Бях много малка. В дома се събираше целият ми свят. Нямах представя какво има извън него, докато не ни заведоха в манастира. Тогава за първи път видях икона. Попът започна да ме ръси с някаква китка. После научих, че я наричат здравец. Ревнах. Миловидна жена, казваше се Веска Петкова, ми каза, че вече ми е кръстница. Това е Дева Мария, този е Исус Христос, сочеше ми тя лицата от олтара. Оттогава съм вярваща.
Родена съм в Ямбол. Така пише в документа, с който ме изпращат в дома за деца в близкото село Овчи кладенец. Там преживях първите осем години. Всъщност аз не зная друго освен домове. На всички празници една жена ме вземаше. Беше към шестдесетте. Нямаше деца. Водеше ме вкъщи. Хранеше ме, радваше ми се. После ме връщаше. До следващия празник. На девет години ме преместиха в Тополовград. Такъв е законът. И тази жена изчезна от живота ми завинаги. Може и да ме е търсила, но кой ще й каже къде съм?
В Тополовград срещнах ада. Големите ни караха да танцуваме и да се бием. Ако не биеш приятелчето си, те бият теб. Събота и неделя бяха най-черните дни. Тогава в дома оставаше само един възпитател. И 150 деца. Напълно безпомощни. Бях в трети клас, когато един от по-големите ме изнасили. Мълчах. Кажех ли, щеше да стане по-лошо. Черни дни. Няма кой да те защити.
В училище бях сред добрите. Харесваше ми математиката и химията. Там се деляхме на тези от дома и другите, които наричахме майчини. Сякаш ние не бяхме родени от майка. Те обаче си имаха семейства, дом. Някои се надуваха: Ти си сирак, нищо не знаеш. Не се давах. Исках да се докажа. Да се изявя. Започнах да играя народни танци. Обичах мъжките работи. Гонех футболната топка наравно с момчетата. Понякога ходех да работя из града: чистех къщи, миех коли. Плащаха ми и бях доволна.
В девети клас ме преместиха в Димитровград. Пак по закон. Сега вече тръгнах в съвсем нормално училище. Казваше се "Васил Левски". На осемнадесет години вече су чувствах свободна. От ада се преместих в рая. Можех да ходя където си искам. Да работя. Единственото условие бе в десет да бъда в дома. Приятелките от града ме канеха, но отказвах. Техните уютни и топли къщи не бяха мои.
В дипломата ми за средно образование написаха, че ми се дава специалност сладкар и хлебар. Имах и професия бояджия, и тапетаджия. Още бях момиче, когато тръгнах по строежите. Мъжка работа, но изучих занаята. Станах много добър майстор в шпакловките и изолациите. Работих и на морето - помощник-готвач в хотел в Китен.
Преди години един приятел ми подхвърли: "Абе, Роси, има едно момче, много прилича на теб. Бил е в дома в Елхово". Срещнахме се. Погледнати отстрани, си приличахме като две капки вода. Как си казваш питам:
- Данаил Петров Лазаров -отвръща - А ти?
- Руска Петрова Лазарова.
Не вярвам. Донеси документи. Донесе. Всичко съвпада: майка, баща, родно място - Ямбол. Зарадвах се. Не бях сама на този свят. Брат ми сега е на 26. Две години по-малък от мен. По-висок е и слаб. Завършил средно образование, работи като дърводелец. От него и от документите разбрахме, че сме били девет братя и сестри. Всичките пръснати по домовете. Нито един не е осиновен. Такъв е законът. Майка ни ни е захвърляла, но не е дала разрешение да ни вземат някои добри хора. Сега Данаил иска да намери останалите ни братя и сестри. Трудно ще е. Ще ги търсим заедно. Един ден той ми каза:
- Решил съм да видя майка си.
- Много хубаво - казвам, - но аз няма да дойда. Предвиждах какво ще се случи. И познах. Той наистина я намери. В Ямбол. Почукал на вратата.
- Добър ден. Аз съм вашият син, казал.
- Какво като си... - отвърнала и тръшнала вратата под носа му.
Върна се брат ми и реве. Гадно му било. Добре, че не отидох с него. Щях да я ударя. И с право. Син ти е. Ами попитай защо идва. Може и да се е замогнал. Да ти носи пари. Брат ми не я потърси повече.
Щом завърших училището в Димитровград, ми казаха, че трябва да напусна дома. Да освободя леглото. Отидох при брат ми в някакво общежитие в Стара Загора. Поседях малко и се върнах в Димитровград. Там срещнах д-р Катя Найденова и съпруга й, стоматолога Стоян Анестиев. Тези мили хора започнаха да се грижат за мен. Плащаха квартирата ми. Работих в строителството. Добри пари изкарвах. Пет години това семейство ми помагаше. Но двете им дъщери пораснаха. Трябваше да следват. Да им плащат квартира. Благодарих за всичко, което са направили за мен. Оттогава живея по приятели. Работя. Добра съм. Хората ме търсят. Казват на други, като останат доволни. Така попаднах при Меги Дерм. Покрай ремонта на къщата й. Тя ме покани да остана да живея при нея. Ще й помагам в грижите за петте деца, които иска да осинови. Най-после ще имам покрив и близки. Вече съм спокойна. И все пак, надявам се някога ще имам свой дом. Съпруг. Деца. Имало е мъже, които са предлагали да заживеем заедно. Не искам. Не заради раните от безумното ми детство. Решила съм. Ще бъда с човека, който ме харесва. А аз него. Само тогава.
Шампион по борба
В Димитровград Руска започва да тренира щанги. Смутена от наедряващите си мускули се отказва. "Не исках да стана яка като мъж", казва. Захваща се с борба. При първото си официално излизане за тепиха през 2002 г. става трета. Четири години по-късно в Кюстендил вече е републикански шампион за девойки. За тринадесетина години спортна кариера седем пъти е била национален шампион и поне десет пъти е на второ място в републиката. Никога не са я включвали в националния отбор. Не знае защо. Сега е на 29 години. Чувства се по-силна отвсякога. Но какво от това. Вече едва ли някой ще я потърси.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
