"Вижте ме, аз съм в рая", пее музикантът в клипа си, излязъл три дни преди смъртта му
Дейвид Боуи почина след 18 месеца тайна битка с рака
В деня, в който 230 000 рокфенове се прощаваха с легендарния фронтмен на "Мотърхед" Леми Килмистър, гледайки погребението му в Ел Ей по YouTube, са текли последните часове от живота на друг велик музикант - Дейвид Боуи. Един от най-известните британски изпълнители си отиде от този свят. Причина за смъртта на 69-годишната звезда е рак, с който той се бори, в пълна секретност, от година и половина. Тъжната новина беше потвърдена от сина на Боуи, режисьора Дънкан Джоунс, в социалните мрежи и от официалния профил на звездата във "Фейсбук".
"Дейвид Боуи почина мирно днес у дома, заобиколен от семейството си, след храбра 18-месечна битка с ракa" , оповестява се в социалните мрежи, като съобщението призовава близките на Боуи да не бъдат притеснявани в трудния момент. Официалното потвърждение за смъртта на певеца бе разпространено вчера сутринта. Звезди и политици отдадоха почит на музиканта. "Израснах, слушайки гения Дейвид Боуи. Той беше майстор на превъплъщенията, които винаги бяха сполучливи. Огромна загуба", написа британският министър-председател Дейвид Камерън.
В петък, 8 януари, звездата посрещна рождения си ден с нов албум 25-ти по ред, "Черна звезда" (Blackstar), който бележи края на близо 50-годишната му кариера. Тогава излезе и видеоклипът към песента Lazarus от него, в която, предчувствайки края си, първите думи на Дейвид са: "Вижте ме, аз съм в рая".
Наричат го хамелеона на рок музиката. Смел експериментатор във всички стилове - от класиката и глем рока до електронното и метъл звучене, Боуи успя да създаде и съхрани свой собствен звук и глас. Почти няма жанр в изкуството, в който ексцентричният творец да не се е доказал като професионалист.
Съвършен музикант, оригинален актьор, преуспяващ художник
това са само малко от превъплъщенията на британеца. С история, достойна за роман, и с една от най-богатите дискографии музиката му със сигурност ще се слуша и след десетилетия. Едно от най-впечатляващите неща у Дейвид бе погледът му с разноцветните очи - остатък от злополука в детството, парализирала едната му зеница.
Дейвид Робърт Джоунс се ражда в предградието на Лондон - Брикстън. Майка му Маргарет Мари "Пеги" е от ирландски произход и е разпоредителка в театър. Баща му Хейуард Стентън Джоунс работи към благотворителната фондация "Barnardo's". През 1953 г. семейството им се мести в друго предградие на Лондон - Бромли. Дейвид започва да пее в училищния хор. На девет години вече и танцува. Учителите оценяват изпълненията му като "невероятни" особено за дете. Баща му му подарява колекция от записи, сред които са тези на Елвис Пресли и Литъл Ричард. През следващата година започва да свири на пиано. Когато е на 13 майка му му подарява саксофон. Скоро започва да взима уроци от местен музикант. По-късно, след като напуска училището, започва да свири в различни непретенциозни групи. В една от тях Дейв е заедно с Джими Пейдж от "Лед Цепелин".
През 1966 г. Дейвид Джоунс приема фамилията Боуи, за да се разграничи от колегата си, фронтмена на групата "Мънкийс", който носи същото име. Той взима името на американския колонизатор Джим Боуи - един от водачите на революцията в Тексас в началото на 19 век. Човек на експериментите и противоречивите хрумки, на млади години Боуи
живее известно време в будистки манастир
а после се захваща с авангардно изкуство. След това формира мим трупата Feathers ("Перата"), а по-късно и арт формацията Beckenham Art Lab. Дейвид подписва договор с лейбъла "Меркюри" най-вече, за да финансира арт формацията си. През 1967 г. музикантът издава първият си албум, който е кръстен на него - "David Bowie". Истинската слава за него обаче идва с втория му албум и едноименния хит от него - "Space Oddity" ("Космически чудак"), което през 1969 г. влиза в Топ 5 и става хит във Великобритания. Това вдъхва така необходимия кураж на Дейвид Боуи да се концентрира върху музиката. Той и мимовете му са поканени да играят по време на турнето на групата "T-rex". Съвместната работа слага началото на дълготрайното приятелство между Дейвид и Мик Ронсън. Двамата събират материал и през 1970 г. Боуи издава албума си "The Man Who Sold The World", последван година по-късно от "Hunky Dory", чиято премиера ознаменува новия облик на звездата. Той провокира аудиторията с външния вид и поведението си. От това време е артистичното му алтерего Зиги Стардъст - това е и заглавието на албума, излязъл през 1972 година. Преди излизането му обаче Боуи боядисва косата си в червено, появява се публично в женски одежди и
признава пред медиите, че е гей
Зиги и "паяците от Марс", както са наречени останалите от групата му, стават идоли не само в Англия. Култовият албум носи популярност на британеца по цял свят, а покрай новите композиции място в класациите намират и немалко от старите парчета на Дейвид. Успехът на тавата е умело използван от лейбъла и през 1973-а излиза албумът "Alladin Sane". Следва бясна и успешна поредица от турнета и концерти. И изведнъж - завой на 180 градуса. Динамиката идва в повече на британеца и той неочаквано обявява разпадането на формацията си през 1974-а. Дотогава в актива на звездата са още два лайв албума, както и проектът с кавъри "Pin-Ups". След гиговете излиза и "Diamond Dogs". Зиги обаче му е омръзнал и търси нови пътища. Но той е и съкрушен. За него гей образът е комерсиална примамка, но съпругата му, Анджела Барнет, от която е синът му Дънкан, го напуска през 1980-та след 10 години брак. Тя твърди, че Боуи и вокалистът на "Ролинг стоунс" Мик Джагър са имали хомосексуални отношения. Има и една друга история, която мълвата носи. Роми Шнайдер, любимата на Ален Делон, го била заварила в леглото с Боуи.
В средата на 70-те, когато е известно, че музикантът е под влияние на дрогата, той издава напълно различен соул албум "Young Americans" ("Млади американци"), от който се ражда и хитът - "Fame". Неочаквано и за самия него тавата се котира доста добре и едноименният хит влиза в Top 10 на САЩ. По това време звездата на рока изгрява и в киното - във филма на Николас Роег "Човекът, който бе повален на земята". Оттук нататък седмото изкуство и хармонията на звуците ще се борят за таланта му. През 1976-а излиза поредният албум S"tation To Station". Театралната му натура търси поле за изява и Боуи влиза в ролята на белия херцог. Но както често става с големите таланти, ситуацията излиза от контрол. Дейвид
сериозно се пристрастява към дрогата
Напуска бляскавия живот в Америка и след кратко пребиваване в родината си се мести в Берлин заедно с Брайън Ено."По това време се люшках между настроенията на еуфория и невероятно дълбока депресия. Берлин от тези години не беше най-красивият град на света, а душевното ми състояние определено си подхождаше с него. Нагърбвах се с огромни количества работа. Оправданието, което намерих за всичко това бе, че дори и да съм безнадеждно нещастен, трябва да издържа и преодолея момента, защото не бих могъл да продължа да живея по този начин. Настроен съм изцяло оптимистично по отношение на музиката. Защото някъде изпод дебелите пластове горчивина, които я обгръщат, мъждука усещането, че един ден всичко ще дойде на мястото си", казва Боуи за този период. Точно тогава започва да експериментира с електронното звучене и записва, съвместно с Ено, "Берлинската трилогия" - албумите "Low" (1977), "Heroes" (1977) и "Lodger" (1979). Продължава и животът му в киното. Партнира на Марлене Дитрих и Ким Новак във филма "Просто жиголо". Когато най-накрая успява да се откаже от наркотиците и записва албума "Scary Monsters" през 1980-та, музикантът пак обръща гръб на тази муза, за да приласкае другата - киното. Този път - във филма на ужасите "The Hunger" (1982). После подписва солиден контракт с "Еми" и скоро се появяват "Let's Dance" (1983), който критиците определят за най-успешния албум в кариерата му, и "Tonight" (1984). Пак следват няколко филмови продукции и нова музикална - "Never Let Me Down (1987). От същото десетилетие са и хитовете му "China girl" и "Modern Love", както и кавърът на класиката "Dancing in the street", заедно с Мик Джагър.
Точно на 40 Дейвид решава да си почине и спира със соловата кариера за шест години. А след това въртележката албум-филм продължава. По това време музикантът отново намира стария си съмишленик Брайън Ино и заедно с него издава проекта си Outside (1995). Решава да започне турне, с което да привлече модерната младеж към музиката си. Но нещо в имиджа му е сбъркано. Гиговете са заедно с Трент Резнър и Nine Inch Nails и въпреки това
публиката го освирква
Независимо от вече големия си опит, слава и експерименти Дейвид е объркан. Като че не може да се впише сред вкусовете на младите. Издава албума "Earthling" (1997), но феновете на техно музиката го съсипват от критики. Те обвиняват Боуи, че сляпо се опитва да експлоатира техния стил и субкултура. Това обаче не го обезкуражава. Издава още четири албума в следващите шест години "Hours" (1999), "Live And Well" (2000), "Heathen" (2002) и "Reality" (2003). Година по-късно получава инфаркт, който едва не се оказва смъртоносен. "Видения за катаклизми и професионални изяви: това е животът на Дейвид Боуи. Един от най-концептуалните творци в рока от шейсетте години насам, той се забавлява с възможностите, открили се пред него благодарение на звездния му статут, като превръща концертите си в театрални и модни представления и периодично зарежда музиката си с пънк, електронни и танцувални мотиви. В последните години към всички тези си превъплъщения той добавя и още едно - това на импресарио на поп и рок музика", пише през 2002-ра Джон Парелис в "Медия тайм ревю".
През 2005-а Дейвид Боуи се завръща на сцената в Ню Йорк сред бурни овации. Неведнъж певецът участва в благотворителни концерти. Приходите от последния са за жертвите на урагана в Ню Орлиънс.
В средата на 2006-та Боуи заяви, че иска да си почине от музиката. "Взимам си една година отпуск - без турнета, без албуми. Ще се разхождам всяка сутрин и ще гледам много филми. Писна ми от шоуиндустрията. Не се интересувам от писането на мюзикъли въпреки слуховете, че смятам да атакувам Бродуей. Бих могъл да се захвана с опера", споделя рок иконата пред сп. "Ню Йорк Метро".
До края на кариерата си Боуи не спира със стиловите експерименти,като пее и композира в редица жанрове на електронната музика, индъстриъл, соул и в други разновидности. Продължава и развиването на алтернативни персони, като "Тънкият бял дук". През 1992 г. се Дейвид се жени за втората си съпруга, модела Иман, която остана с него до смъртта му и го дари с дъщеря Александра. През 2004 г. сп. "Ролинг стоун" му отрежда 39-то място в списъка си 500-те най-велики артисти. В класацията им за певци е на 23-то. Още през 1996 г. Боуи е приет в Залата на рокендрол славата.
Топ 10 на парчета му
Един от най-влиятелните рок музиканти на всички времена ще бъде запомнен с постоянните иновации и нови алтерегота, които използваше на сцената. Часове след оповестяването на смъртта му, АФП отдели 10-те най-емблематични негови парчета
1. "Space Oddity" (1969) - първият голям хит на Бауи е и представянето на астронавта Майор Том - една от многото различни негови персонификации. Въпреки че е последвана от една от най-фамозните кариери в рок и поп музиката, "Space Oddity" остава може би най-познатата му песен.
2. "Life on Mars" (1971). След 2 години без хит, Бауи се върна в орбитата с това театрално изпълнение, което се описва като "кръстоска между бродуейски мюзикъл и картина на Салвадор Дали".
3. "Changes" (1971). Въпреки че при излизането си дори не влиза в британския топ 40, парчето се смята за първоначален манифест на избрания творчески път на Бауи - радикалните му превъплъщения в нови и нови персони. 4. "Starman" (1972). Легендарното парче въвежда може би най-известното алтерего на Бауи - Зиги Стардъст - същество от космоса, което носи надежда на земната младеж чрез радиото. Интересен факт е, че хитовата песен е включена в "The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars" в последния момент.
5. "The Jean Genie" (1973). Това е пряката почит на Бауи за легендарния американски художник Анди Уорхол и цялото му обкръжение, от което в някакъв момент е част и британският певец. В заглавието обаче се има предвид френския писател Жан Жене. Бандата "Simple Minds" взимат името си от текста на песента.
6. "Young Americans" (1975). Песента, с която Бауи и глем рока най-накрая пробиват на американския пазар. Текстът съдържа много препратки към движенията за граждански права през 60-те години и американския президент Ричард Никсън.
7. "Heroes" (1977). Написана заедно с Брайън Ено, като част от "Берлинската трилогия" на двамата - албумите "Low" (1977), "Heroes" (1977) и "Lodger" (1979). По това време Бауи пребивава в Западен Берлин. Това е една от песните му, на които са правени най-много кавър версии, заедно с "Rebel Rebel"
8. Ashes to Ashes (1980). Меланхоличният епитаф на Бауи за епохата на 70-те и собствената му борба с пристрастяването към кокаина са олицетворени от завръщането на Майор Том. Това е първият от много негови видеоклипове, в които звездата е в амплоа на арлекин.
9. "Let's Dance" (1983). Въпреки комерсиалния успех на едноименния албум, отявлените фенове на Бауи силно критикуват поп подхода в него. Певецът по-късно ще опише периода като "годините, в които бях като Фил Колинс".
10. "Blackstar" (2015). В десетминутната заглавна песен от последния албум на Бауи, определено може да се долови поглед към собствения му край. В сюрреалистичния видеоклип жена пренася мъртъв астронавт, за който лесно може да се предположи, че олицетворява самия Бауи и много от персоните му, към извънземен град.
Неистово желаех да съм нещо различно от човека
- Направил съм над 25 студийни албума и мисля, че сред тях има два наистина ужасни, няколко не чак толкова зле и няколко наистина добри. Горд съм с това, което съм направил. Всъщност, беше добро пътешествие.
- Онова, което харесвам в музиката ми, е, че успява да събуди духовете у мен. Не демоните, а духовете.
- Преди много години трябваше да си призная, че не съм много разбираем, когато трябва да обяснявам как се чувствам. Музиката ми го прави вместо мен, наистина.
- Винаги съм се изумявал как хората приемат сериозно нещата, които казвам. Дори аз сам не се приемам сериозно.
- Винаги съм имал неистовата нужда да бъда нещо друго, различно от човека.
- Вярвам, че мога да изкарам най-доброто от чуждия талант.
- Исках да докажа мощната сила на музиката.
- Странното е, че има песни, които изобщо не искаш да напишеш.
- Славата може да вземе много интересни хора и да ги засипе с посредственост.
- Като се замислим, Адолф Хитлер е бил първата поп звезда.
- Какво е най-съществено в творчеството ми? Това, че пея за страданието.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
