Иван Шопов - Бalkansky: Времето е филтърът на гениалността - Чудесата на България

Ще го срещнете под имената Бalkansky, Cooh, Drum Kid и Иван Шопов. Последното е по лична карта, останалите - по творческа необходимост. Разчетворяването на личността е нужно, за да обхване разнообразието от таланти, с които Иван разполага. Създава електронен звук с български фолклор (с Теодосий Спасов и Иво Христов), прави дръм енд бейс, ембиънт, кавъри на "Нирвана" с пианистката АйшеДениз Гокчин, а освен всичко рисува - възпитаник е на Художествената академия. Известен е с One Man Party-та, в които ефектно събира нещата, сътворени от всичките му алтер егота, за да ги излее в осемчасова лудница. Тази година на два пъти вдигна във въздуха - клишето тук е в правомощията си, музиката му прави точно това - студио "Орфей" и ДНК, мястото в подлеза на НДК. Носи му се славата на единствения наистина успял по света български диджей. В България пък е приятната изненада в неприятната среда, оформена от дисбаланса между талант и амбиция и въплътена в мечтата да се прочуеш в музикално риалити. Намерете в youtube парчетата "Кукер" и "Пуста младост", а след това се опитайте да си ги избиете от главата. Успех.

- Иване, чух за пръв път едно твое парче с Теодосий Спасов преди пет години. Казваше се "Кукер" и възмутително добре смесваше кавал с дъбстеп. Тогава за теб се говореше в малки кръгове от хора. Днес обаче вече си слушан и припознаван като пионер в електронната музика. Очертавал ли си профил на феновете, които те харесват?
- Това са общност от млади хора, за които няма граници и не искат да са роби на статуквото. В мен откриват техен изразител, предполагам. Дистрибутор на култура, която е различна. Пътувам много по света, виждам кое е най-актуалното и го адаптирам към българската реалност. С тази концепция правя това One Man Party, чрез което се опитвам да приобщя хората към различните ми проекти. Тези, които идват заради дъбстепа, да харесат ембиънт музиката ми и обратното.
- Нямаш вид на композитор, който...
- Аз не съм композитор, а аранжор на звуци.
- Добре - нямаш вид на аранжор на звуци, който се огъва по компромисите, с които съвременната музика изобилства.
- Предполагам, че е така, защото не ми остава време за глупости. Нищо не може да ме накара да изляза от комфорта на експеримента. Експериментът е това, което ме движи напред.
- Като ученик си свирел в метъл банда. Кой беше моментът, в който се отказа от бас китарата и премина към електронната музика?
- Моята група остана в Троян, а аз дойдох в София. В София не познавах някой, с когото да направя група. И реших, че ако трябва да продължа с музиката, ще се наложи да действам сам. Електронната музика позволява това, тъй като сам си правиш барабани, бас, китари, всичко. В началото започнах с много смешни колони, които брат ми ползваше за филми и игри на компютъра. От 2001-а аз и моят приятел Валери Шолевски, познат на дръм енд бейс сцената като Ogonek, правехме и пускахме по партита авторски парчета. Тогава всички диджеи използваха музика на някой друг, нашата беше собствено производство. Не разбирах почти нищо, всичко съм учил с проба-грешка. Мечтаех да имам мое студио, в което да не се боря с брат ми и съквартиранта ми за компютъра.
- Как в тези ранни за технологиите години, в които да имаш електронна поща бе революция, успя да правиш електронна музика?
- Приеха ме в художествената академия. Снимахме филм за Илия Бешков - нали в академията сме негови наследници. Аз тъкмо давах един мой диск на приятел, когато ме видя Пенко Русев, който беше продуцент на филма за Бешков. Попита ме какъв е този диск, казах му, че правя собствена музика. Той я чу и ме покани в неговата продуцентска къща "Две и половина" на "Дондуков". "Там имам студио, което никой не ползва, ела и виж дали ще ти върши работа", каза ми. Беше хубаво и изолирано студио, с компютър, с хубави колони. Мечтата ми се сбъдна! Пенко ми даде ключа и ми каза да ходя там, когато си искам, и да вдигам шум, колкото си поискам. Това беше големият старт. Не изпусках нито ден, в който да не работя денонощно. Рисувах до обяд в Академията, а след това се затварях в студиото. Нямах никакви пари. Ходех с един пакет фъстъци по цял ден. Майка ми и брат ми помагаха с каквото могат. Изцяло се бях концентрирал в изкуството. Бях целенасочен като будист. Знаех, че един ден вложените усилия и любов ще се върнат. И за щастие, така и стана. Единствената работа, която ми се е налагало да върша, бе да мия чинии в един ресторант за няколко месеца. Като изключим това, целият ми живот е музика и рисуване.
- Ти си автор с четири имена и огромно разнообразие от жанрове. Самоанализирал ли си тази твоя потребност да твориш на толкова широк фронт?
- Като малък слушах много различна музика. Метъл, пънк, хардкор, индъстриал: във всички откривах нещо красиво. Впоследствие така стана и с електронната музика: дръм енд бейс, техно, ембиънт, всичко... Не разбирам защо хората се вкопчват в един жанр. Не трябва да харесваш "Левски" или ЦСКА, а да харесваш самата игра. Аз всеки ден правя нещо различно - имам дни, в които се отдавам на бавни, протяжни парчета и други, в които творя нещо с бързо темпо. Покрай дръм енд бейс-а съм си поставил нелеката задача да отворя съзнанието на хората за по-алтернативни стилове. Надявам се да успея. В Англия, когато ме поканиха на един фестивал, един от организаторите ми каза: "На мен любимото ми дръм енд бейс парче беше на Cooh, a любимото ми дъбстеп парче беше на Balkansky - и като разбрах, че си един и същ човек, нямаше как да не те поканя. С времето тази многожанровост се превърна в моя отличителна черта.
- На един от концертите ти чух "Излел е Дельо хайдутин" в дъбстеп вариант - беше изключително въздействащо. В същото време този кавър отсъства от албумите ти и не може да се чуе от никого. Защо?
- Правя много такива опити, наричат се mashup или bootleg remix. Не мога да го издам, защото правата на "Излел е Дельо хайдутин" се уреждат много сложно. Но си ги пазя за концертите ми. Така живите изпълнения добиват ексклузивност - "Излел е Дельо хайдутин" може да се чуе само там, на момента, и толкова. Много рок банди правят така - подготвят кавър на супер известна песен, който изпълняват само на концертите си.
- Народната музика още от 90-те, а и преди това дори, се смесва успешно с рок и джаз. Едва в този твой проект - Бalkansky, обаче чух за пръв път колаж на фолклора с брутален жанр като дъбстепа. Как ти хрумна?
- През 2006 година, когато се запознах с Иво Христов, собственикът на лейбъла "Кукер Музика", той разбра, че правя електронни неща, чу музиката ми и ме попита дали искам да направя ремикси на музика от каталога на лейбъла му. Дотогава винаги ми е било мечта да направя нещо българско, бях семплирал музиката на Теодосий Спасов, използвах кавала в едно мое парче. На него му хареса много, изкефи се, и ме насърчи да вземам още негови неща за първия ни албум. И така се роди проектът Бalkansky. Във втория ни албум "Оренда", Теодосий поиска да е пълноправна част от проекта и така станахме трио заедно с него и Иво. Започнахме да правим общи записи и да мислим концепциите заедно.
От малък харесвам българската народна музика. Баба ми пееше в хор на село и аз покрай нея пях също. В един момент обаче, като излязоха на мода тези групи с йониките и акордеоните, попфолкът завоюва територии, а аз се почувствах отвратен от начина, по който някакви хора се подиграват с народната музика. За мен тя е истинска, когато е недокосната и изпята от човек, който стои близо до теб. И тъй като чувствах голяма любов към народната музика, а чалгата се гавреше с нея, реших да направя алтернативен проект, в който да усвоя най-хубавото от фолклора, вместо да го унищожавам.
- Баба ти чу ли нещата на Бalkansky?
- Да. Тя вече не е сред нас... Но когато й пусках моите неща, се вълнуваше много. Гледаше ме по телевизията и плачеше от радост. Чувстваше се горда, че е успяла да закърми в мен това желание да обичам България и българската музика.
- В момента се занимаваш с проект, наречен "Нирвана". Разкажи повече за него?
- Това е колаборация между мен, пианистката АйшеДениз Гокчин и хореографката Екин Бернай. За АйшеДениз всички научиха покрай нейните класически кавъри на "Пинк Флойд". Екин пък се занимава със съвременен танц и танц-терапия - лекува хората с движения. Имахме представление в Турция, което се прие много добре. На сцената е пиано, до него аз с моята електронна музика, а през това време Екин с танц пресъздава емоцията от музиката на Кърт Кобейн. Получава се нещо средно между театър и концерт.
- Предполагам, че има логика в следното - възторга на 60-те да породи "Бийтълс" и разочарованието на 90-те - "Нирвана". Кое обаче според теб е нещото, общото чувство на съвремието, което стои в основата на дъбстепа, който ти правиш сега? Музиката е най-абстрактното изкуство, но въпреки това и много зависеща от политическата среда.
- Дъбстепът е естествена реакция към скоростта, с която човечеството започна да се развива. Плод е и на технологиите. Във всеки джоб има смартфон и във всеки дом компютър. Всяко дете на 15 може да хване програма за правене на музика и да сътвори дъбстеп още утре. Има и още нещо: електронната музика е неутрална. Тя няма текст. Това има общо със съвремието - то е по-скоро политическо неутрално, в сравнение с предишни десетилетия. Аз не зная кое от дъбстепа обаче ще остане във времето. Помним "Бийтълс" и "Нирвана" и засега са ненадминати. Защото времето е най-верният мерител на изкуството, което е вечно. Времето е филтърът на гениалността.
- Какво според теб би помислил Моцарт, ако седне пред съвременна компютърна програма за правене на музика?
- Бързо щеше да се адаптира. Бил е новатор за времето си, щеше и сега веднага да влезе в крак. Щеше да му е ясно, че няма нужда да изписва ноти, когато може да ги нотира в "Сибелиус" (софтуер за композиране, бел.авт.) Но технологиите не са всичко. Важното е човек да има идеи и какво да каже. Това, че имаш компютър и програми, не те прави Моцарт. Електронната музика не трябва да се подценява. Китаристите обикновено ми казват: "Ти не правиш музика, натискаш само едно копче". Ако нямаш идея обаче, колкото и копчета да натискаш, няма да стане.
- Правил си партита по целия свят - разкажи някоя история от участията си.
- Юни месец бях в Колумбия за втори път. Публиката там се взривява на всяко парче, което пускам. Забелязал съм, че в латино хората има някаква по-голяма отвореност към нещата - те избухват най-много на музиката ми. Имах интересна история в Австралия. Пуснах "Излел е Дельо хайдутин" в дъбстеп вариант там. Оказа се, че в публиката има двама българи, които останаха напълно стъписани. Интересно е да видиш как австралийците също се радват на това изпълнение: за тях гласът на Валя Балканска звучи като нещо извънземно.
- Ти влизаш в тази малка и мечтана категория - "млад, успешен българин"; а оттам пък в направо нищожната и още по-малка общност на "млад, успешен българин, който се занимава с изкуство". Какво е отношението ти към тази не дотам долюбвана държава, в която съвсем рядко се получават истории като твоята?
- Мисля, че повечето хора допускат грешка, понеже се интересуват предимно от парите и оттам прехвърлят неудовлетворението си към страната ни, понеже е бедна. За мен парите никога не са били важни. Израснах в пълна нищета в Троян, а после като студент и годините след това, също бях съвсем беден. Нито за миг обаче не съм се отклонявал от това, което обичам. Аз живея чрез музика, без значение дали съм беден или богат. Никога не съм се оплаквал, че нямам пари. Винаги съм намирал начин да бъда щастлив, правейки това, което обичам. Душевната храна е по-важна от всяка друга.
За мен България си остава съвършеното място. Тук имам възможност да съм до корените си - да си ходя в Троян, да се къпя в реката, да излизам в планината. Мисля, че хората в България трябва да се зареждат с това, което имаме, и да го обичат, а то ще им върне енергията обратно. Ако си против природата, ако не обичаш града си, ако не обичаш хората, няма как да си щастлив изобщо. Когато нещо се прави с любов, винаги ти се връща с любов - това е законът на Вселената.