Предател. В задружната армия на социалистите тази дума винаги е на мода и никога не умира. Те могат да понесат в редиците си крадци, развратници, пияници, но предатели никога. Традицията продължава повече от сто години. И днес. Този път предатели са някогашните й любимци. Те също не мълчат. И в АБВ, и в БСП се изтъква, че причините за тежкия развод са принципите, отстъплението от тях, партийността, достойнството, честта, благоденствието на електората, просперитета на България. Колко благородно. Никой не говори за власт, постове, мандати. Излиза, че по-първите социалисти или абевисти вече са загърбили споменатите съблазни и са подчинили делото си единствено на идеите. Точно заради тях врагът с партиен билет трябва да се разобличава. Да се бие. И да бъде мразен повече от всеки друг враг.
Боговете се предават от апостолите, казват философите. Тези дни покрай всичко, което се случва в соцпартията и по повод отминалия 4 февруари дни наред се споменава името на покойния Николай Добрев. Преди десетина години конгресът на социалистите натовари него, вътрешния министър на Жан Виденов, да състави правителство, което да довърши мандата на БСП. Добрев обаче не изпълни заръката на партията. Той реши да се вслуша в гласа на настръхналата от глад и студ улица. Болшевишкият лозунг, че властта се взема с кръв и с кръв се дава, не се съчетаваше с неговата философия. Една смазваща мисия не беше изпълнена. Но се запази мирът. За мнозина това беше ход на голям политик. Партията отсече по своему: Предател. После станахме свидетели как отсеченото като с кремък лице на Добрев започва да губи цвета си. Клеймото "предател" се оказа достатъчно отровно дори за як човек като него. Ракът, чийто основна клетка сигурно се е пръкнала след онези първи анатеми на съпартийците му, свърши останалото.
Преди няколко дни синът на бившия министър, днешният депутат от БСП Кирил Добрев, каза, че за да се разхождат хора като Румен Гечев с лъскави костюми из парламентарните зали, заслугата е на баща му. Презумпцията бе, че благодарение на него България се е спасила от кръвопролитие, а партията на социалистите от гибел. Едни ще се съгласят, други не. Дано бъдещите историци са по-безпристрастни и кажат цялата истина.
Заети с боричканията си, захласнати от властта, замаяни от светската суета, заслепени от блясъка на прожекторите и втренчени в обективите на камерите мнозина от днешните политици наистина се взеха на много сериозно. Решиха, че всичко започва от тях. Тук не става въпрос само за безкрайното отрицание на предшествениците, продължаващо вече 24 години. В забрава тънат имена, на които поне съпартийците им трябва да издигнат паметници. Ако БСП днес съществува и е излъчила председател на ПEС, ако депутатите й се возят на парламентарни лимузини, ако на "Позитано" говорят като последна инстанция, това до голяма степен се дължи на един човек, за когото в соцредиците отдавна не се говори. Тогава и той бе обявен за предател, ракът го довърши.
10 ноември 1989 г. изведнъж пребоядиса София. Алените знамена, които се вееха от балконите мигом се смениха със сини. Като леден змийски дъх свистенето: "Смърт на комунистите", се носеше из улиците. Митингите настояваха: "Червените в Белене". Едномилионната партия се стопи, от парламентарната трибуна днешните й съюзници искаха забраната й, многохилядни митинги я анатемосваха, хвърчаха членски книжки, чуваха се закъснели откровения: "Насила ме вкараха в БКП". Бивши партийни величия се изпокриха в миша дупка, като че ли цялата партия премина в нелегалност. Изчезна. Имаше само една светлинка, която намекваше, че нещо от социалистическата идея все още е живо: Стефан Продев и неговата "Дума". Човекът, пред когото на 10 ноември бяха широко отворени вратите на всички партии, не се поколеба и миг: Аз съм ляв, каза. Ремсист. И с това половин България го обяви за Сатана. Заплашваха го по телефона, сините вестници го рисуваха като изрод, убиец, педофил, неизвестни тайно претърсваха къщата му, чупеха прозорците. За червените неговата брада бе по-важна от тази на Маркс, децата им го пипаха, сякаш е светец. Вестникът му стигна милионен тираж, но никой не смееше да го разгърне на улицата или в трамвая. Скоро, не без неговата решаваща роля, БСП спечели изборите. За хубаво или лошо Луканов стана премиер. И всичко щеше да бъде много слънчево и розово, ако Продев не беше Продев. Ремсистът не измени на себе си. Попита чия е партията на социалистите - на червените бабички или червените мобифони. Заговори за кръга "Орион". В крайна сметка неговите съпартийци му прочетоха присъдата. Изоставиха го. Чакаха го да рухне. Тръгна си изправен. Толкова беден, колко е дошъл. Ракът свърши останалото. Болестта на "предателите". Нека днес, пърхащите пеперуди на соц партията от време на време да си спомнят за хора като Добрев и Продев. На тях те дължат много. Нищо че не са фитнес инструктори.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
