Разказите на Алис Мънро, която грабна Нобеловата награда за литература в четвъртък, породиха куп дискусии в арт средите. 82-годишната канадка бе взета на мушка от майстора на бруталните сюжети Брет Ийстън Елис. Авторът на "Американски психар" написа в профила си в Туитър: "Алис Мънро е абсолютно надценена. Винаги е била надценена като писател, а сега, след като получи Нобела, ще остане такава завинаги. Тази награда е някаква шега от много време". Писателят Крисчън Лорентзен, който написа изключително критично ревю за последната колекция разкази на Мънро "Dear Life", също подкрепи Елис. "Тя повтаря едни и същи теми в творчеството си вече шесто десетилетие!", заяви Лорентзен. В същото време, познавайки вкуса на академията, той е заложил на Мънро при букмейкърите и е спечелил 400 паунда. Писателката намери защитник в лицето на автора на "Английския пациент" Майкъл Онтаджи. "Препълнен съм с щастие и безмълвен. Колко заслужена награда! Историите на Алис са лични, интимни, имат собствен код. Те не размахват пръст, не търсят голяма публика. Щом веднъж стигнеш до тях, вече стават част от теб и не те напускат", каза носителят на друга престижна литературна награда "Букър".
"Щастлив съм, че канадски писател спечели наградата, че става дума за автор на разкази и че е точно Алис Монро. Това е хубаво за страната и за жанра. Задачата на писателя е да държи огледало срещу живота - и това е, което направи тя, при това отлично", похвали я пък сънародникът й и писател Алистър Маклауд.
Малкото интервюта на 13-ата жена, която печели Нобелова награда, отново придобиха актуалност. Пред Си Би Си тя споделя, че винаги е гледала на шансовете си като на "една от онези мечти, които могат да се сбъднат, но вероятно няма". Алис пише от седми клас, жени се на 20 години и ражда първото си дете на 21. "Не можех да бъда друго освен писател, защото нямах пари. Знаех, че ще бъда в университет само 2 години, защото стипендиите тогава ги даваха за 2 години. Беше като ваканция, невероятен период от живота ми. Вършех всичко вкъщи, а времето в университета беше единственото, в което не се занимавах с домакинска работа", разкрива тежкото си минало Мънро. Намира повече време за писане едва когато трите й дъщери тръгват на училище. "Тогава работих здраво. Със съпруга ми бяхме собственици на книжарница. До 12 на обяд оставах вкъщи, за да пиша и да върша домакинска работа. Впоследствие, когато не ходех до обекта всеки ден, продължавах, докато всички се приберат за обяд. След като излизаха обратно, продължавах до към 14,30 ч. После пиех кафе и довършвах домакинската работа преди късния следобед", разказва още новелистката. Животът на малкия град, в който са потопени и героите й, винаги я е вдъхновявал.
"Когато живееш в малък град, чуваш много видове случки за различни хора. В големия град контактуваш само с познатите си. А когато си жена, често слушаш какво разправят приятелките ти. В големия град трябва да се информирам само от вестника. Така не мога да напипам ритъма", казва Мънро. И си припомня, че имало момент, в който милвала главата на дъщеря си с едната ръка, а с другата пишела на машината. "После съжалих за това - тя усети, че има нещо за мен, което е важно колкото нея", споделя писателката.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
