- Най-трагичното наследство от атеистичния комунизъм е, че превърна морала в отживелица
- Тъгувам за онези, които не могат да изпитат вълнението от очакваното Възкресение, казва Теодора Димова
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Автор е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам", "Влакът за Емаус" и повестта "Първият рожден ден". През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. "Адриана" е с преводи във Франция и Чехия, по романа е направен филмът "Аз съм ти". През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова става носител на наградата "Хр. Г. Данов" за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът й "Поразените", който по-късно се превърна в Роман на годината на НДФ "13 века България", спечели наградата за проза "Перото" и "Цветето на Хеликон" за най-продавана книга. През 2022 "Поразените" получи новоучредената френска литературна награда "Фрагонар". През 2023 Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет" Св.Климент Охридски". От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните й текстове са събрани в книгите "Четири вида любов", "Ороци", "Зове овцете си по име", "Кръст от пепел".
- Госпожо Димова, намираме се в най-благодатното време от годината - Страстната седмица и Възкресение Христово. С какво тези дни са важни за Вас лично, а и въобще за християнина в 21 век?
- Възкресението е крайната цел на Божествения промисъл. Бог е създал човека по Свой образ и подобие, дал му е рая, природата, цялото творение, общуването със Себе Си. Бог, светът и човекът са били едно, това единство и общение е било мястото на рая. След грехопадението всичко става различно. Човекът отпада от Бога, единството се разпада, раят се отдалечава, остава само спомен, появява се смъртта като най-тежката последица от греха, човекът изкарва прехраната си с мъка и труд, в самота, в грижи, в търсене на нещо насъщно, но изгубено, в копнеж по това изгубено.
- Но Бог не оставя докрай Своето създание
Праща при него Своя Син, за да възстанови Той чрез Своята изкупителна смърт изгубеното единство между човека и Бога. Възстановява го чрез страданията си, чрез смъртта си на кръста, "отдава Себе Си откуп за смъртта, в която бяхме държаниЕ и стана начатък на умрелите, първороден от мъртвите". Подарява ни онова безсмъртие, към което бяхме призвани и което изгубихме. Всеки наш жест, всяка наша дума и действие се отразяват във вечността, нищо не е маловажно вече, отговорни сме,
- живеем в перспективата на вечността
В тази перспектива светът и нашият собствен живот е коренно различен. Затова апостол Павел е толкова категоричен: "Ако Христос не е възкръснал, празна е вашата вяра!"
- Имаме ли нужда от Христовото Възкресение днес, когато светът е раздиран от бедствия и страсти?
- За онези, които не изповядват Христовата вяра, празниците като Рождество и Възкресение, а и всички останали църковни празници, са само почивни дни и далечен фолклор. Също и повод за събиране с близки и приятели, за хапване и пийване, няма лошо в това. Но ако те можеха да изпитат вълнението от очакването на Възкресение, изумителните пророчества в текстовете от Стария завет, които се припомнят през тези дни, разтърсващото преживяване на предателството на Юда, ако можеха да усетят трепета при четенето на 12-те Евангелия за страданията Христови, опелото Христово - ако можеха да преживеят драматизма на онези исторически събития от 20 века назад в Йерусалим и Гетсиманската градина, ако знаеха, че стават съвременници на Христос и евангелските събития - колко нови въпроси и отговори, насоки, пластове биха се появили в съзнанието им, колко сърцето им би се разширило и обогатило от това, на което стават свидетелиЕ ето, за тази загуба, която сами на себе си причиняват и която не може да се замени с нищо друго, тъгувам. Времето на Евангелието е вертикално, то се случва навсякъде, във всеки един момент.
- Във всяка една света литургия се повтаря Тайната вечеря
На евхаристийната трапеза с Христос радостта е несравнимо по-възвишена и всеобемаща в сравнение и с най-пищната трапеза.
На този фон трагедията на войната в Украйна е още по-жестока. За нашите поколения, израснали в мир, руската агресия е нещо напълно необяснимо. Знаехме, че Путин струпва войски на границата с Украйна и въпреки това не можехме да повярваме, че това, което започна миналата година, е възможно. Вече година и два месеца гледаме ужасяващите разрушения на градове и села, лицата на майките и децата, милионите бежанци и продължаваме да не можем да повярваме, че подобна жестокост е възможна. Тежко е, че руската пропаганда вилнее у нас, това е също война с други средства. Тя поразява душата, сърцето, чувствителността, състраданието, прави своите жертви злобни, отмъстителни, жестоки, безсърдечни. Това са духовни поражения, които могат да бъдат преодолени само с вяра, но не козуначна, а жива вяра.
- Как според Вас човек трябва да се справя със собствените си страсти и да не разпъва Христос чрез греховете си отново?
- Борбата със страстите е същността на духовния живот. Водим я през целия си живот с променлив успех, падаме, ставаме, пак падаме... Да бъдеш добронамерен към другия, да мислиш и за него толкова, колкото и за себе си, да не бъдеш алчен и арогантен за власт, пари, първенство, слава, да изпитваш съчувствие към болния и към падналия, да се опитваш колкото можеш да му помагаш. Тази кухина е дълбоко в душите ни, едва после тя излиза по пътищата, в магазините, в болниците, по улиците, по различните етажи на властта.
Тази кухина в психологията и морала на нашия кротък, добронамерен, милосърден, православен народ се появи, когато насилствено беше изкоренена вярата и наложен пролетарският манталитет. За много хора днес и вярата, и моралът са отживелица. Това е най-трагичното наследство от атеистичния комунизъм.
- Периодично излизат различни проучвания, които показват това, че българите сме и вярващи, но и не толкова религиозни. Как можем да се върнем в Църквата? 30 години след промените какво ни липсва?
- Промени ни липсват. Много неща се промениха външно, но под повърхността комунистическите шаблони се възпроизвеждат. Това важи и за църквата. Някога във всяко село е имало храм, в който се е служело на всеки празник, свещеникът е бил местен човек, познат, близък, споделящ еднаква съдба с всички. Храмът е бил център, средище за общуване - не само с Бога, но и един с друг. А ние знаем, че на страшния съд Христос няма да ни пита какво добро сме сторили на Него, а на нашите ближни и според това ще бъдем оправдани или отхвърлени. Когато се наруши общението с Бога, нарушава се и отношението с ближните, както и обратно. Църквата е не само дом за молитва, защото можем да се молим навсякъде, но преди всичко е дом за общение.
- Църквата е общност, а Литургията е общение
Това изгубихме през периода на атеистичния комунизъм, това не можахме да възстановим през годините след това, дано да успеем през следващите години.
- Като заговорихме за промените през 89-та, Вие наскоро представихте романа си "Не ви познавам", който е своеобразно продължение на "Поразените", в който говорите именно за онова, да го наречем мракобесно, време. Защо е важно да се пише по темата?
- Когато завърших "Поразените" през 2019- та, изобщо не знаех, че ще напиша няколко години по-късно негово продължение. Писах този роман трудно и мъчително, защото тематиката му е тежка, неимоверно тежка, колкото повече се приближаваш и се вглеждаш в нея. Няколко месеца след като "Поразените" излезе, ние влязохме в карантинните мерки. Пред нас внезапно се спусна нов, непознат катаклизъм. Стояхме по цели дни затворени в стаите си. Това отшелничество е обичайно за писателя, за монаха, но когато е принудително наложено, е причудливо. Не можех да се откъсна от героите си в "Поразените", продължавах да ги следя, да мисля за тях. Така образът на Александра - главната героиня в "Не ви познавам", изпъкна на преден план. Тя е внучка на една от главните героини в "Поразените". Сега е наша съвременничка. Като всички нас преминава през пандемията, през протестите, през войната в Украйна, през разделението в обществото. Тези неща се случиха на всеки от нас, ние ги знаем в детайли, затова Александра е събирателен образ на нашия живот от последните няколко години. По тази причина тя е трагичен образ.
- За какво се молите Вие на празника Възкресение Христово?
- За мир - в света, в отечеството ни, в душите ни. Сега най-важната молитва за всички нас трябва да бъде тази - за справедлив мир, който да идва от Бога.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
