Ивайло Дичев, Дойче веле
Двама грандиозни актьори, един нов паспорт, една страстна прегръдка, безчет камери. И завесата пада. Зад нея остават много недоизказани неща за морала и фаталния чар на диктатурите.
Историята се повтаря, но с обратен знак. Във времето на Сталин Москва събираше на поклонение леви интелектуалци, които, омаяни от грандиозните манифестации и димящите комини, някак не успяваха да видят милионите, заточени в лагерите. Днес към Кремъл, маяк на дясната контрареволюция, тръгнаха десни - Жерар Депардийо, лично ангажиран с кампанията на Саркози, а може би утре и Бриджит Бардо, за която се говори, че гласувала за Льо Пен.
С какво страната на победилата олигархия привлича звездите? С ултраниския плосък данък? Или с огромните социални разлики, които създават на елитите усещане за превъзходство? В търсене на индивидуалната си (финансова) свобода подобни хора избират по-малко свободни (политически) страни. Комизмът на историческото повторение е и в това, че сегашните идеологически поклонници вече не са млади, пламенни идеалисти: във Франция наричат Депардийо "холестеролова торба", а секс иконата на 60-те смята да се задвижи към идеала с патерици.
Не бива да мислим всичко това като реално действие: колкото в Съветския съюз се заселиха левите Джон Рийд, Хърбърт Уелс, Вайан-Кутюрие, Бертолд Брехт или Валтер Бенямин, толкова, според мен, ще заживеят там и двамата актьори (някои интелектуалци бяха заловени от Сталин и вкарани в лагерите, но това е друг сюжет). Става дума за публичен жест на протест, подобен на този да се снимаш с Кастро или Хо Ши Мин като акт в полза на световната революция. Представете си само как ще се чувства Бриджит Бардо, която не може да преживее евтаназирането на два болни слона в зоологическата градина, сред руските дами от висшето общество, облечени във всевъзможни скъпи кожи...
Моето си е мое!
Протестът е насочен срещу опита на социалистическото правителство на Франция да се върне към някакви форми на солидарност, колкото и несръчни да са първите стъпки в това отношение. Защото Конституционният съд отмени засега вдигането на данъците за богатите поради несъобразяването му с принципа на семейно облагане. Ето ви я глобализацията: както бизнесменът може да си прехвърли парите от единия край на света до другия с едно кликване на мишката, така звездите вярват, че могат да носят със себе си славата. Майната й на нацията, майната й на културата, аз съм си аз където и да отида по света: правителствата не само ще ме приемат, но дори ще се бият да ме привлекат, както правят с капиталите. Впрочем, освен политическата акция, тук има и известна лична реклама на застаряващи величия, която ще пропусна.
Дали може една звезда свободно да пренася престижа си от едно място на друго - тепърва ще видим. Англосаксонците със сигурност се радват на Депардийо, който доказва правотата на предпочитания от тях икономически модел, където всеки се оправя както може, а държавата се възприема с подозрение. Във френскоговорящия свят обаче - включително в Белгия, където той първо опита да се пренесе - жестът изглежда крайно неморален. Френското кино и театър са традиционно най-субсидирани в сравнение с останалия демократичен свят. Тоест - славата и милионите на актьора до голяма степен се дължат на високите данъци, които сънародниците му са плащали в продължение на десетилетия. Сега, когато идва моментът от неговите данъци да се подпомогне израстването на млади актьори, той изведнъж става англосаксонец: моето си е мое, а вие се оправяйте.
Дебатът е така остър, защото зад него стоят много по-дълбоки проблеми на глобалния свят. Когато стане дума за данъци, обикновено напред изваждат единични случаи - певци, футболисти, откриватели, тоест - хора, които са спечелили огромното си богатство благодарение на някакъв талант или поне късмет, и които, впрочем, не представляват особена тежест в бюджета.
Моралната дилема
По-трудно става, когато решат да откажат национална солидарност по-невидимите и по-важни за нацията индустриалци, едри собственици, наследници, акционери. Представете си например, че Франция реши да напусне някой богат човек от автомобилната индустрия. От войната насам този отрасъл е мощно подпомаган от държавата - до степен, че едва ли би издържал сам в глобалната пазарна среда. Ще върне ли индустриалецът полученото от сънародниците си преди да замине?
Подобна е моралната дилема днес във всички етатистки режими - преживяхме го в края на социализма у нас, започват да се сблъскват с нея и в Китай, където половината от децата на Политбюро учат в Америка. Държавата развива някакви индустрии, материални или идеални, после едни индивиди пренасят натрупаното на други места. Трябва ли държавата да спре да помага на индустриите? Или по-скоро трябва да се ограничи изнасянето на стойност?
Но да оставим икономиката. Привличането между Франция и Русия има стара културна история. Тези две страни влизат в модерната епоха не само без да отменят аристократическите йерархии, но дори ги модернизират, колкото и парадоксално да звучи това. Съветската система се учи, но и успешно задминава френската в изграждането на модерни интелектуални елити чрез система от ордени, почести и привилегии, които да направят тази прослойка независима от вулгарната стихия на пазара. Във Франция, разбира се, средата е по-симпатична: тя не само не ограничава, но дори разширява свободата на духа, а големи интелектуалци се раждат както във, така и извън официалните йерархии. В съветската версия, знаем, йерархията е просто инструмент на терора, който закалява духа на тези, които са изключени от нея.
Обгрижи интелектуалеца!
Заслепени от нарцисизма си, интелектуалците често попадат в капана на аристократичната диктатура. Навремето СССР (както и България) охотно гощаваше културни дейци, решили да уважат режима. За разлика от сега, те най-често бяха съвършено неизвестни, избрани след мъчителни бюрократични процедури от идеологическия апарат, през които можеха да минат само най-безпроблемните единици. През 90-те едни френски приятели, попаднали в Иркутск, бяха удивени от това, че на улицата често ги спирали образовани хора и казвали „Франция? Да, да, познаваме френската литература, големия писател Пиер Гамара”. „Кой пък е тоя?”, питали моите приятели.
Времената се менят, сега никой няма да инвестира в Пиер Гамара - дори диктатурите се икономизират. Случаят с Депардийо и Бардо обаче ни показва колко малко трябва днес, за да се опозори за миг и най-популярният човек на планетата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
