Събота,

Срамота! От 90-а насам само рушим

От: Албена Атанасова -
A
A
A

Калин Сърменов е в поредна серия от предпремиерни трески. На 7 април е грандиозната церемония, на която Сатиричният театър раздава националните награди „Златен Кукерикон“. Шефът на трупата отново ще води шоуто в дует с Александра Сърчаджиева. Прочутият актьор, който напоследък се изявява не само като ужасно смешния истеричен психоаналитик в „Терапевти“, но и като Рицаря на печалния образ в „За какво ни е Дон Кихот“, има нова цел: да създаде трета сцена в Сатирата. Тя ще се намира на мястото на култовия клуб, познал присъствието на най-великите комедианти на всички времена. Залата ще е за 75 човека и за друг тип изживяване - за вариете, за стендъп шоу, за импровизационни представления. Далеч от стереотипа. Всъщност това е и един основните принципи във философията на Калин Сърменов.

- Господин Сърменов, как коментирате това, което се случва около нас?
- Живеем в общество, в което непрекъснато се вадят елементарни лъжи. Политици и медии възпитават в постоянно плюене и обиди. От къде да дойдат ценностите? Дори искрено се изненадвам, когато някой спортист отиде някъде, свърши си работата и стане пръв. Как да намериш мотивация в родната действителност?
Хаосът е пълен. Комунистите излязоха от Парламента, където и без това всичко е под всякаква критика. Ако са чак толкова големи биткаджии, да останат вътре и да се борят – идват избори. Въпреки че са на 26 май – напълно съзнателно избрана дата по празниците. Трябва да си пълен идиот, за да не се усъмниш.

Гледат ни в очите и ни се подиграват

съсипвайки абсолютно всичко. Срамота. От 90-а насам само рушим. Ако някой случайно успее да направи нещо, го удряме по главата и  крещим „Мани го тоя!“. Пълен абсурд. Геноцид. Работиш срещу държавата си.
- А дали това не е заговорът на политическата класа срещу нацията...
- Абсолютно. Пълно унищожение. Никой не уважава труда и постиженията на другия. Между политиците има, разбира се, и много свестни хора. Познавам ги, работил съм с тях. Но какво от това?! Цялата тази липса на ценностна система се отразява на всичко – от икономиката и културата до секса.
- Защо, според вас, на политиците вече не им „пука“ от и за изкуството?
- Преди 10 ноември театърът беше луксозно пространство, в което шутът можеше да казва някои истини, без да му хвръкне главата. През годините на така наречената демокрация се направи всичко възможно артистите да станат бедни и унижени, а културата да бъде с не знам колко минуса в бюджета си и да слезе на дъното. Липсата на критерии създаде условия за самоизяждане в съсловието. Професията девалвира, а на актьорите заявяват: „Боже, погледнете се, та вие на нищо не приличате“.  Затова казвам, че искам да върна достойнството на професията – докато мога, докато съм тук, докато ме търпят. Защото не знам до кога ще ме понасят.
- Какво изливате във вашия Дон Кихот?
- Първо този текст много ме стресна. За да го изречеш, трябва да имаш достатъчно причинно-следствени връзки. А ако ги нямаш, репликите кънтят на празно. Всъщност това най-много ме зарадва – че  напълних думите със съдържание. Бях доволен, че открих в себе си силите и достойнството, които носи Дон Кихот. Бина Харампиева и Геро много ми помогнаха, за да намерим адекватност – на истинския интелектуалец в днешно време, на когото от сутрин до вечер му повтарят: “Откажи се! Няма смисъл, всички са маскари!“. Но той им отвръща: „Не, не, разбирам, но ще продължа – има едни други работи, които също са много важни!“. Това е и мойто верую – въпреки всичките пречки, не бива да се отказваш. Ето затова

успявам да бъда  Дон Кихот

А дали той е луд или не, е друга тема. Просто искам да покажа, че личностите като него са ни нужни и днес. Неслучайно заглавието на спектакъла е „За какво ви е Дон Кихот?“ И се радвам, че хората го възприемат по най-правилния начин.
- Можем ли все още да срещнем Дон Кихотовци из България?
- Не. А ако ги има, са съвсем малко. Нашият материален свят е изпълнен с войнстваща посредственост. Нейните креатури са навсякъде. Ние им даваме възможност да бъдат навсякъде. Аз вярвам в теорията на конспирациите. Убеден съм, че управляващите, които в началото на 90-те се направиха на демократи,  съвсем съзнателно ни превърнаха в прости и невъзпитани мишоци.  За да могат да контролират и да управляват.
- Има ли нещо над тях?
- Да. Пазарът. Те не дооцениха пазарната икономика. Тя е много по-мощна и от службите, и от псевдополитиците. И има правила, които все пак започнаха да влизат и у нас.
- Мислите ли, че е време за кръгла маса по подобие на тази през 90-те  – за приемане на национална доктрина, за излизане от демографската и всичките други кризи?
- Когато Бойко Борисов подаде ръка на БСП, беше чисто държавнически ход – в името на стабилността. Много му се зарадвах, че пренебрегна егото и интересите си. Но видяхме как реагираха тези прекрасни хора. Не вярвам в евентуалния консенсус.
- А в евентуалната промяна?
- Виждаме какво става. Циганите крадат, съсипват, убиват – никой не им реагира,  защото са електорат, чиито гласове трябва да бъдат купувани. Съжалявам, но не може Столипиново да определя кои да са представителите ни в Европа. Моите уважения към ромските организации, но нека си кажем нещата в очите – трябват крути мерки по отношение на така нареченото малцинство, което е на път да стане мнозинство. Искат ли да се впишат в обществото, да работят. Нужна е твърда ръка – за да спрат да бият и изнасилват, докато ние работим за социалните им помощи. Издържайки циганите мързеливци, нямаме пари за здравеопазване, детски градини и пенсии. Но никой не се осмелява да предприеме каквото и да било. Ако Бойко Борисов вземе крутите мерки, червените сладури ще скочат срещу него и ще започнат да цитират имена на роми музиканти, на роми учители, на роми журналисти... Не е нужно да уточнявам, че не говоря за тях. Но ще уточня, че отдавна е нужно да бъдат въведени образователен ценз и възрастова граница при гласуването.
- Имал сте доста възможности да останете някъде по света – защо не го направихте?
- Отчитам го като грешка. Но не успях да науча до край нито един чужд език. Баба ми не се обръщаше, когато някой от нас й говореше на български. Реагираше само на френски. За мен правеше компромиси, защото рисувах – едното за сметка на другото. Докато ако чуеше, примерно, от леля ми, че не може да се сети за някоя дума на френски, й казваше: „Виж в речника и после ще продължим разговора“. Така и не седнах да положа специални усилия и затова френският и английският са ми хлабави, а испанският ми лъкатуши, за немския – да не говорим. В началото на 90-те допуснах още една грешка - бях достатъчно наивен и глупав да си помисля: „Сега е моментът да направя нещо за тази държава“. Реших, че затова съм отлагал заминаването си – очаквал съм да се появи моята мисия. А после се появи и семейството ми. През цялото това време

все се питам дали усилията ми имат смисъл

Но това не значи, че ще се откажа – боря се от толкова години. Продължавам. Знам си всичките недостатъци – имам ясна картина от какво разбирам и от какво не.
- А сега строите и трета сцена в Сатирата: и от това ли разбирате?  
- Първо поръчах технически паспорт на цялата сграда. И понеже тук дойдоха едни хора и взеха да ми обясняват как се правят зали, пообиколих малко из Европа. Приятели ме срещнаха с архитекти и инженери в Италия, Австрия, Германия, които са строили театри и сцени. Трябваше да вляза в час, за да съм наясно кой и колко иска да излъже. Защото на нас в България първата ни работа е да започнем да се лъгундрим. И понеже ако си лаик, всеки те премятат, съм щастлив, че вече знам много неща по темата – не съм нито архитект, нито инженер, но не можеш да ме хванеш в издънка в генералното мислене. А да построя трета зала в Сатирата, е моя стара мечта. Мисля да я нарека „Актуален театър“, а в бъдеще да направя фестивал на монодрамата. Всеки ден слизам в това свещено място, което от години никой не е пипал и из него се разхождат плъхове и хлебарки. По едно време му бяха лепнали заглавието „Порно“, а после и  други подобни – и въобще беше под идеята ми за съществуване. Толкова е обидно да кръстиш „Порно“ това най-сакрално пространство, в което са се раждали най-безценните събития и емоции в Сатиричния театър. Но махвам на тези безумни години от така наречения преход, за да върна достойството: със средствата на капитализма и на времето – много уважавам парите и модерността. Но много

мразя посредствеността

която не разбира, че освен финикийски знаци има идеи и идеали, които трябва да се запазят. Длъжни сме да го направим - като институт на културата – и да предадем на тези след нас. Ясно ми, че в забързания ни свят на хората не им е до това да се сещат кои са Нейчо Попов, Саркис Мухибян, Гриша Островски... Но нашата работа е да им припомним. Затова нарекох редове с техните имена, а сега искам да използвам добавената реалност – след като телефонът сканира бар кода на билета, актьорът да оживее в снимки и кадри от спектакли.
- Какво помните от онова време?
- Клубът носи много история. Слизахме и спектакълът продължаваше. Вреше и кипеше – днес подобно усещане за общност в театъра няма как да има. Но тогава шегите, майтапите и изненадите от сцената се въртяха на пълни обороти. Аз хванах разгара им преди края на комунизма – средата на 80-те. Клубът беше съхранил атмосферата на епохата. Там се родиха прочутите танци на Хиндо Касимов и Васо Попов. Двамата казваха: „Сега ще ви покажем, че сме по-добри от балерините“. И ни побъркваха от смях. Калата, който го раздаваше доайен, приемаше тези сбирки малко по-различно, държеше се бащински. Страшно се забавлявахме с Кирчо Варийски. Всяка вечер измисляше стихотворение, посветено на събития от деня. Един път се оказа, че Константин Коцев е пропуснал реплика – той обаче отричаше. И долу, в клуба, изиграха пак цялата постановка, за да му докажат, че е забравил точно въпросните думи.
- А вас, младоците, как ви допускаха в Светая светих на Сатирата?
- Допускаха ни, но невинаги. Не че някой ни е спирал. Но у нас, студентите, имаше натрупан респект към цялата им генерация.
- Сега съществува ли подобно уважение между поколенията?
- Боже! Нито един студент от училището отсреща не ме поздравява. Повечето от децата са прости и невъзпитани, защото идват от съсипани семейства

Семейството в България отдавна отиде на кино

Но и никой от така наречените професори от така наречената Академия не си дава зор да промени нещо. Аз съм сигурен какво говорят пред тях, как ги „възпитават“: „Мани го тоя, мани го оня!“. Онзи ден един се размина с мен по коридора и зад гърба ми започна да задава въпроси – ама без „Добър ден“, без „Извинете“. Не можел да намери изхода. И си рекох:  „Не се обръщай – върви, все едно едно, че не си го чул. Че иначе току-виж си му отвъртял един“. Възможно е да не ме познава. Но като влиза в театъра, трябва да се държи по определен начин. Но това не се учи отсреща – там, при тези страшни умници, където нивото е изключително ниско. Преподавах известно време -видях, че не ми е битка и се дръпнах.
- Защо гилдията не реагира, ако ситуацията в Академията наистина е толкова, хм, драматична?
- Посредствеността вече е най-отпред на сцената. Нужни са нулеви години. Наскоро гледах нашумял спектакъл в Пловдив с млади хора. Ами те са нелицеприятни, те са необаятелни. Говорят на диалект, което ме влудява. А режисьорката е със страшно много претенции. От момичетата имаше едно единствено, на което природата му е дала да свети – чисто енергийно. За мъжете – да не говорим.

И без това вече няма мъже

а само подобия без грам очарование.  Ами вижте наградите – ако започнем да анализираме Икарите, ще стане ясно, че става дума за семейственост. Да не навлизаме повече в тези дебри, защото трябва да пазя Сатиричния театър. Но наистина в училището отсреща нещо трябва да се промени – напудрените и самовлюбените, които се разхождат вътре, са далеч от школото. Те са събрани само и само, за да се изпълни бройката и да се получат субсидиите.
- Май ще си получите коментара от някой хейтър...
- Всеки ден получавам биографии от хора, които искат да влязат в Сатирата. Но на нито един от тях не му хрумва, че трябва да се научи как се играе и чак тогава да си подаде документите при нас. И понеже аз открито се чудя дали не им е малко неудобно веднага да започват с мераците, те пък започват да хейтват. Но да знаят: първо да се пробват в ЦСКА и Славия, а после да гледат към Манчестър юнайтед. Количеството на завършващите е огромно, всеки ми вади диплома и ми вика: „Аз съм артист“. Ако ти си артист, се прибирам вкъщи и се отказвам от всичко. Сега пробвам едни млади хора в „Тъпи ентусиасти“ на Теди Москов, но един от тях има диалект. Предупредих го: „Ако искаш нашите отношения да продължат, махай диалекта. Диалект тук и сега в Сатиричния театър няма да позволя. Ти не си Парцалев! За него – може. За теб – не!“.
- В Сатирата споделят ли вашия прочут максимализъм?
- Много ми е важно нещата да се получават на 100 процента. В театъра се опитват да ме убеждават, че при 80 процента работата е свършена. Но аз им репликирам, че само ако дадеш 120 процента от себе си, можеш да кажеш, че си готов на 100 процента. По-добре да скъсам пъпната връв с някои проекти и да започна абсолютно начисто.
- Припомнете ни историята на сградата...
- Първо тук е парното на София – където сега са голямата сцена, администрацията, гримьорните и ателиетата. После я дават на МВР – за събрания и културни събития. Всичко е правено от хора, които разбират от тази работа, свалям им шапка – построили са истински театър. А когато група артисти от Народния и от „Сълза и смях“ започват да създават трупата на Сатирата, Калата отива при Тодор Живков и му казва: „Няма да мръдна оттук, докато не ни дадеш сградата на МВР“. На мен ми е разказвал: „Легнах на килима и край, не отстъпих“. Вече беше дошъл Костов на власт, когато Калата отишъл на 24 май в Бояна. И понеже беше отявлен комунист – никога не го криеше, за което много му се възхищавах, защото не се пребоядиса като доста колеги – му казал: „Гусин Костов, на същото място и на същата маса разговарях с Тодор Живков. Нещата не се променят“. Та Сатирата да получи тази сграда беше една от спечелените битки на Калоянчев. Но не мога да отрека заслугите и на предишните директори. Пламен Марков успя да види камерната сцена сред мръсотията на ателиетата, които бяха там. На откриването на големия салон благодарих на всички директори, които са положили усилия да съхранят и да развият театъра – дори и на тези, които не обичам и не уважавам. Не мога да си изкривя душата – всеки е направил нещо важно. След 70 години ужасяващите столчета за малки милиционери най-после останаха в миналото. Когато започнах ремонта, разбрах защо никой дотогава не беше посмял – защото е адски сложно. Когато залата остана съвършено празна и сложиха скелето, застанах в центъра й и си помислих: „Боже, с какво се захванах – ако не стане, аз съм до тук. И ме изби студена пот.
- Как се овладяхте?
- Трудно. Получих нещо като нервна криза,

започнах да дишам трудно

Втурнах се навън, за да глътна въздух, после се върнах – и историята се повтори. Колкото пъти излизах и влизах, все същото. После си дадох сметка защо мозъкът ми е изпаднал в паника. Когато актьорът вижда празните кресла, той не се стряска, защото мозъкът му знае, че в тях ще седнат зрителите и всичко ще протече по реда си. Но когато столовете ги няма, настава ужасен стрес. Обсъдих с приятели лекари и те потвърдиха логиката ми.       
- А сънувате ли кошмари, че закъснявате за представление или че си забравяте репликите?
- Най-често сънувам следния сценарий в различни варианти: пристигам в театъра в последната минута, публиката вече е седнала, представлението започва, а аз не мога да сетя нито коя е пиесата, нито в коя от ролите си трябва да вляза. Адски е подтискащо, събуждал съм се в пълен ужас. Преди време имах още един кошмар – играех клоун с гримирано лице и постоянно сънувах, че ръцете ми треперят и не мога да си нарисувам физиономията.
- Мъчи или мори перфекционизмът?
- Мъчи мен, мори околните. През зимната ваканция получих посттравматичен стрес – не знаех какво да правя със свободното си време. Жена ми вика: „Седни си на задника, отдъхвай, стига си размествал мебелите“.
- Споделете за най-разтърсващия урок по време на студенството ви във ВИТИЗ?
- Трябваше да играя главната роля в „Крадецът на тролейбуси“ на Георги Данаилов в „Сълза и смях“. Репетирам, репетирам, репетирам – и изведнъж ме махнаха. Отидох при Гриша Островски и запитах: “Професоре, защо?“. „Много си висок“, отговори ми той. „Ама аз бях толкова висок и  преди да започнем репетициите?!“, репликирах аз. И тогава Островски ми отвърна с култовата фраза, срещу която винаги ще роптая и ще се боря:  „Ти си талантлив, ти ще се оправиш!“. Но за крехкото и деликатно стебло на таланта винаги трябват много повече грижи, отколкото за бурена на бездарника, който е нахален и винаги крещи „Виж ме“. Спомням си как го преживях, как се прибрах вкъщи. Човек има някакви удивителни, които остават завинаги в съзнанието му. Нищо лошо не мога да кажа за Гриша Островски - все пак ми беше учител, но той искаше в класа всички да сме равни. Да бъдем едно цяло. Но животът доказа, че това няма как да стане. Днес от този клас само трима човека и половина сме в професията.  
- Рисувате ли, кога ще се наканите да правите изложба?
- Трябва ми малко време. Иначе рисувам много. Тези дни показвах на дъщеря ми как вълшебните майстори на акварела Чудомир и Щъркелов с едно движение на ръката успяват да изградят образ. За децата е много полезно да разберат, че първо трябва да мислят, а после да действат.
- Какви таланти имат дъщерите ви?
- Голямата, слава Богу, е оперирана от всички изкуства, макар че израсна в театъра. Малката рисува добре, но няма да я пусна в тази посока.  
- Кой е най-важният съвет, който сте получил от баща ви?
- Аз съм от семейство, което винаги е уважавало своята история и предците си. Когато бях малък, ми разказваха за дядовците ми, убити в Белене, за фабриката ни, за картините на баба ми, която беше прекрасна  художничка, за музиката на дядо ми, който беше диригент... Татко винаги ми казваше: „Не забравяй! Когато искаш да направиш първата крачка, спомни си за предишната“. И понеже той свиреше на виола - беше професор в Колумбия и в Щатите, натрупването при него имаше огромно значение. Оказа се, че семейството е в основата на всичко.
- Както и домашната библиотека...
- Спомням си деня, в който майка ми донесе репродукциите на Моне и Мане от първия Есенен салон в Париж. Това се случваше в комунистическите години, ей тук,  наблизо – аз съм роден на площад „Славейков“. Та майка ми четеше, без въобще да подозира, че някой ден ще завърша Художествената гимназия.  
- Помните ли кога започнахте да държите четката?
- Да. Когато

Климент Денчев ме запали по рисуването

Светла му памет, беше приятел на баща ми. След един негов разказ нарисувах „Войната на мравките“ по всички прозорци на едната стена, че и по нея  – да съм бил на не повече от 6, още не бях тръгнал на училище. Вкъщи винаги се е рисувало.

 

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Препоръчани новини

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички