Максим Ешкенази: Искам да порасна, но не се получава

Максим Ешкенази: Искам да порасна, но не се получава | StandartNews.com

Максим Ешкенази е диригент, преподавател, страстен летец, непораснало дете и неуморим мечтател, който живее на брега на Тихия океан. Той е музикален директор и диригент на "Pacific Symphony Youth Orchestra", ръководи още "Colburn Chamber Orchestra" и "Orchestra De Camera" в музикална консерватория "Колбърн". В родината си Максим е основател на българския "Фортисимо Фест" и понякога дирижира концерти със Софийска филхармония, в които често представя непознати за българската публика произведения. В четвъртък беше последният му - със "Серенада за цигулка и оркестър" от Ленард Бърнстейн, "Short Ride in a Fast Machine" на легендарния американски композитор Джон Адамси и "Планетите" на Густав Холст. През декември ще се завърне отново, за да ни зарадва с музика от видеоигри.

 

- Максим, как тече животът в слънчева Калифорния?

- Много спокойно, като във Варна. Топличко, приятничко и няма много влажност на въздуха. Съвършено е.

- А как върви преподавателската кариера в "Колбърн"?

- Дирижирам няколко от оркестрите. Много е смешно, защото в първите цигулки има шест солисти, с които съм свирил Чайковски, а сега правим нещо съвсем друго. Преподавам и малко дирижиране. Учениците са на всякакви възрасти - от 16 до доста по-големи. Малко ми беше страшничко да преподавам. И друг път съм го правил, но на по-възрастни и укрепнали диригенти, а сега започваме съвсем от начало. Интересно е много.

- Какъв учител си - строг или забавен?

- Според настроението. Зависи как се събудя сутринта, дали съм станал накриво. Не се опитвам толкова да съм приятел с тях, колкото да им помогна да станат добри. Те имат страхотен потенциал. Има деца, които са много по-талантливи от мене. Факт.

- Работиш с деца и в България с проекта "Фортисимо фамилия"...

- На последния концерт в неделя имаше всякакви малчугани - от пеленачета до непослушковци, които щъкат из цялата зала. Прекрасен концерт, написан от Александър Чобанов.

- Има ли разлика сред децата тук и в Америка?

- Абсолютни еднакви са! Особено дечурлигите по концертите - напълно едни и същи. С едни отворени, живи очички искат да чуят музиката. На едни им харесва, други леко позаспиват. Прекрасни са децата. Навсякъде са чисти и перфектни. За тях се свири най-трудно. Те усещат, когато нещо не е добре. Като дочуят нещо фалшиво или сбъркано и искрено се присмиват. И още нещо - те чувстват много по-дълбоко. Ако не свириш с пълна енергийна зареденост, веднага започват да се мръщят и да се отегчават. Имат огромна интуиция. Те само чрез нея живеят. Интелектът е все още в зародиш.

- Разкажи някоя смешна случка от работата по тези концерти?

- С Юлиан Вергов веднъж репетираме един от смесените ни концерти и аз му правя някаква забележка как да играе.

- Много си смел...

- Е, какво? Той непрекъснато ми прави забележки как да дирижирам, какво има толкова? Та той отвръща: "Не плачи на чужд гроб. Кажи си твойте реплики!"

- Тази година изглежда си идваш по-често от преди?

- Не. Миналата беше по-често, а сега по-рядко и ще става все по-рядко. От май месец не съм се прибирал и сега ще се върна чак през декември, когато имаме концерт с музика от видеоигри.

- Изпитваш ли носталгия по родината, когато си в Америка, и по Америка, когато си тук?

- Едно време имах някакви сантименти, но сега вече не. Добре ми е и там и тук. Където ми е куфарът, там съм добре.

Изпитвам носталгия, когато ми свърши сиренето

Тогава започвам да се сещам за родината. Има специални български магазини, от които си купувам, но се тюхкам, защото ако бях в България, нямаше да ми се налага да карам 45 минути, за да си купя едно сирене. В самото начало, когато заминах преди 16 години, имаше един огромен период, когато не се бях прибирал. Тогава ми беше много тежко. Като чуех българска народна песен и се разплаквах.

- Сега, когато чуеш народна песен, какво си мислиш?

- Само следното: българска народна песен. Много ми е приятно. Обожавам я. Но това е всичко. Носталгията е за по-младите. Аз вече ставам на сериозна възраст.

- В какво се изразява сериозната възраст?

- Ами, по-сериозен съм. По цяял ден. Сериознооост.

- Наистина?

- Не. Всъщност не усещам никаква разлика. Искам да порасна, но не се получава.

- Заради отказа ти да пораснеш ли имаш страст по летенето?

- Вероятно. Продължавам да летя с каквото падне - самолети, хеликоптори, дронове. Всичко що лети е моето хоби. Чрез летенето се откъсваш, отдалечаваш се, усамотяваш се.

- Това ли искаш?

- Понякога да. Даже много често. Приятно ми е. Всеки път, когато мога да се откъсна за малко и го правя. Явно ми е много натоварено ежедневието.

- Успя ли да качиш братовчед си Веско Пантелеев на борда на някой самолет, управляван от тебе?

- Не. Упорито отказва.

- Имаш ли се за мисионер на класическата музика в България?

- Навсякъде се чувствам така. Всеки музикант трябва да иска да прави нещо, което да има смисъл за обществото, в което функционира. Дали ще е детски концерт, авангардна, видео или филмова музика, няма значение. Част си от тъканта на обществото и имаш функция, която трябва да изпълниш.

- Класиката май има нужда от мисионери в днешно време?

- Винаги е имала. Класическата музика е писана по специфичен начин от неслучайни хора. Слушателят трябва да инвестира време за слушане. Както авангардната живопис изисква време и образование - ще ти да се задълбочиш и тогава удоволствието е съвсем друго. Сходно е и с авангардната фотография. Въобще

всичко, което изисква повече ангажираност, води до огромно удоволствие после.

- Мислиш ли, че хората, които не слушат музика, са по-лоши?

- Изобщо не мисля, че има човек, който не слуша музика. Никога досега през живота си не съм срещал няколко, който да признае: "Аз не слушам музика". Чувал съм хората да казват, че са музикални инвалиди и не могат нито да пеят, нито да свирят. Но това не е вярно. Някой им казал, някъде по пътя, че те не са добри. Всъщност са, но не са го развили. Всеки инстинктивно е. Така че няма немузикален човек. Дори всички лоши герои по филмите непрекъснато слушат музика. И добрите, и лошите! Музиката вдъхновява абсолютния негативизъм и абсолютния позитивизъм, въздейства върху любовта и омразата. Музиката е крайност. Тя може да повлиява на човешката душа директно, не както с думи, чрез които трябва да описваш.

- Личи ли си, когато един човек слуша по-малко?

- Не мога да отговоря. Няма човек на земята, който да не слуша музика. Бил съм сред племето масаи в Африка, където имаше само музика - повече ритмична, отколкото мелодична, но тя заемаше целия им живот. Отиваш в най-елитното заведение в Ню Йорк или Лондон и ето, пак музика. После си в Азия на края на пазара в Чонгкинг в Китай - отново музика. Дори и "Титаник" е потъвал с музика.

- Според мен българските политици не слушат музика.

- Аз пък съм абсолютно сигурен, че слушат. Само им препоръчвам да идват по-често на концерти. Много рядко ги виждам. Да заповядат.

- Какво искаш да им кажеш?

- Давайте повече пари за изкуства. И елате на концерт.

- Ако ти предложат да станеш съветник на министър на културата ще се съгласиш ли?

- Абсолютно не. На Айнщайн са му предложили да стане министър-председател на Израел, да бъде първият премиер. Той отговорил: "Политиката е от днес за утре. Науката е завинаги."

И аз така като него казвам: "Музиката е завинаги!"

Аз им се възхищавам, че им се занимава с такова нещо. Трябва да си или абсолютен патриот, да искаш да направиш нещо за страната си, или да искаш да се облагодетелстваш себе си. Не знам по коя от двете причини стават такива, но много уважавам хората, на които им се занимава с политика. Това ми се вижда като най-странния избор за живота. Но искат да служат на народа - това е правилно и похвално.

- Значи си аполитичен?

- Гласувам на абсолютно всички избори - независимо дали съм в България или в Америка. Демокрацията зависи само от гласоподавателите. Ако не гласуваш, нямаш право да се оплакваш. Приемам това адски сериозно.

- Имаш ли фаворит в предстоящите избори за президент?

- Още не. Първо ще попрочета и след това ще си избера някого. Изборът на политик става по две причини: едната е интелектуална, която изисква малко да проучиш кандидата; втората е емоционална, т.е. дали той ти харесва или не. Колкото си по-неориентиран, толкова вотът е по-емоционален. Колкото повече разучиш човека, толкова е по-интелектуален е изборът ти. Но двете трябва да се балансират.

- Вярно ли е, че повечето американци гласуват емоционално, отколкото интелектуално?

- По принцип да. В Щатите правят солидни проучвания как работи психологията на избирателите.

- Ти на кого симпатизираш - Тръмп или Клинтън?

- Ще кажа само, че ако имам нужда от зъболекар, искам той да е добре обучен. Няма да отида при някого, който днес е влязъл в стоматологията. Не искате да ви оперира някой студент, нали? Същото е и с политиката. Аз искам управляващ, който е врял и кипял. Но и това има своите проблеми - той може да е подкупен, да се ръководи от интереси. Демокрацията е сложно нещо. Но ако не гласуват хората, въобще да не се оплакват.

- Мислиш ли, че нашите и американските политици си приличат? Еднакво популистки са?

- В България имат шанс да са по-малко популистки, защото има повече кандидати, поне за президент. Бизнесът е по-нишов, така да се каже. Обслужва интереси на по-малки групи от народа. В Америка са просто длъжни да са популисти, защото са само две партии. Кандидатът трябва да обособи и центъра, и покрайнините.

- Навсякъде работят със страховете на хората.

- Винаги. Те са професионалисти в манипулацията. А какво трябва?

Политикът трябва да е абсолютно чистоплътен патриот, който иска да служи на народа и точка

Оттам трябва да се започне. Човек, който да иска да свърши нещо за съгражданите си, да направи живота ни по-добър, а ние му даваме шанса да ни управлява, плащаме му заплатата и охраната.

- Какво мислиш за кризата в Европа?

- Регионалните конфликти влияят на целия свят и понякога водят до ужасни катаклизми. С изтласкването на маси хора, обстановката е по-сложна сега. Но след 100 години всичко ще е наред. Европа ще продължи да съществува. Не се притеснявам.

- Какво трябва да се промени, за да заживеем по-спокойно?

- То се променя. Само виж колко по-бързо информацията достига до нас. В момента интернет е Александрийската библиотека на земята. Всички имат достъп до всичко. И това забързва развитието, и на музиката, и на науката. Цялото знание пътува днес със светлинни години, ако го сравним с началото на 20-ти век. Много съм обнадежден.

- Към по-добро?

- Надявам се. Ние винаги сме били гении в това да измисляме как да се убиваме по-бързо и ефикасно. Човешкият вид е единственото същество, самоизбиващо се в масови размери. Няма друго животно на земята, което да го прави толкова добре. Но науката винаги е успявала и в двете - да допринесе и за доброто, и за по-лошото.

- Тази фрустрация не е ли опасна?

- Не бих казал, че това е фрустрация. Това е акселерация на развитието.

- Но този шеметен растеж носи своите негативи?

- Всичко носи негативи.

- Не мислиш ли, че съвременните технологии правят човека по-самотен?

- Определено. Но той ще намери начин как да използва технологията, за да не бъде самотен. Аз вярвам в човешкия вид. Който и каквото и да ви казва за него, той си остава същество, което оцелява, развива се и то позитивно.

- Откъде този оптимизъм?

- Понякога хората се объркват в своите наблюдения над света и негативно мислят, че всичко е ужасно, че ще тръгне надолу и ще се срине. Всъщност е обратното - като погледнеш цялостната картина, виждаш възхода.

- Милениалите не искат да стават родители и като основна причина изтъкват ужасния свят, в който живеем.

- Това може би е добре. Населението на земята така или иначе експлодира. Но не познавам добре тези младежи. Аз съм различен от тях. Децата са едно от най-прекрасните неща в живота.

- Те са най-високо образованото поколение и най-ниско платеното.

- Тази тенденция ще продължава. Колкото повече машини имаме, които заместват труда ни, толкова повече механичният труд ще се плаща по-ниско. Но артистичният труд ще продължава да се плаща добре занапред.

- Мислиш ли, че изкуството ще спаси света?

- То го спасява ежедневно. На света му трябва по един концерт на ден. На всички хора.

- Родната София как ти изглежда?

- Ако "Младост" се счита за София, защото едно време не беше така...От една страна ми се струва много хубаво, например около метрото там. България се развива в правилна посока чисто инфраструктурно.

- А нравствено?

- След 89-та имаше някакъв взрив. След толкова години репресия, хората искаха пълна свобода, никой нищо да не им казва. Имаше един момент на свободия и беззаконност, но сега вече всичко се намества. Защото започва да се разбира, че едно общество без закони не функционира и страда.

- Как оценяваш новото ръководство на Софийска филхармония?

- Прекрасно бях изненадан, че подът на залата лъщи, вратите също блестят. Върви в правилната посока.

- Братовчед ти Мартин Пантелеев, който доскоро беше главен диригент, може би няма да се съгласи с това?

- Да. Може би. Има право на мнение. Ние не сме говорили по този въпрос. От един два месеца не сме се чували. Но нещата ще се оправят. Той е в Германия, а аз в Лос Анджелис. Дистанцията е огромна. Като се съберем тук винаги е приятно. Но това трудно се случва. Това ми липсва. И ми е тъжно.

- Ще има ли отново "Фортисимо фест" с класическа музика на открито?

- Очаквайте го следващото лято. Шансовете са много високи. Толкова много хора ме питат: "Защо го няма, къде е, моля ви се..." Писна ми вече.

- Някои хора са против безплатните концерти.

- Да си гледат работата. Прави са, че хората не трябва да се научават, че музиката е безплатна, но навсякъде по света се правят такива акции. Те служат за приобщаване и комуникация. След това същите тези хора, които са ни гледали безплатно, влизат и в залата. Важното е да се започне да се ходи по концерти. Музиката винаги влия позитивно. А пък може да се осъществи и реален социален контакт с друго човешко същество, а не само през компютъра и телефона.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай