Трите гилотини на улицата

Българският преход почна с лозунга „Никога вече комунизъм” и свърши с „Национализация или смърт”. Вчера правителството на Бойко Борисов стана третото, което си тръгна след масиран уличен бунт, продължил само десетина дни. Другите две площадни революции се състояха през 1990 и 1997 г. Хората, свалили кабинетите на Луканов и Виденов, и днешните живеят в различни светове, а вчерашните надежди са днешните ни разочарования.

Дългото сбогуване с комунизма

Вълненията започнаха съвсем скоро след като Тодор Живков бе свален с безкръвен придворен преврат в началото на ноември 1989 г. С оставката на диктатора БКП иззе инициативата по демонтажа на комунистическата система.
Първият по-голям протест избухна на 14 декември, когато тогавашните дисиденти начело на хилядно множество поискаха тоталитарният парламент да обвини член 1-и от конституцията, който определяше ръководната роля на партията.
под уличния диктат депутатите гласуваха желаното, но една реплика на президента Петър Младенов се оказа фатална за неговата кариера.
Първите демократични избори за Велико народно събрание протекоха в натегната атмосфера, но напрежението ескалира когато синята опозиция разбра, че БКП печели вота с 47 на сто. На улицата излязоха ядосани хора, които крещяха: „Социалистическа мафия!” и „Няма да работим за червените!” Положението се нажежи докрай след като бе пуснат запис от митинга на14 декември, на който Младенов казва: „Да дойдат танковете!”. Сините тръгнаха на щурм да искат оставката на държавния глава, а предприе глуха защита. Стигна се разпъването на палатков лагер на жълтите павета, кръстен „Град на истината” и вълна от нестихващи протести и барикади преди Младенов да се оттегли и на негово място за президент и вице да бъдат избрани синият лидер Желю Желев и червеният генерал Ангел Семерджиев.
Авангардът на разбунтувалата се младеж е Федерацията на независимите студентски дружества начело с Емил Кошлуков. В тези паметни дни се устройват нощни бдения със свещи през мавзолея, водени от Фори Светулката, както и клади, на които се горят партийни книжки и литература от класиците на марксизма.
През нощта на 26 август 1990 г. тълпата подпалва Партийния дом, което отново вдига градуса на конфронтацията. И досега се спори дали пияни лумпени са драснали клечката на мрачната сграда или това е инсценировка на комунистите. През есента вълненията на утихват, а премиерът Андрей Луканов действа колебливо и на всяка крачка иска подкрепата на опозицията, което неизменно му се отказва. През октомври и ноември набира сила ново движение срещу червения кабинет.
Студенти организират митинги, седящи и гладни стачки, докато икономическото положение се влошава. Изчезват стоки от първа необходимост, жителите на големите градове се редят на километрични опашки, за да си купят с купони хляб, олио и сирене.
Кабинетът на Луканов хвърля пешкира на ринга след седмици на улична блокада и национална стачка, обявена от КТ „Подкрепа”.
От тези размирици ще останат лозунгите „Кой не скача, е ченге”, „Червени боклуци” и ”За да има мир – БКП в Сибир”,които влязоха в употреба и при втората улична гилотина срещу властта – през 1996-97 г.

Токов удар тресна властта

Днешният бунт е по-различен от изригванията през 90-те. Докато тогава първа беше столицата, то сега най-силните протести срещу непосилните сметки за ток и сиромашията тръгнаха от Варна, Благоевград и Петрич. За пръв път видяхме лозунги с ултраляво съдържание като „Енергийните окупатори вън!, „Всички ЕРП-та на народа”, „Стига енергийно робство” и „Това не е протест, това е процес”. Имаше и шеговити послания като "Дъмбълдор не би позволил това". /Дъмбълдор е директорът на училището по магии от поредицата за Хари Потър/
Митингите миналата неделя в цялата страна събраха общо повече от 100 000 гневни граждани, чиито гняв срещу енергийните монополи преля във бунт срещу управляващите и срещу цялата политическа система.
Паралелно с това след скандала с дюните край Несебър на се проведоха и шествия на зелени и природозащитни организации против застрояването на Черноморието и Пирин, които също оказаха значителен натиск върху властта. Зърнопроизводителите също изявиха готовност за национален протест преди кабинета спешно да намери 950 млн. лв. за полагащите им се субсидии.
За разлика от 1990 и 1997 г. Бойко Борисов реагира бързо и не допусна агонията да продължи месеци, както сториха Луканов и Виденов. Днешните бунтовници избухнаха в разгара на тежка икономическа криза, което донесе бедност, безработица и липса на перспектива. Същевременно възроптаха срещу рекета на монополистите, банковия произвол и ширещата се корупция във властта. Отчаяните хора на улицата вече не вярват в капитализма с човешко лице, нито в мита, че сме влезли в клуба на богатите с членството с ЕС. Те не вярват на никого и не искат да виждат стари муцуни наоколо.
Предишните вълнения бяха предвождани от СДС и хората по улиците ги подкрепяха. Днешните протестиращи не искат да виждат нито един политик и крещят „Долу партиите!” Вървят призиви да не се позволява на никого да се възползва от народното недоволство и улицата сама да излъчи своите водачи. Дори след като цялото правителство подаде оставка и върна властта на суверена, има насрочени нови митинги. Исканията за контрол и национализация на ЕРП-тата обаче потънаха на заден план и сега новите трибуни настояват за мажоритарен избор на депутати, свикване на Велико народно събрание и приемане на нова Конституция, 50% процента гражданско присъствие в регулаторните органи и др.
Улицата сега е против всичко и всички, и тепърва ще се опита да излъчи своите водачи и каузи. Затова и намеренията са протестите да продължат с лозунги срещу цялата партийната система. Участниците обаче са твърде разнородни като политическа и гражданска ориентация, което прави по-вероятно тяхното разпръсване и употребата на тяхната енергия от добре организирани и финансирани партийни структури. Смята се, че всяка революцията изяжда децата си, а българските въстания изяждат също и своите родители.