В края на ХIХ в. и началото на ХХ в. само за една нощ посетител на Париж е можел да се докосне до Рая и до Ада. Те били удобно разположени в съседни сгради - Cabaret du Ciel ("Небесното кабаре") и Cabaret de l'Enfer ("Кабарето на Ада"). Едното налагало присъствието си с хладни сини светлини и елегантни арки, другото с огнени пламъци и вход във формата на гротескна зейнала паст. И двете са основани от един и същ човек, а отдавна вече са разрушени и са останали само във фотографиите от онова време.
Странно съседство
Съседството между Рая и Ада може да е странно, погледнато от страна на теологията, но от бизнес гледна точка е съвсем разбираемо. Та, кой би могъл да устои да посети и двете? Както отбелязва писателят Жул Кларетие, те поставят мизансцена от поемата на Данте на крачки разстояние.
Само на няколко пресечки по улицата се намирало и Cabaret du Neant ("Кабарето на Нищото"). Вместо да предлага поглед отвъд завесата, "Кабаре на нищото" празнувало самата смърт. То обявявало присъствието си със зелени фенери, които хвърляли трупна бледност върху лицата на минувачите. Фасадата му била семпла и черна, с решетки на капаците. Сервитьорите в Нищото били облечени като носачи на ковчези и се обръщали към гостите с думата "макавеи" - тогавашен парижки жаргон за трупове, които редовно били намирани в река Сена.
Вътре полилей, направен от човешки кости, осигурявал слаба, трептяща светлина. Ковчези служели за маси, а по стените висели картини на ужасяващи битки и екзекуции. Ако си поръчате питие, ви предлагали "вирус на азиатска холера" или "мостра от нашия туберкулозен микроб".
Всичко това само подготвяло сцената за последвалото представление. Влизал млад мъж, облечен в черно, и произнасял реч за агонията и ужасите на смъртта. Докато сочел картините из помещението, всяка от тях започвала да свети, а обектите по нея се превръщали в скелети. След това гостите бивали отведени в тъмна вътрешна стая, където красива млада жена стояла в ковчег до стената, облечена в бял саван.
В книгата си "Бохемският Париж на днешния ден" от 1899 г. авторът-пътешественик Уилям Чеймбър Морис описва ситуацията така: "Скоро стана очевидно, че е съвсем жива, защото се усмихна и ни погледна дръзко. Но това не беше за дълго. Лицето й бавно пребледня и се скова, очите й потънаха, устните ? се стиснаха върху зъбите й, бузите й придобиха кухината на смъртта - тя беше мъртва. Но това не приключи така. От бяло лицето бавно посивя, после стана виолетово черно, очите видимо се свиха в зеленикаво-жълтите си очни кухини. Косата бавно окапваше. Носът се стопи във виолетово, гнило петно. Цялото лице се превърна в полутечна маса от разложение. Скоро всичко това изчезна и блестящ череп се показа там, където до преди минути беше красивото лице на жена, оголени зъби се ухилиха глупаво и свирепо там, където доскоро се бяха усмихвали розови устни."
Пътешествие от Нищото към...
Съвсем уместно, посещението на туриста при Нищото било последвано от пътешествие до "Кабарето на Ада". За да влязат в него, хората преминавали през зейнала острозъба паст, осветена от тлееща жарава. "Малко червено дяволче пазеше гърлото на чудовището, в чиято уста бяхме влезли. То правеше необикновени лудории и привличаше погледите, разпалвайки огъня. Червеното дяволче отвори имитацията на тежка метална врата, за да влезем вътре, извиквайки: "Ах, ах, ах! Все още идват! О, как ще се изпекат!", пише Морис.
И продължава: "Близо до нас над огъня висеше котел, а в него подскачаха половин дузина дяволски музиканти, мъже и жени, които свиреха откъс от "Фауст" на струнни инструменти, докато червени дяволчета стояха наблизо и бодяха с нажежени железа онези, които изоставаха в изпълнението им. Стаята сякаш беше издълбана от подземна скала. Потоци от разтопено злато и сребро се стичаха от стените, а тук-там от пукнатини в камъка изригваха гръмотевични, серни вулканични кълба."
Той описва как едно от дяволчетата дошло да вземе поръчката им - три черни кафета с коняк - и ето как изкрещяло поръчката: "Три кипящи бури от разтопени грехове, с капка жупел за подсилване!" А след като ги донесло: "Това ще подправи червата ви и ще ги направи неуязвими, поне за известно време, за мъченията на разтопеното желязо, което скоро ще се излее в гърлата ви." Чашите светели с фосфоресцираща светлина.
"Небесното кабаре" било може би най-малко убедителното от трите. Един британски посетител, Тревър Грийнууд, описва мястото като "самата същност на безвкусицата". Мрачна органна музика отеквала из залата. Синьо небе и облаци красели тавана. Позлатени вази и свещници изпълвали пространството отдолу. Сервитьорите с дантелени крила и криви ореоли се движели сред посетителите, раздавайки "пенливи порции от небесната напитка". От време на време някой невзрачен "Свети Петър" подавал глава през дупка в небето, за да полее пиещите под него със "светена вода", а дами с криви ангелски крила се носели над масите, закачени с въжета.
Накрая на посетителите била предлагана възможността самите те да станат "ангели". Както разказва Грийнууд, "един американски войник бил поканен зад кулисите и отишъл... И тогава видяхме янките - да се въртят весело сред облаците - с прекрасен чифт крила на раменете си - и блажено да пушат цигари."
Тези забавления били нещо съвсем не необичайно за площад и квартал "Пигал" в Монмартър. Мястото било печално известно със своите кабарета, публични домове и всякакъв вид забавления. Освен безброй нощни клубове, там се намирал и театърът "Гран Гиньол" ("Големия палячо"), чието име оттогава е синоним на кървави зрелища и разпилени вътрешности. Носел се слух , че театърът бил задължен да има лекар на разположение по всяко време, тъй като много посетители припадали от шока от видяното на сцената.
Минало и бъдеще в Монмартър
Мнозина се питат и днес как Монмартър е развил тази култура? Кварталът е бил далеч от центъра на града и е бил разположен на стръмен хълм. Това е неудобство, което го правело евтин. Ниските разходи за живот са привличали художници (сред тях личности като Винсент ван Гог, Анри Тулуз-Лотрек и Едгар Дега). Някои са сформирали клубове, където са могли да се изявяват, да дискутират и да развиват собствените си артистични занимания. Може би най-емблематичният от тях е бил "Черната котка" (Chat Noir), който сега се смята за първото модерно кабаре.
Това, което се случило след това, е позната история - културният престиж на творците привличал хора от средната и висшата класа, бавно променяйки облика на квартала от скучен бохемски анклав в облагороден капан за туристите.
Артистите били добре подготвени за промяната. Тъй като "Черната" става популярен извън артистичната си публика, те се възползват от възможността да "шокират висшата класа" ("epater le bourgeoise") с песни за ужасите на бедността. Атмосферата в "Ле Мирлитон", един от конкурентите на "Черната котка", била още по-нажежена: поетът-собственик Аристид Брюан бил известен с това, че енергично обиждал почтените посетители, които слизали в кафенето, за да опитат от бохемския живот. Тези изблици бързо се превръщали в една от основните атракции - нотка на автентичност за богатите туристи. Не само Адът и Раят, но всички човешки недостатъци се срещали в тази оставаща и до днес уникална част на френската столица.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
