София. Нерадостната нова история на България е богата с бежански вълни. Няма как да бъде по друг начин - от 1878 до 1940 г. 6 пъти сме изтърпели промени на държавните си граници. А и на Балканите те никога не съвпадат с етническите.
И затова трябва да направим важна уговорка - да разделим бежанците на "наши" и "чужди".
За нашите сънародници, спасявали се от национален гнет от съседните ни държави, е писано много. Още след Берлинския договор през 1878 г. от Македония и Южна Тракия в Княжеството и отчасти в Източна Румелия се преселват между 200 000 и 300 000 души. Тяхното устройване е сравнително безболезнено, тъй като става до голяма степен за сметка на изселилите се турци и други мюсюлмани - черкези и татари.
Бежанци идват от Македония и Одринско след Горноджумайското въстание през 1902 г. - около 2000. И най-вече след Илинденско-Преображенското от 1903 г. Тогава е потокът от Странджа, където изселват българите от 66 села - 30 000 души. Общият брой на бежанците от Македония трудно може да се проследи, тъй като една част от тях се отправят директно за САЩ, Канада и Австралия, където вече има големи колонии от техни земляци.
Тогавашното правителство на генерал Рачо Петров действа по военному
Бежанците са разпределени в училища, казарми и частни домове. А и доста от тях вече имат роднини, дошли поединично или на групи през годините след Освобождението, и са се установили в големите градове.
Това обаче е нищо в сравнение с бежанската вълна, последвала националната катастрофа след Междусъюзническата война през 1913 г. Става дума за 350 000 души, главно от Източна Тракия, Южна Добруджа и Македония. Цели градове - като например Кукуш - са напълно обезбългарени.
При тази вълна България изпитва огромни трудности, но все пак успява, макар и мъчително, да се справи с проблема. Отново помага фактът, че част от турското население в Западна Тракия, а и от старите предели, бяга в Турция, освобождавайки жилища и земя. Правителството взема заеми и подпомага построяването на къщи. Така в София и в другите по-големи градове възникват цели бежански квартали.
Част от бежанците са настанени пак в казарми и училища, правят и временни палаткови лагери. Тъй като има и много сираци, тяхното отглеждане е поето от различни фондации. Помагат и чужденци, някои от тях дават и своята фамилия на останалите без родители деца.
Ирландският лорд О'Махони финансира отглеждането на 200-300 деца
И то до получаване на висше образование. Повечето от тях са приели неговата фамилия.
Последната българска бежанската вълна е след Първата световна война. Тя е от нови 120 000 души и поставя в наистина тежко положение разорената България. Трябва обаче да бъдем справедливи - тогава международната общност оказва помощ на страната ни чрез НПО. А през 1926 г. тогавашното Общество на народите взема решение за отпускане на бежански заем на България - от английски и американски банки в размер на 2 400 000 английски лири стерлинги и 4 500 000 щатски долара. Той е гарантиран от Обществото на народите, а изразходването му се контролира от комисаря на ОН, французина Рене Шарон. Много от бежанците се възползват от нисколихвения кредит, свързан с този заем. Построяват домове, които и досега се наричат шаронски къщи. Благодарните българи дори започват да кръщават кучета си не просто Шаро, а Шарон.
Последните наши сънародници - около 60 000 - идват след Втората световна война от гръцка Македония и Западна Тракия, след като и този път става ясно че, "Велика България" ще остане завинаги нереализиран блян. И още едно уточнение - през 1914 г. приемаме 7000 малоазийски българи, през 20-те години около 300 000 сънародници от Гърция, през 1940 г. - около 70 000 от Северна Добруджа. Те обаче идват не като бежанци, а като репатрианти, съгласно съответните българо-турски, българо-гръцки и българо-румънски официални договори за размяна на население. Не че това не създава същите проблеми, като и при обикновените бежанци.
Истинските бежански вълни в България са три.
Първата е арменската. Тя всъщност е двукратна. Първият път е през 1896 г. след кланета и погроми на арменци в големите градове на Турция. Тогава около
20 000 бягат в България
Към тях се присъединяват още неизвестен брой сънародници, спасили се в България след арменския геноцид от 1915 т. Тук е мястото да отбележим, че само три страни в Европа приемат официално арменските бежанци - Франция, Румъния и България.
Те обаче не са проблем за българската държава по две причини. Първо, подпомогнати са от арменски фондации от Франция и САЩ, както и от свои сънародници, отдавна живеещи в България. Второ, те са предимно градски хора с образование или професия и бързо се адаптират и интегрират в новата си родина.
По-голям проблем първоначално създават руските белоемигранти. След разгрома на барон Врангел в Крим през 1920 г. около 120 000 руснаци идват в България. От тях 20 000 са военнослужещи, а останалите са цивилни граждани. Военните -повечето офицери и подофицери, се организират в лагери или заемат стари казарми. Те се опитват да се месят в българската политика и съдействат на преврата от 9 юни 1923 г. и потушаването на Септемврийското въстание, след което са разоръжени.
Сред цивилните лица има сравнително малко селяни и малограмотни хора. Преобладават интелигенти, не приели болшевишката власт. Сред тях има много лекари, инженери, учители. Те много бързо се устройват и си намират работа в България. В Софийския университет известно време четат лекции Александър Мюлюков - професор по право и лидер на кадетската партия, и световноизвестният изкуствовед Андрей Грабар. Впоследствие обаче по-голямата част от руснаците напускат България и отиват на Запад и в Америка, а 11 000 се завръщат в Съветския съюз. Останалите в България - около 35 000 се радват на специалните грижи на българските правителства и на щедра финансова помощ, особено ветераните от Освободителната война.
Третата чуждестранна бежанска вълна отново е следствие на гражданска война - този път тази в Гърция през 1946-1949 г. Победените левичари се спасяват в СССР и страните от Източна Европа. У нас са настанени около 25 000 души. Те в сравнение и с арменците и с руснаците имат най-малко проблеми. Всички са трудоустроени, специално за тях са построени жилищни блокове, като тези в района на столичния квартал "Мотопистата", а децата им завършват висше образование и се вписват изцяло в тогавашното социалистическо общество. Както и руснаците, много от тях встъпват в смесени бракове с българи. След падането на фашистката хунта в Гърция през 1974 г. и обявената от новото демократично правителство на Константинос Караманлис амнистия за участниците в гражданската война част от гръцките емигранти се връщат в родината.
Както става ясно, винаги сме давали хляб, подслон и сигурност и сме спасявали преследвани чужденци. И то във времена, когато държавата не е била в цветущо състояние. Днешният проблем е, че става въпрос за хора от друга религия и с други ценностни нагласи.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
