Роджър Уотърс цял живот страда за баща си

Роджър Уотърс винаги се е гордял със своите корени. Затова възнамерява да опише историята на фамилията в книга, където ще разкаже за дядо си Джордж и баща си Ерик, и да я остави в наследство на трите си деца, когато него вече няма да го има. Джордж Уотърс е участвал в Първата световна война. Той е един от тези, които са прокопавали тунели под немската войска. Погребан е в английското гробище в Северна Франция. "Баща ми е загинал във Втората световна война. Тленните останки на Ерик Флечър Уотърс никога не бяха намерени. Името му е написано на мемориала в Монте Казино в Южна Италия. Така че ще заведа моите деца по всичките тези места", каза преди години основателят на "Пинк флойд". Вероятно празнината не е запълнена и до днес, защото при идването си в София за концерта на 30 август на националния стадион "Васил Левски" е пожелал да се срещне с родни ветерани от Втората световна война. Роджър, по-малкият син на Мария и Ерик Уотърс, е роден в Грейт Букам на 6 септември 1943-та. Той е на 5 месеца, когато баща му е обявен за изчезнал или умрял като британски офицер в Италия през 1944-та. След смъртта му овдовялата Мария, също учителка, се премества с двамата си синове в Кеймбридж. Тя умира през 2009-а на 96. "Вкъщи не слушахме много музика. Майка ми произхождаше от семейство на търговци на едро. Тя беше с леви убеждения и доста политически активна", споделя той в интервю. Именно в Кеймбридж в една съботна утрин 8-годишният малчуган среща Сид Барет тогава на 6 - в класа по изкуства в училището "Хоумъртън". "Майка ми познаваше родителите му, но ние не се бяхме сприятелили, докато не се засякохме през 1964-та в Лондон. По това време култовият роман "По пътя" на Джак Керуак и бийтпоетите като Грегори Корсо и Алън Гинзбърг бяха идолите ми. Те ме вдъхновяваха да обикалям Европа и да търся приключения. Тийейджърските ми години бяха обсебени от сексуална вина", разказва Роджър. Въпреки че го уважават в гимназията, защото е запален спортист и известен играч на крикет, Уотърс признава: "Мразех всяка секунда от училището, с изключение на игрите. Режимът беше много потискащ, тъй като учителите упражняваха психически тормоз върху по-податливите деца." Сид, златното момче на психеделичния рок от 60-те, се захваща с музиката още като тийнейджър. Свири на акустична китара в няколко аматьорски блус банди по клубовете на родния Кеймбридж. Но умът му е все в звука, възпроизвеждан от електронни инструменти. Уотърс учи архитектура в Политехниката заедно с Ричард Райт и Ник Мейсън и прави група с тях. Година по-късно кани Сид в бандата си. Независимо че е най-младият, Барет бързо става лидер и ключова фигура. Свири на ритъм китара и пее също толкова добре, пише текстовете и музиката. Всъщност Сид е този, който измисля и името на групата - "Дъ Пинк флойд саунд" (впоследствие остава само "Пинк флойд"). Кръщава я на двама американски блусари - Пинк Андерсън и Флойд Кансъл. Той е човекът, благодарение на когото "Флойд" бързо си спечелват репутацията на най-радикалния музикален експеримент в Лондон Но остава само три години, а за по-късните му приключения се носят легенди. Дори и да беше останал само със свиренето си, Сид пак би бил боготворен. Но най-големият му дар са божествените песни. Той е този, който създава новото психеделично звучене на бандата, съпроводено със светлинното шоу, което "Флойд" започват да вкарват в концертите си в лондонските клубове. И това си проличава още с първите им хитове от 1967-а Arnold Layne и See Emily Play. Композициите на Барет са едновременно игриви, бохемски, но понякога и мрачно искрени. Каквато е и по-голямата част от албума The Piper At The Gates Of Dawn, който излиза същата година. Дейвид Бауи, тогава прохождащ музикант и автор на песни, е от първите, който схваща "тъмната и светлата половина на Сид". Постепенно тъмните аспекти на изкуството на Сид засенчват светлата му и еуфорична страна. Той е само на 21, но вече има сериозни отношения с наркотиците. Те засилват психическата му нестабилност и той започва да деградира. "Ние не бяхме слепи за този факт. Но Сид имаше добри и лоши дни. По всичко изглеждаше, че броят на лошите започна да се увеличава. Заслепени от желанието си да бъдем успяваща група, бяхме решени да убедим себе си, че той ще надживее тази фаза. Други хора около нас виждаха по-ясно нещата. Приятелката ни Джун Чайлд се изрази съвсем открито - Сид прекалява с наркотиците. Много хора могат да вземат наркотици и после да се справят с проблема. Но ако вземаш дрога три или четири пъти на ден и го правиш всеки ден...", разказва Ник Мейсън в книгата си "Пинк флойд отвътре". През късното лято на 1967 г. Сид създава няколко разтърсващи нови парчета. Едно от тях е Jugband Blues, смятано за отчаян вик за помощ на човек, който се бори с шизофренията. Останалите от "Флойд" са ужасени, гледайки как техният фронтмен е застинал в кататоничен ступор. Изтъкнат лондонски психиатър се опитва да им обясни ситуацията: "Да, Сид може да е неуравновесен и дори луд. Но може би именно вие, останалите, сте причината за проблема. Заради бясното ви желание за успех принуждавате Сид да се съобразява с амбициите ви. Може всъщност той да е заобиколен от луди хора." Нестабилното психическо състояние на Барет започва да става все по-очевидно и неспасяемо. Докато една вечер, отивайки на участие, Роджър, Ник и Рик просто не минават да вземат Сид. Може би и до днес изпитват угризение С "Флойд" Барет записва и три парчета от втория албум на групата Saucerful of Secrets (1968). Същата година на мястото на Сид изгрява звездата на Дейвид Гилмор. След като го изоставят, защото фактически това се случва, Сид записва два солови албума - The Madcap Laughs (1970) и Barrett (1972) с помощта на Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс. Дори пробва да основе своя група, но не се появява за един от концертите и изявите им са отменени. През 1988 г. излиза албумът Opel, който съдържа негови неиздавани досега композиции. Сид се превръща в шизофреник, който живее под истинското си име Роджър Кийт Барет при майка си в Кеймбридж. Съседите му го виждат да кара колело или да отива до магазина на ъгъла. Рядко говори с тях и никога пред медиите. Парите, които печели в ранните си години, са напълно достатъчни, за да поддържа ниския си стандарт на живот. През 1999 г. се съобщава, че се намира в болница с тежка форма на диабет и отказва да се лекува. Една от най-хубавите песни на "Пинк флойд" - Shine on You Crazy Diamond, е посветена на него. "Помня, когато беше млад, ти светеше като слънцето", се казва в нея. Тя е от деветия албум на групата Wish You Were Here, който се появява на 12 септември 1975-а. Сид Барет предпочита да не си спомня за своето бурно, но кратко артистично минало и тихо си отива през 2006-а. В повечето съобщения се посочва диабетът, но според в. "Гардиън" виновникът е ракът. "Намерете време да си пуснете някоя от песните на Сид и да си спомните за него. Той е налудничавият талант на "Флойд", който с чудесните си ексцентрични песни за колела, гноми и плашила ни караше да се усмихваме. Кариерата му беше ужасно кратка, но той е повлиял на толкова много хора, за които едва ли някога е разбрал", написва в сайта си Дейвид Гилмор. Роджър Уотърс заявява: "Много е тъжно. Сид беше чудесен и уникален талант, който винаги ще блести." А Дейвид Бауи изплаква: "Не мога да опиша колко ми е тъжно. Той е първият човек, когото чух да пее рок и поп с британски дух. Влиянието му върху мен беше огромно. Истински диамант." След като Сид е отлъчен от групата, на негово място през 1968 г. идва Дейвид Гилмор. Дотогава той си е създал име на добър вокалист и китарист в бандата The Jokers Wild. Първоначално идеята е той само да покрива деградиращия Барет, но постепенно става постоянен член на психеделичния експеримент. След присъединяването му "Пинк флойд" коренно променя своя облик и стил Гилмор композира нови песни, пише текстове и се включва във вокалите. Като главен китарист на "Флойд" Дейвид развива характерен маниер на свирене, който го прави един от най-големите в рок музиката. До направата на The Dark Side of the Moon Дейвид активно се занимава и с писане на текстове, но впоследствие се съсредоточава изключително върху музикалната част. Сред най-добрите му китарни продукции са гениалните Shine on You Crazy Diamond и Comfortably Numb. Четири брака и три деца Уотърс се жени за първи път през 1969-а на 26 за ученическата си любов Джуди Трим. Талантливата керамичка не успява да роди дете на басиста и 6 години по-късно се развеждат. Тя се омъжва повторно, умира през 2001-ва. Още през 1976 г. Уотърс слага халката за втори път с лейди Каролин Кристи - племенница на маркиз. Сватбената им торта е поднесено лично от тогавашната снаха на принц Чарлз, Сара Фергюсън, херцогинята на Йорк. Ражда се синът им Хари Уотърс, който също става музикант, а после и дъщеря им Индия, която е модел. Парчето в две части Pigs on the Wing от албума Animals на "Пинк флойд" е обяснение в любов на Роджър към Каролин. Песента Empty Spaces от The Wall пък носи скрито послание към аристократката. Но и този брак, макар и по-дълъг, приключва през 1992-ра. На следващата година музикантът се жени за Присила Филипс. От нея е вторият му син, но бракът им трае до 2001 г. Най-сетне, вероятно решил да успокои топката, бившият вокал и басист на "Пинк флойд" се сгодява за актрисата и режисьор Лори Дърнинг през 2004-та. След цели осем години през миналата есен двамата най-после чуват марша на Менделсон. Според в. "Ню Йорк пост" Дърнинг успяла да изгуби първия годежен пръстен, подарен й от Уотърс в Лондон, и се наложило двойката да търси нов. Церемонията минава скромно, само в присъствието на шестима гости в дома им в Саутхемптън, щата Ню Йорк. Новината е съобщена от радио водещия Хауърд Стърн в Туитър след негово интервю с Уотърс. "Роджър Уотърс съобщи, че се е оженил в събота за четвъртата си съпруга и дългогодишна приятелка. Двамата са сключили предбрачен договор. Той е на седмото небе от щастие". Хари идва в София с татко Още 11-годишен Хари Уотърс свири на пиано и на орган, а като тийнейджър участва в различни банди, които имат своя версия за всичко - от Led Zeppelin до The Grateful Dead и са постоянно на турнета из Европа. Той обича да експериментира с електронна музика. През 2002 г. Хари поема на турне с баща си, за да изпълнява музиката, с която е израснал - предизвикателство, което не може да откаже. Той замества временно напусналия Джон Карин. Мариайн Фейтфул, някогашно гадже на Мик Джагър, също го взема на турнето си през 2004 г. Хари придружава Роджър на всички негови турнета - през 2006, 2007 и 2008 г. Хари свири на клавишни, но в THE WALL ще ни покаже уменията си на орган и акордеон. Хари е и много добър джазмен. С Йън Ричи, саксофонист на баща му, и още двама музиканти прави успешен квартет и издава първия си албум преди пет години. Проклятие преследва операта му Наричат Роджър Уотърс най-мрачния рокаджия - и може би той има своите основания за това. Когато решава да напише класическа рок опера, сякаш някакво проклятие го преследва. Легендарният басист, певец и автор на велики текстове на "Пинк Флойд" е прочут със своите амбициозни проекти и педантично изпипване на детайлите. Той е необикновен лирик и медитатор на тема смърт, лудост и апокалипсис. Това му влечение го накара да напусне групата още през 1981 г. и след остри разногласия с останалите членове раздялата да стане факт през 1983 г. Той завежда дело за собствеността върху името "Пинк Флойд". Оттогава Уотърс изтърпява немалко удари на съдбата. Двата му солови албума The Pros and Cons of HitchHiking и Radio K.A.O.S. са бледо ехо от експериментаторската и магнетична музика на "Флойд". През 1992 г., с малко повече късмет, издава албума си Amused to Death ("Развеселен до смърт"). Но тогава вече е започнала сагата по неговата опера Ca Ira, посветена на Френската революция от 1789 г. Името й идва от бунтарската песен La Carmagnole - всъщност това е възгласът на бунтовниците. Написването на операта и нейното поставяне се развиват 17 години. Това е по-дълго, отколкото е продължила самата революция. "През 1988 г. френският автор на песни Етиен Рода-Жил ми донесе ръкопис, илюстриран от съпругата му Надин. Беше либрето на опера, посветена на 200-годишнината от Френската революция, която щеше да се чества през юли 1989 г. Искаха аз да напиша музиката. Идеята страхотно ме вдъхнови", спомня си Роджър. В края на годината касетата на Уотърс вече е на бюрото на френския президент Франсоа Митеран. Той е крайно доволен и предлага да бъде поставена от Парижката опера като гвоздея на честванията. "Но когато проектът трябваше да се задейства, той се препъна в галската нерешителност. Първо, защото аз бях англичанин и второ, бил съм член на рок група. А това хвърляше сянка върху националната чувствителност на французите. А после Надин почина от левкемия. Била е болна през цялото време, но никой не ми каза, а и тя работеше страхотно. Сложих проекта на полицата до 1995 година", спомня си с горчивина Уотърс. Вторият удар е през 1996 година. От малария умира Филип Константен - импресариото и връзката на Етиен Рода-Жил с Уотърс. Въпреки това през юли 1997 г. операта е записана в прочутото студиото "Аби роуд", в което са творили и "Бийтълс". Този път идва френски баритон за главната партия. Точно този запис убеждава звукозаписната компания "Сони класикъл" да участва в проекта. Следващият препъни камък пред амбициозното начинание е изборът на език. През 1997 г. Роджър започва да пише английската версия на либрето. Но най-големият удар, сравним с катастрофа, е внезапната смърт на Етиен през 2004 г., най-близкия сътрудник и съмишленик на Роджър. След тази поредна гибел, естествено, възниква въпросът - ще завърши ли някога Роджър Уотърс операта. И трябва ли изобщо да го прави. Но отново неговата амбициозност, а и паметта на всичките скъпи покойници го мотивират да стигне до финала. И той успява - в началото на 2005 г. краят започва да се вижда. "Най-великото у него е, че захване ли нещо, той се впива като пиявица и не го пуска", споделя Рик Уентуърт, който му помага в писането. По време на записа на диска Уотърс изпипва всичко, прави корекции с чувство за хумор на всеки певец, на всеки тон, който не му звучи добре. "Операта е за революцията в нашите души. За промените в човека и за потенциала, който всеки от нас носи - да бъдеш съпричастен към другия. Мисля, че заради това Етиен написа либрето. Чувствал е, че тази история е много важна за всички", признава Роджър. На 17 ноември 2005 зрители в "Парко де ла музика" в Рим чуха и видяха плода на тази дълга одисея. Според специалистите Ca Ira е шедьовър и един от най-амбициозните проекти, осъществявани някога в жанра.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com