Петър Каразапрянов
Разразилата се наскоро криза в Министерството на образованието във връзка с новите учебни програми, която доведе и до министерска оставка, за пореден път демонстрира една премълчавана истина - образователната ни система се намира от дълго време в един своеобразен колапс. И въпреки разнообразните анализи на причините, обективната истина най-често се пропуска. А именно - държавният монопол в образователната система произвежда функционална неграмотност и ефективно унищожава човешки капитал. Централното планиране в образованието, основаващо се на принципа, че всяко дете трябва задължително да получи безплатно и строго регулирано от държавата образование, стриктно съобразено със стандартите на МОН, е пагубна за бъдещите поколения и за така желаното от всички повишаване на жизнения стандарт. Причините за това са криворазбраната мисия на училището (обучението) в живота на хората и невъзможността на държавните чиновници да разберат от какво има нужда пазарът, а от там и тотално грешната стратегия при изпълнението й.
За повечето хора целта на образованието е да социализира човека, да възпита у него общоприетите морал и ценности, да му даде обща култура, да го подготви за живота и т.н. Но поддръжниците на тези идеи пропускат, че единствената валидна мисия на "училището" е да капитализира човешкия потенциал и да подготви човека за успешна реализация на свободния пазар. Всички останали резултати са допълнения с незадължителен характер. Нещо повече - идеята за държавата и нейното образование като възпитател е ключова за всички леви тоталитарни режими. Нашето образование се проваля именно в изпълнението на основната си мисия, откъдето произхождат всички проблеми, анонсирани в обществото.
И това не трябва да ни учудва. Няма как една дълбоко антипазарна централнопланова система да произведе пазарен продукт с висока добавена стойност за свободния пазар. В своята същност образованието е икономически процес - родителите харчат средства (при държавното образование по-голямата част от разходите се правят от данъкоплатците), децата изразходват солидна част от своето време, а работещите в системата предлагат своята услуга. Но тъй като отсъства доброволният момент на размяна на средствата (както при покупка в магазина, например), отсъства и качеството, което се появява в конкурентна пазарна среда. Вместо това имаме процес, който започва с насилствено отнемане на доходи чрез данъци, минава през централно планиране (съставяне на държавни стандарти, учебни планове, учебници и т.н.) и под формата на принуда (Чл. 52 от Конституцията на Република България) се изразява в налагането и изпълнението на централния план.
В планиращата част на процеса доминира не нормалната пазарна логика, а смесица от лобизъм, политически интереси и ирационална "научна" мисъл. Учебните планове нямат почти никаква връзка с реалния живот, основават се на количествени принципи (хорариуми) и доста често са поле на сблъсък между различни научни кръгове по високите етажи на регултарните органи. Изучават се предмети с излишна сложност, предмети с безкрайно съмнително практическо приложение, а в центъра на повечето програми стои предметът литература (по който задължително се държи матура и изпит след 7. клас), който не добавя абсолютно никаква стойност в настоящия си вид. За сметка на това липсват дисциплини с пазарна насоченост.
Държавата няма и никога не може да има механизъм, по който да прецени индивидуалните особености и потребности на всеки ученик, да ги съобрази с изискванията на пазара и да осигури качествено обучение за всички.
В изпълнителната част на процеса положението е още по-тежко. Тъй като системата не функционира на пазарен принцип, тя не притежава способност да генерира реални цени на труда, а от там и контрол на качеството. В тази среда учителят няма интерес да се старае в работата си, тъй като доходите му не зависят от това.аНещо повече - държавното финансиране стимулира немарливия подход към преподаването (по-малко усилия за същата заплата означава по-висок КПД за учителя). Но дори и да допуснем, че учителските заплати могат да са високи, а учителите да са силно мотивирани от това, то и при перфектно изпълнение на плана (който несъмнено е лош, както отбелязахме по-горе), резултатите нямаше да се подобрят значително.
За потребителите на услугата е невъзможно да направят информиран и реален избор. Учениците и родителите, които легално ги представляват, не могат да разчитат на ценовата система, която свободния пазар би осигурил, за да се ориентират към по-доброто училище.
Спокойно можем да кажем, че образователната система в България олицетворява победилия зрял социализъм - всички в системата са равни - и талантливите, и посредствените ученици; и кадърните, и некадърните учители; програмата е еднаква за всички, независимо от техните нужди; всички училища са безплатни и получават еднаква държавна субсидия, независимо от качеството, което предлагат. Всички звена от системата са под строгия йерархичен контрол на държавната власт с минимална възможност за свободна частна инициатива (която също се контролира стриктно чрез акредитациите).
В резултат на този корпоративен монопол излизащите от системата не са натрупали почти никакви полезни знания, а са изгубили 12 от най-важните години от живота си. Фаталното в случая е, че от този момент нататък те трябва да се реализират на пазара на труда, за който са много слабо подготвени, а изгубеното време, няма как да се върне. В резултат на това наблюдаваме ниска производителност на труда, водеща до ниски заплати, висока младежка безработица, която по ирония се комбинира и с търсене на квалифицирани кадри от страна на бизнеса.
Тук възниква въпросът за бедните хора и тяхното образование. Правото на образование за един не може да е обвързано със задължението на някой друг да му го осигури. Образованието е индивидуална инвестиция в бъдещето, а причинно-следствената връзка между образованието и богатството е точно обратната. Родителите инвестират в своите деца, стараейки се да им осигурят възможно най-добрата реализация в живота. Но лявата идея, че трябва максимално много хора да получат количество образование (защото държавата качество няма как да предложи), облечено в равенство, напълно опорочава процеса. Безконтролното производство на дипломи от страна на държавата, което е резултат от днешната система, има същия ефект като безконтролното печатане на банкноти - обезценяването им. Можем да твърдим, че за бедните семейства (а и за останалите) държавното образование е мечешка услуга, защото по този начин техните деца получават една безполезна диплома, срещу изгубено време, бивайки лишени от възможността да се ориентират на пазара на труда и да се опитат да се образоват според нуждите му и възможностите си.
Стандартизираният процес на обучение стандартизира единствено посредствеността, защото също както социалистическата икономика не може да произведе богатство за всички, а само равномерно разпределена бедност, така и държавното образование, не може да образова всички, а произвежда равномерно разпределена неграмотност. Необходима е спешна приватизация и дерегулация в сектора.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
