Фото Ани Петрова
Стоянка Мутафова, която най-после се събра с любимите си мъже Роберт Роснер и Нейчо Попов във вероятно по-добрия свят, остава в историята на нацията не само като осмото чудо на света, но и като една от най-щурите комедиантки. Самата актриса напоследък твърдеше, че винаги е била тъжна и меланхолична личност, но колегите й никак не са съгласни с подобно признание. "Не спираше - с нея съм обиколил половин България, докато си партнирахме в частния театър на Искра Радева. В автомобил, в автобус - навсякъде правеше смешки и каламбури. В един момент, разбира се, се изморяваше. И казваше: "Хайде, Пацко, да ме качиш до нас". Божествен човек е тя. Винаги сме били свързани. Никога не се държеше като звезда - това й даде тази обичаност", споделя Пламен Сираков. "Беше готова на всичко за своята публика. Когато последния път отидох у тях, ме посрещна с копринена рокля и с обувки на висок ток. Дори ми посвири на пианото. Не се стърпях и я запитах защо понякога поема роли, които не са за изключително високия й професионализъм, нито пък за невероятния й природен талант. "Не отказвам. Страх ме е хората да не ме забравят", връща времето Кева Апостолова, която десетилетия наред списваше списание "Театър". "Няма как да я забравим. Ще честваме и 100-годишнината й", добавя Орлин Горанов.
Приятелите и колегите на Мутафова, които - като целия български народ - все още не могат да повярват, че физически я няма, разказват и за някои от смешните епизоди в битието й. А първото й падане на сцената е още като студентка в Държавната театрална школа – така се разпищолила в комедия на Молиер, че дори не усетила как тупнала по задник пред публиката.
Приземява се с автомобил в нива
Известният драматург и режисьор Юрий Дачев през годините е от най-близките съмишленици на Стояна. В първата им обща мемоарна творба "Герой на мегдана" двамата започват да разкриват неподозирани чудесии от житието на неповторимата актриса. Втората книга, "Когато се подстригват мравките" от 2001-а, затвърждава намеренията на дуета да напълни душата на публиката. Третата, "Една фурия на 90", се появява през 2012-а и веднага провокира бум между читателите. Дачев написа и нарочна трагикомедия за Стояна и Калоянчев -"Вчерашни целувки", в която се прокрадват факти от първата нещастна любов на Мутафова. Но понеже Дачев е от кръвната група на Стояна, той често дели с нея приключения и обрати съвсем на живо. Ето една от доста опасните авантюри на писателя и неговата героиня.
"Случи се така, че пътищата ни се пресякоха в Плевен. Тя имаше представление там, аз – работа през деня. Предложих й вечерта да пътуваме заедно със служебната кола до София. Пътуваме и дрънкаме. Беше някъде след 22 часа, но у Стояна нямаше никаква умора. Тя въобще си е „нощянка“ – гледа телевизия, слуша музика до късно. Не помня как в разговора се появи думата „некролог“. Май се хилехме на някакъв патетичен текст, който бяхме прочели и двамата. Навярно и шофьорът се е заслушал – няма как да не надаваш ухо, когато Стоянка Мутафова е на задната седалка – и не е забелязал неосветения завой. Излетяхме плавно и елегантно от пътя, носихме се така може би двайсетина метра, за да се друснем с все сила по средата на разорана нива. Още малко време – което ми се видя страшно много – продължихме да „орем“ в угарта. В момента, когато спряхме, видях Стояна вдигнала ръка като пророчица: Споменахме „некролог“ и... Бях достатъчно стреснат, за да разчитам „знаци“, а пък и воят на полицейската сирена, който вече се чуваше, внасяше допълнително напрежение. Полицаите дойдоха до колата ни, бързо отвориха вратите и... Оттам усмихната сред вдигнатия прахолях в тъмната нива излезе с целия си блясък Стоянка Мутафова. „Всичко е наред, момчета!“. Те, горките, така се шашнаха от неочакваната изненада, че безмълвно се заеха да ни измъкват от нивата, докато Стояна не спираше да говори, крачейки на токчета между буците пръст.
Увлича се по Леонид от носталгия
Колкото и да се е говорило и писало за мъжете на Стояна, всяко следващо прочитане на страници от сантименталните й романи винаги предлага различни ракурси. Те се броят на пръстите на едната ръка, но как се броят - с гръм и трясък. Като самата нея. След като е заминала с професора ерудит Роберт Роснер за Прага - тя на 21, той - на 53 - Мутафова започва да изпитва носталгия по София. И докато се наслаждава на „тургеневската“ среда, търси българска среда в чешката столица. Така се запознава с Леонид Грубешлиев – най-културният нашенец в Прага. И се увлича по него. Роснер – мъж с опит – веднага усеща, че има друг. Леонид пък вика на помощ майка си – писателката Мария Грубешлиева, която е „джаста-праста“ като самата Стояна. Тя започва да представя актрисата като своя снаха, въпреки че междувременно Мутафова се омъжва за режисьора. Бъдещият баща на Муки пък върти паралелна любов с още една сънародничка - Владка.
Роберт Роснер иска да я прави певица
„Бракът ми с Роберт Роснер продължи около година. Съпругът ми твърдеше, че имам качества да стана певица. Тогава гласът ми наистина беше чист, по-късно го похабих в театъра в търсене на характерност. „Подарих“ го на баба Гицка, на Брандахлистова... „Не се връщай в България, там има много завист. Остави ме аз да те създам“, съветваше ме Роснер. Имах възможност да замина за Виена, за Лондон. Усещах обаче, че полуразрушената от бомбардировки София все по-здраво ме придърпва, а и връзката ми с Леонид нямаше изглед да приключи. Един ден Роберт не издържа. „Виждам те, че се мъчиш и мислиш за него. По-добре да се разделим“, лее душата си Стояна в "Една фурия на 90". След като се развежда с прочутия режисьор, осъзнава, че е направила огромна грешка. Още повече че пияният от щастие и алкохол Леонид я пребива в хотел „Аметист“. Тя изпълзява на четири крака, изтерзана не толкова от ударите, колкото от унижението. Успява да се добере до апартамента на Роснер, за да извика „Само теб обичам! Тичай да анулираме развода!“. Но вместо на другия ден да се оженят отново с Роберт, тя се озовава затворничка за седмица в квартирата на Леонид, който успява да я омъжи за себе си в българското посолство в Прага.
Връщат я като арестант в София
"Една сутрин ме арестуваха в хотела. Не можех да проумея каква е причината. Закараха ме на „Вартоломеева“ 2, където се намираше пражкото управление на милицията. Огледах се: най-добрите студенти арестувани. Акцията всъщност беше дирижирана от София. Чехите само изпълняваха чуждото искане. Толкова много усилия бях направила, за да стигна до Прага, а се оказа, че за да я напусна, ми трябва съвсем малко: доносът на някакво нищожество. Натовариха ни бързо във вагон с прозорци, които не можеха да се отварят. Леонид тръгна с мен. Това беше мъжки жест, за който съм му признателна. Бяхме като декабристите, само че с разменени роли: не аз следвах съпруга си в заточението, а той мене. Наистина приличаше на заточение. Даже беше по-страшно. Пътувайки към България, една нощ спахме в чешки затвор... Прекосихме границата с България. Дойдоха най-страшните мигове от и без туй страшното пътуване. Мъже, чиито лица не се виждаха, отваряха вратите на купетата и ни разглеждаха с електрическо фенерче. Помня ужасната светлина в очите и свитото си сърце. Слязохме във Варна. Там ни освободиха и ни раздадоха билети до София", разказва Стояна в спомените си.
Лолова: Тя е част от мен, аз съм част от нея
Татяна Лолова винаги е обичала Стояна. Да припомним онзи случай, в който за 60-годишнината на Мутафова фриволни колеги предлагат на Таня да „изиграе“ поздравления с черен погребален хумор. Прочутият и с некрофилското си чувство за майтапи кинокритик Иван Стоянович сътворява мрачно-смешно послание до юбилярката. Лолова обаче отказва – тя знае, че колежката й продължава да страда все така силно за Нейчо Попов и хич не й до шегички в този стил. И тя решава да произнесе човешки думи – 20 минути ги лее на сцената, докато Стояна най-после се усмихва.
„В една „щура“ жена са събрани великолепието на ерудита, веселието на панаира и свободата на гамена от софийските улици. Лудото дете, сексапилната жена. Вярната жрица на Талия иска да й повярваме, че ще има юбилей. Нека да ни впечатлява със стъпките на чарлстона или с книгите си да ни кара да помним, че „едно време театърът беше магия“. От нея всичко може да се очаква. Стояно, разсмивай ни, за да не се разплачем...
Познавам я от 60 години. Играла съм с нея много. Тя е част от мен и аз съм част от нея, но тя е чешит, уникална, яка, буйна, съмняваща се, нежна, всеотдайна, подозираща, очарователна, смела... Тя е Стояна. Стои. Солидно. Многозначително. Убедително. Бъркат ни. Бъркат имената ни. Знаят, че сме две различни персони, но сме смешни артистки. Няма значение кой как се казва... Стояно, омръзна ми да ме бъркат с теб. „Таньо... и мен ме бъркат с теб“, лее се Лолова в "Делници&Делници".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
