Отбелязваме 95 години от рождението на големия български поет, сценарист, драматург, преводач и човеколюбец Валери Петров. По този повод в Националния дворец на културата ще се проведе литературна вечер с представяне на най-новата му книга "Стихотворения 2007-2013". тя е отпечатана с подкрепата на Национален център за книгата, съобщава БГНЕС.
Поетичната вечер в памет на Петров се организира от издателство "Захарий Стоянов", Съюза на българските писатели и Националния дворец на културата. Те смятат, че именно чрез нея ще оживее нежният човек и лирик Валери Петров - умислен, съзерцаващ живота и страдащ, надяващ се и вярващ.
"Жалко, че не я дочака, но едно от светилата в българската литература за нас е по-жив от живите. Затова паметната вечер в негова чест е наречена "Живият Валери Петров", споделя директорът на НДК Мирослав Боршош.
Стандарт Нюз публикува едни от последните думи на писателя, събрани от интервюта във вестник "Стандарт":
- Господин Петров, кое е в основата на творческото ви дълголетие?
- Вие май с този въпрос намеквате за "напредналата ми възраст", но аз трябва да отхвърля намека ви като най-долна инсинуация. Започвам с шега, защото не ми е лесно да отговоря. Както са казали класиците, "Лошото е не че стареем, а че оставаме млади". И така е - обикновено човек не може или не иска да забележи кога биологическата старост е почукала на вратата му. А и когато е чул почукването й, пак най-често се надява, че спада към вашите "творчески дълголетници" и продължава да се чувства на всеоръжие в своята област. А да обясня как се запазват творческите сили не бих могъл, пък и не зная дали и доколко сам съм си ги опазил. Вярно е, че още ми се пише, но това нищо не гарантира, затова внимавам в играта и оставям новите си работи да поотлежават, чета ги на близки и приятели, преди да ги дам за печат. А някои, разбира се, си остават в папките, за лично ползване.
- Вие сте автор на поезия, драми, киносценарии, сатира, превеждате. Какво от всичко това ви изкушава и днес?
- През последните години повече работих като преводач. Но се знае, че за мен главното е личната поезия. Току-що казаното се отнася предимно за нея. Другите жанрове искат по-дълги срокове, пък аз не съм сигурен, че природата ще ми ги отпусне.
- Има ли разлика между това, което по-рано и сега ви караше и ви кара да творите?
- Има естествено. Пиша по един начин, който е конкретен, тясно свързан с действителността, черпещ поводи от, както казват, "нещата от живота". А той, животът, претърпя пред очите ми такива радикални промени. Как няма да са били различни и поводите за стихове, които ми е давал?
- Борбата между доброто и злото, истината и лъжата, омразата и обичта са били винаги в основата на вашето творчество. Кой е победител в това противоборство?
- Позволете ми да цитирам края на свое стихотворение, който доста категорично отговаря на питането ви. "...Ах, напразно с тоз блян, че ще станат добри, цял живот Росинанта си яха - ще си тръгнеш, оставил ги дваж по-лоши дори, отколкото бяха." Това казва всичко. И така е - навремето усещах, че в работата по "възпитание на чувствата" доста неща не вървят, както ми се искаше. И все пак сега си спомням, че сериозни усилия бяха насочени към издигане на общото духовно равнище на обществото. А как всичко се върна назад към чертата на старта от 1944 година и дори далеч я задмина! Какви ужасни "гени със закъснител" избухнаха в човека през последните 15 години, та сега сме свидетели на ужасното нравствено рухване на държава и нация. Тези чалги, тези "Големи братя", тези мръсни вицове... Но не ми се изброяват отделните явления на нравствения ни срив, още повече че вие ги знаете. А ги знаят и тези, които ще ни четат, нали всички дишаме отвратителните им миазми.
- Смятате ли, че сривът в духовността е и една от причините за тежкото ни материално положение?
- Не, не смятам. Няма да е само той, но и той има огромно значение, за да сме днес, където сме. Материалното и духовното взаимно се обуславят. Ако бях китаец, щях да ги нарисувам като два дракона, които, захапали опашките си, ни въртят в омагьосано колело. За жалост тези, от които зависят въпросите на културата и просветата у нас, не разбират от китайски картини и вече толкова години не искат да видят причинно-следствената връзка. Материалното, като по-осезаемо и по-високо крещящо за разрешение, все излиза на преден план в съзнанието на управниците ни и изтласква назад, както се казва, "към гръцките календи" другото, нематериалното, макар че то и сега всеки миг се превръща в материално. Да не говорим за бъдещето, когато, съвсем осезаеми и трудни за оправяне, ще дойдат тежките последици от немарата към него.
- Кои са приятелите и хората, с които се виждате?
- Главно тези, с които се знаем от младостта. Но не всички, уви - доста от тях напуснаха този грешен свят. Чудесният писател Константин Константинов, с когото - въпреки разликата в годините - бяхме някога близки, беше писал (цитирам по памет): "Светът на покойниците ни стана по-голям от света на живите." Този образ и навремето ми бе направил впечатление, но едва сега разбирам за какво е ставало дума. Все пак имам добри, умни приятели, които са още живи, както и аз съм още жив за тях. От време на време си ходим на гости, за да се чудим на това или онова, да негодуваме срещу някое явление, да изказваме надежди в друго и изобщо да разменяме пенсионерските си мисли, които се оказват толкова близки, че да ни пита човек какъв смисъл има да си ги разменяме...
- Какво четете и какво ви е впечатлило в съвременната ни литература?
- Да си призная, чета повече обществена и научнопопулярна. От време на време, за разтуха, взимам някое криминално книжле, но в почти всички случаи го захвърлям след втората страница - такава смет наистина не се чете! А като си помисля, че всъщност се чете, т. е. четат я, поглъщат я немалко хора с недоразвити художествени критерии и си остават с тях, не мръдват нагоре, към по-високите равнища на словесното изкуство. А пък младите... Може би си спомняте за онази източна приказка, в която се говореше за някаква книга, чиито страници били напоени с отрова. Който я четял, плюнчейки пръсти при прелистването, бавно поемал в себе си смъртта. Този образ ми иде наум, като си мисля за нашите юноши и за четивата (насилие, мистика, порно, лош вкус), които свободният пазар им предлага... Вярно е, че те, вперени в интернета и в електронните игри, изобщо не четат много, но пък може ли човек да се радва на това? Но вие май ме питате за друго и аз не мога да избягам от въпроса ви. Съвременната ни литература е разделена на два потока. Единият е този на по-традиционните, по-държащите на реалистичното изобразяване на действителността и грубо казано, по-разбираеми писатели, които са свързани с досегашния път на литературата ни. Другият поток е на постмодернистите, по-ерудирани в западните теории и обърнати към западните литературни образи, често трудноразбираеми до пълна херметичност и късащи тотално с "наивните" родни предшественици. Тези два потока не само не се признават, но сякаш не се и познават, игнорират се взаимно. Мъча се да следя и двете линии (главно в поезията, където и сам се подвизавам). И имам чувството, че за жалост в днешното уж разкрепостено време литературата ни не може да се похвали с кой знай колко големи постижения. И навярно поради възрастта и възпитанието си не мисля, че посоката на младите модернисти е правилната. И по Шекспирово време е имало такива university wits (универсални умове) но не те, а недоученият Уилям владее сцените ни до днес. Да си призная, новите теории на западните литературоведи и естетици ми напомнят историята с днешните мобифончета - тъкмо си се научил да боравиш с един модел и вече на пазара е излязъл друг, по-красив и с някакво ново бръмбазъче.
- Вие сте човек, който е живял в три епохи - царство, социализъм и демокрация. Как успяхте да съхраните особената си личност - въпрос на характер, възпитание или умишлено избрана позиция е?
- Така ли наричате тези три "епохи"? Аз имам имена за тях, но да оставим тази подробност. Не зная каква е особената личност, за която говорите. Нито какво съм съхранил през времената и смяната на строевете. Родил съм се в ляво интелектуално семейство и такъв, ляв интелектуалец, съм си останал досега. С радост посрещнах края на авторитарния ни социализъм главно поради липсата на творческа свобода при него. Но останах с тези, които смятаха, че нещата са поправими, че е възможно преминаването ни към всеизвестния "социализъм с човешки образ". По ред причини това се оказа невъзможно. По-късно се оказаха измамени и тези измежду моите събратя, които искаха пълното ликвидиране на социализма. Защото вярваха в бързото установяване у нас на демократичната Аркадия. Но аз не съм политик и в онези дни не съм поставял възможностите на везни. Действала е навярно силата на идеята, с която съм закърмен, а и чувството за някакво вътрешно благоприличие сигурно си е казало думата... Но това са късни и несигурни обяснения - много често нещо вътре в нас взима решенията, а ние после ги обличаме в разумни мотивировки.
- Какво най-много бихте искали да се случи на българите в близко и по-далечно време?
- Вие знаете какво може да бъде то. И то не само защото сме в сиянието на коледните и новогодишните празници, а защото всички честни хора на тази наша измъчена земя го искат: Да излекуваме по-бързо дълбоките язви на обществото, за да заживеем един социално по-справедлив и по-духовен човешки живот и да отлющим от себе си външните струпеи, които са загрозили лицето ни пред света. Но нещата са свързани и бъдещето зависи не само от нас, а и от това, накъде изобщо върви световната история.
- Съжалявате ли за нещо непостигнато или ненаписано?
- О, навярно има безброй такива неща, но аз съм така направен, че в живота не съм си поставял далечни и високи цели, а съм работил винаги под въздействието на непосредствените импулси. Или на обективни обстоятелства. Така че не зная какво не съм направил и мога спокойно да се радвам на постигнатото.
- Кое е най-важното нещо, което научихте в живота?
- Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените вечни загадки и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него.
Защо се плашим от небитието? Щастие е да живееш.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
