със себе си от България радостта и любовта на хората, които бяха около мен, а запомних болката и мъката на страдащите хора и животни, няма да знам какво да ви отговоря. Мисля си, че съм оптимист. Или поне искам да бъда. Но когато виждам страдание, колкото и да се взирам и да търся добро наоколо, не го откривам. Затова предпочитам да споделям видяното и да се моля да стане някое чудо. Дай Боже, да се намерят добри хора, които някак да помогнат.

И тогава сякаш намерих отговора. Това е причинно-следствената връзка! Страдаме заради нашите постъпки. Преяждаме, докато другите гладуват. Малтретираме хора и животни без причина. Озлобяваме се. Мразим. Наказваме... А после се чудим защо ни спохождат лични драми. Нещастия. Природните катаклизми. Нека не забравяме, че всяко наше действие се помни. И особено нашите неправди и жестокости. Те се записват трайно - там Горе. Защото нашите лоши постъпки пораждат болка не само тук, но и Горе. А следствието от тази Небесна болка, която идва от Горе, е плашещо. Казва се Наказание.
И въпреки че светът лежи в злото, което е факт, ние не бива да се отчайваме, а да се борим срещу това зло и да вярваме, че има надежда доброто да победи. Пише го и в Библията - злото ще властва до последно, но накрая доброто ще победи. Това го казвам на тези, чиито сърца трепват при всяка неправда. А на останалите, онези, които си мислят, че няма Бог и че всичко им е позволено, бих припомнил един диалог между двама от героите на Александър Дюма - абат Фариа и Дантес от "Граф Монте Кристо".

Фариа: - Чуй и последния урок. Не извършвай престъплението, за което сега излежаваш наказание. Защото Господ е казал: Отмъщението е мое.
Дантес: - Аз не вярвам в Бог.
Фариа: - Няма значение. Той вярва в теб.

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички