Първата частна школа по информатика се родила на гара Каспичан
Йовчева е част от сдружението на ръководителите на олимпийските отбори на България по природни науки
България вече свикна талантите й да носят медали от всички състезания по математика и природни науки, на които ходят. И някак по-малко обръщаме внимание на хората, които стоят зад шампионите и са им помогнали да направят първите крачки в тази сфера. Едно от тези имена е Бисерка Йовчева, ръководител на школата по математика и информатика А&Б, треньор на шуменския отбор по информатика и доктор по "Методика на обучението по информатика" в Шуменския университет. Тя е подготвила някои от големите имена и млади надежди в съвременната българска информатика - Ростислав Руменов, Румен Христов, Марин Йорданов, Антон и Ивайло Черневи, Светлин Наков, Михаил Ковачев. Учениците от Школа А&Б са спечелили - 16 златни, 16 сребърни и 10 бронзови медала от международни състезания по информатика и десетки медали от национални състезания. От 2004 г. в представителния национален отбор на България по информатика винаги е имало един, а понякога и двама ученици от школата. Румен Христов и Ростислав Руменов са съответно трети и дванадесети в неофициалната световна класация за всички времена. Румен Христов е трикратен носител на наградата "Джон Атанасов" за ученици на президента на Република България. Вече от няколко години А&Б има ученици от различни градове в страната - Пловдив, Бургас, Благоевград, Хасково, Варна.
Гарата в Каспичан се оказва родно място на първата частна българска школа по математика и информатика. Бисерка Йовчева я основава заедно с проф. Антон Моллов - свой любим учител и приятел. "Идеята да я направим ни осени на гара Каспичан. Прибирахме се с влак след състезание в Русе. Носехме огромните си компютри. По онова време всеки състезател си носеше машината. Представете си колко тежаха!", спомня си тя.
По нейните думи причината школата да остане в Шумен е дълбоко лична. "В средата на 90-те, когато държава на практика нямаше, имах нужда от средства. Не за мен, за близък човек, който все още ми липсва. Започнах да търся работа и за кратко работих къде ли не. Докато един ден не проумях, че това, което мога да правя най-добре, е да преподавам. И разбрах какво се иска от мен". След като веднъж вземат решението да направят подобна школа, нещата започват да се подреждат неочаквано добре. "Дни след това срещаме наш приятел на улицата в Шумен. Пита ни какво правим, ние му разказваме. А той "Еее, страшен късмет извадихте! Откога се чудя на кого да дам сграда за обучение!" Така че сграда си имахме почти от самото начало, малка, олющена, но наша". В математическата гимназия на града тогава нямало условия за подобно нещо.
Знаете ли вица за комунистическия и капиталистическия ад?
Ами, срещат се двама мъченици. Този от капиталистическия ад носи кофа с катран, другият - две кофи с катран. Първият започва да се оплаква колко му е трудно, колко катран пренася по цял ден. С едната кофа! А онзи от комунистическия ад, с двете кофи, се усмихва широко - "О, при нас е много добре! Вярно е, две кофи трябва да нося, но то я катран няма, я кофи". Та, и при нас така - в сградата на гимназията я ток нямаше, я парно. Не можеш да учиш в такива условия. Исках на децата да им е топло, уютно", спомня си Йовчева.
Започнала с шестцифрен заем. Личен. "Нямаше какво да заложа. И до днес си мисля, че банката просто искаше да бъде излъгана. За капак първият ни учебен ден беше първи април!" Малко преди Деня на шегата събрала родители на група от тридесетина деца и им заявила, че ще успее да изведе учениците на национално ниво. "Изобщо не знаех мога ли да се справя. Те също. Години по-късно ми признаха, че не са се надявали на много. Просто искали децата им да се занимават с нещо смислено".
Урокът в Шумен и в момента струва 4 лв.
Малко преди отварянето Йовчева среща своя приятелка от Турция. Споделя й какво се опитва да направи. Познатата предлага да й даде пари за пет компютъра. "Поръчвам ги, бяха последно поколение, Pentium, с цветни монитори, струваха 3 милиона лева. И й губя телефона!" За да купи все пак компютрите, прибегнала до банката.
Компютърът по онова време, ако перифразираме прословутия "Туин Пийкс" не е онова, което е сега. Тогава хората, които могат да боравят на него, все още не са толкова много. "Всички искаха да се научат да работят с компютър. Започнах да ходя в завода за фаянс в Исперих, за да обучавам служителите им в компютърна грамотност. Ставах в 6 часа, взимах такси до Исперих, преподавах до 12. От 12 до 13 пътувах обратно до Шумен, защото в 13 започваха занятията ми в университета. И така до 17 часа, когато отивах в школата, за да преподавам до 21 вечерта", спомня си днес преподавателката.
"През 2010 г., отново трудна година, школата беше пред затваряне. Не съм добра в сметките. Хвърлям се във всичко със страшна емоция и забравям, че аз също трябва да се храня". Събрала отново родителите и им казала: "Минавам в нелегалност. Само така школата може да оцелее." Вече ги познавали доста добре, имали доста успешни състезатели. На следващата сутрин баща на двама ученици идва да плати таксата. "Помня, че тогава правех отстъпка за второ дете от семейството. Човекът, счетоводител, ми каза "Виж сега. Никакви отстъпки повече! И ако искаш да оцелееш, от днес годишната ти такса е не 300, а 500." Този мъж цяла нощ беше смятал и изчислявал какво да направя, за да не загина. Всички родители го последваха. Така пак ми помогнаха да си стъпя на краката".
Днес почти всички нейни тогавашни ученици са някъде по света. Противно на смятания за неоспорим факт, че всички математици и информатици са сухари, неподвластни на магията на изкуството, Йовчева разказва, че всички нейни информатици са прекрасни танцьори.
Наскоро се върнах от централата на Google в Цюрих
Пътувам къде ли не. Но почвам да се уморявам. На година през школата ни минават между 100 и 120 деца. Първият випуск беше около 100-ина. Повечето са момчета, да, програмирането е по-скоро мъжка професия. Което не означава, че няма изключения", разказва жената, изучила десетки момчета и момичета на тайните на компютъра. "Противно на общото впечатление, в България има недостиг на програмисти. Трябват ни още около 10 000. Само в централата на Google в Швейцария работят 4500 програмисти. Какво е програмирането ли? Симулиране на човешко поведение. Средство, с което да обясним на една машина как да свърши нещо като човек. Все още машините имат много елементарни възможности", разказва Йовчева.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
