Стояна: Господ ме създаде дива като природата

На 5 вече четях за Троянската война, разказваше Мутафова

Стояна: Господ ме създаде дива като природата | StandartNews.com

Стоянка Мутафова винаги се е връщала с удоволствие към детските спомени, към времето в семейния дом на професор Константин Мутафов, където е безкрайно щастлива.   

„Още не знаех да чета - четеше ни една Велика, много интилигентна домашна помощница, беше завършила прогимназия. В онези времена любима ми беше Троянската война – достъпната за деца Илиада. Ама всяка вечер! Троянската война и нищо друго. Всички действащи лица за Велика бяха Ахил. А тя бъркаше Патрокъл с Портокал -  Портокал така, Портокал иначе.  И досега казвам на Муки: Иди купи няколко патрокъла.  Тогава бях на 4 години, на 5 вече четях сама. Къщата ни беше весела и духовна, имахме всичко, живеехме щастливо. Чак в класическата гимназия схванах каква е работата между Ахил и Патрокъл. Цялата Илиада знаехме наизуст“.

Пише писма на женен художник

Любовните истории на Стояна се броят на пръстите на едната ръка, но пък затова започват сравнително рано – и са също толкова щури, колкото е всичко останало в живота й.  

„Тъкмо бях завършила гимназия и признах на художника Иван Табаков, че съм влюбена в него. Редовно му се изливах в писма – я за някоя, пиеса, за някой чвор или стобор. Но не смеех да се разкрия - подписвах се с Мария. Чувството ми за ирония е много силно, дори понякога прекалявам. Но тя е най-вече към мен. Автохуморът е най-важният.  А горкият човек вече беше подивял. Беше женен за една, 15 години по-дърта от него. Веднъж му пратих картичка – с грозна жена, която налага мъжа си с чехъл. Гадно! Много гадно! И си виках „Ще го разведа с тая дърта баба“. Сестра му беше Цветана Табакова – певицата. Имаше улица, кръстена на нея. Когато започнаха да свалят табелата, за да слагат друга – с партизанско име, запитах: „Защо го правите?“. „Мани я тая буржоазка“,  ми отговориха нагло. „Тя е от най-големите български певици, ало-о-о!“, се развиках аз.  Никога няма да се отървем от простотията. Никой не чете, с какво занимават децата? Та един петък не издържах и моята приятелка Лида Сагаева ме накара да се обадя по телефона на Иван Табаков. А той: „Мария, не мога повече, искам да те видя“. Строих татко да ми купи кожено палто, беше ми обещал за завършването на гимназията. Купи ми той разкошен визон – бях си поръчала обувки, шапка, чанта – всичко. И отиваме на откриването на седмата изложба на Иван Табаков. Аз съм се накокошинила, а той ахна като ме видя – бях хубавко момиче.  „Какво следваш?“, взе да се интересува.  „Класическа филология!“, важно му отговорих аз. „Кой беше оня, дето пелтечел, слагал си камъче под езика и после станал голям оратор“, изтърси Табаков.  Казах „Демостен“ и моята любов свърши. Толкова за художниците в моя живот.  После стана обратното – той започва да ме гони, а аз да бягам.  На мен не ми стига някой само да рисува и да разбира от картини. Искам още. Та докато се отърва, беше голямо чудо. Добре, че започнаха бомбардировките и се евакуирахме. Като се върнахме, не намерихме къщата си. После парите два пъти се превъртяха. И така тръгнахме по сокаците. Моята и на баща ми мечтата беше да купим чифлик. Като в разказ на Йовков. Всичко отиде по дяволите“.

Обожава Роберт Роснер и Нейчо Попов

Тя е на 23, когато се омъжва за 51-годишния чешки режисьор Робърт Роснер и заминава с него в Прага. Ако беше останала там, щеше да стане европейска звезда. „Обичах го до обожание - защото беше много по-възрастен от мен. Много знаеше - нямаше нещо да не знае. Нямаше език да не знае. Никога не съм могла да обичам прост, необразован, неук мъж“, казва Стояна. Също толкова луда е по третия си съпруг – Нейчо Попов. „Може двама мъже да се обичат еднакво силно. Нейчо беше много добър съпруг, нежен, любящ.  

Бяхме много влюбени – карали сме се, не е била романтична идилия, но той никога не допусна да настъпи делничност – от първия до последния ден. С часове сме говорили за някое дърво във виличката ни в Драгалевци. Можех да поръчам и по-голяма, но мъжът ми не искаше. За какво ни е, какво ще правим там, казваше Нейчо - нали живеем до гора. Особено когато получи първия инфаркт, държах да има място за почивка. Видяхме я в едно списание на корицата – финландска с всички удобства, независимо, че е мъничка. Поисках да добавя само една стая. Нейчо беше абсолютно нематериален човек. А като си помисля за някои колеги, които като се потопят в строежите, само за това говорят. Забравят, че са били влюбени. Докато при нас двамата на първо място стоеше любовта. Да губим време в строежи, не си струва – да е удобно, друго няма значение. Дойде американец в театъра и го поканихме на обяд, защото кой говореше езици – Нейчо. Та този режисьор още тогава много ни похвали убежището – от терасата направо на тревата, за да разтоваря душата си.

След смъртта на Нейчо не погледнах друг. Живях без мъж - не ми е бил нужен”.

Не  бях красива – само чаровна

„Човек не може да има рецепта как да изглежда. Ако някой ви каже, че това е възможно, да знаете, че ви говори глупости. Не се занимавам с външността си. Това най-малко ме интересува. Още повече, че никога не съм минавала за хубавица. В Сатирата винаги казвам: Говорете за моя чар, а не за моята красота. Защото по-важно е обаянието, излъчването. С него можеш да победиш. Има красавици, които нищо, ама, нищо не могат да постигнат. Благодаря на Господа, че ми е дал това, което трябва. Не се хваля, признавам го от сърце, защото съм откровен човек. Ако не притежавах чара, дори не можех да стана актриса. Даже баща ми, който беше драматург в Народния театър, ми подхвърляше: “Абе, моето момиче, не си ефектна за сцена –  боята ти е малко тъмничка. Аз знам как избират жените за сцената. Не знам дали ще можеш да пробиеш, а ако не си номер едно, няма смисъл. Я си гледай университета”. По това време учех класическа филология. Татко искаше да ставам археолог. Но му се изрепчих: „Ще бъда номер едно“. А той се изсмя. Но една баба, наша съседка, все казваше: „Има птиче, което лети и повтаря „Амин, амин, амин, емин“. Ако се случи да си пожелаеш нещо, докато птичето е около теб и точно в този момент е на „амин“, то се случва“. Та сигурно така е станало. Но не искам да се провъзгласявам за единствения номер едно в държавата. Ние сме много, но слава Богу, аз съм между тях. Благодаря на „амина“.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай