Вестникът е като човека. Ражда се, расте, възмъжава. Като във всяко семейство читателите понякога го хвалят, сгреши ли, му се карат, но милите чувства се запазват завинаги. За 21 години "Стандарт" е преживял всичко: любов в стотици хиляди тираж, омраза от засегнатите в публикациите властници, заплахи за отмъщение. Имаше и случай, когато цяло една голямо село повтаряше: Благодарим, "Стандарт".
Вече десетина години минаха от онзи февруарски ден, в който екипът на "Стандарт" слезе на площада в Рибново. Селото не беше на себе си. Хората не можеха да скрият тревогата си. Тежки въздишки прекъсваха приказките.
Рибново е най-голямото село в община Гърмен. Предците на сегашните му жители са избрали най-високото, усойно и отдалечено място в Родопите. Там са построили къщите и живота си. Наоколо само гора. Скалите из планината сивеят като кръпки. От малките късове земя, доколкото ги има, се прибира някой друг чувал лук и картофи.
Най-обширните и плодородни ниви са за тютюна. Така са ги учили родителите. И те така учат децата. Тютюнът не чака никой да порасне. Той е съдба, надежда и хляб на почти всичките три хиляди жители на селото.
В онези дни, за които винаги си спомняме с вълнение, той бе само тревога. Изсушените низи висяха като тежки златни огърлици по къщи, огради и на дървени скари по улиците. Старите складове на някогашното кооперативно стопанство също бяха препълнени със стока. Срокът за изкупуването на продукцията вече изтичаше, а никой отникъде не даваше надежда, че хората ще си вземат парите. Назад бяха осем месеца къртовски труд, много вложени средства и забравените обещания от страна на държавата. Тя и по-точно чиновниците й непрекъснато уверяваха, че всичко ще бъде наред. Хората, които нямаха земя край селото, наемаха ниви в низината. Плащаха аренда, квартири, наем все с надеждата, че като продадат листата, ще се разплатят, а и ще им остане нещо, с което да посрещнат нуждите си.
Почти всяка сутрин някой от семейството слизаше на площада, за да чуе новините за тютюна. Но новини обикновено нямаше. Хората ходеха със свити сърца и не смееха да влязат в магазина. Така или иначе обаче им се налагаше: за хляб, сол, олио, най-нужното. Тетрадката отбелязваше поредната версия. Никой не искаше да бъде длъжник, след като цяла година се е трудил, но кой в София се интересува от терзанията на някакви захвърлени в планината хорица. Труден живот. Повечето от жителите бяха родени в Рибново и никога не бяха го напускали. Малцината, които отидоха на гурбет в Израел, Испания и Португалия, бяха като богопомазани. Само техните деца можеха да си купят шоколад.
200 тона тютюн висяха като воденичен камък на шията на Рибново. Нима толкова нечовешки труд ще се пропилее. Магазинерът гледаше набъбналите тетрадки на длъжниците, пъшкаше, но нямаше душа да върне никого, макар че и неговото чекмедже вече бе съвсем празно.
Тръгнахме си от селото не по-малко потиснати от самите рибновци. На 1 март 2002 година на дванадесета страница на "Стандарт" бе публикуван репортажq озаглавен "В Рибново тютюнът е Бог, съдба и сатана". Внего разказвахме това, което видяхме... И толкова. Какво повече можеше да направи един вестник, мислехме си...
Дни след това авторитетен мъжки глас се обади във вестника, за да каже: Репортажът в "Стандарт" е разчувствал ръководството на холдинг "Булгартабак" и той взе решение всичкият тютюн на Рибново да се изкупи веднага.
Дни след това бяхме в селото. Няколко десетки тона низи и бали бяха прибрани от къщи и складове и вече изпратени в преработвателната фабрика в Благоевград. Всичко беше изкупено. Повечето от хората си бяха получили парите. Малцината, които чакаха, вече бяха видимо по-спокойни. Една от жените, която дни преди това със свито сърце показваше натрупаните тютюневи бали и се питаше какво ще стане с тях, ни посрещна като роднини: След като писахте, дойдоха началниците, каза, и нещата се оправиха. Продадох 300 кг сух тютюн и взех хиляда лева.
В магазина длъжници вече почти нямаше. Собственикът с олекнала душа бе тръгнал за Пловдив да докара стока.
Млада жена плащаше чайник, тенджера и още няколко дреболии, които чак сега можеше да се позволи. 180 000 лева бяха влезли в селото. От скромност няма да кажем: Благодарение на"Стандарт", а за радост на "Стандарт".
Суета в шалвари
Връщаме се в спомените. Рибново се усмихна и усетило в ръцете си някой лев, реши да помисли за себе си. Жените, независимо от стила си на обличане, винаги са суетни. Тук почитателките на светската мода се броят на пръсти. Дори на носенето на слънчеви очила не се гледа с добро око. Почти всички се обличат с шалвари, красиви блузи, елеци и пъстри забрадки. Шалварите се правят от специален плат. За чифт са необходими три метра. Цената им (тогава) достига до осемдесет лева. Твърде много, но за това всеки е длъжен да намери пари. Вечер девойките могат да влизат в кафенето. Но омъжат ли се, животът става друг. Такива са традициите. Това са наследили от дедите си. Както и тютюна съдба, надежда и сатана.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
