Стра­да­ние на све­та ве­ли­ко­мъ­че­ни­ца Ма­ри­на

• Упо­ва­вай­ки се на вя­ра­та в Хрис­та, тя по­на­ся не­чо­веш­ки мъ­ки
• Плов­див­ски­ят мит­ро­по­лит Ни­ко­лай от­служ­ва праз­нич­ни Ар­хи­е­рей­ски бо­гос­лу­же­ния

На 17 юли Пра­вос­лав­на­та цър­ква чес­тва па­мет­та на Св. вмчц. Ма­ри­на. Хра­мо­ви­ят праз­ник ще от­бе­ле­жи и мит­ро­по­лит­ски­ят храм в Плов­див, пос­ве­тен на не­вес­та­та Хрис­то­ва Св. Ма­ри­на, с праз­нич­ни Ар­хи­е­рей­ски бо­гос­лу­же­ния, въз­гла­ве­ни от Не­го­во Ви­со­коп­ре­ос­ве­щен­ство Плов­див­ския мит­ро­по­лит Ни­ко­лай. Све­та Ма­ри­на се ро­ди­ла в Ан­ти­о­хия Пи­си­дийс­ка от бла­го­род­ни ро­ди­те­ли, но не бла­го­вер­ни, а пом­ра­че­ни от ези­чес­ко­то не­чес­тие. Ба­ща й, Еде­сий, бил идол­ски жрец. Той дал дъ­ще­ря си Ма­ри­на,

ос­та­на­ла без май­ка

още след раж­да­не­то, на кър­мач­ка, жи­ве­е­ща в ед­но се­ло на пет­на­де­сет ки­ло­мет­ра от гра­да. Ко­га­то мо­ми­че­то по­рас­на­ло, се ока­за­ло, че то би­ло прек­рас­но по тя­ло и още по-прек­рас­но по ду­ша: то се от­ли­ча­ва­ло с бла­го­ра­зу­мие и с доб­рон­ра­вие. Тъй ка­то по то­ва вре­ме би­ло пов­диг­на­то го­не­ние сре­щу хрис­ти­я­ни­те, ие­ре­и­те и кли­ри­ци­те, учи­те­ли на Бо­жи­е­то сло­во, се кри­е­ли по­ра­ди страх от мъ­чи­те­ли­те, ед­ни в пус­ти­ни­те и в пла­нин­ски­те пе­ще­ри, дру­ги меж­ду прос­то­лю­ди­е­то в се­ла­та, об­ле­че­ни ка­то про­ся­ци, но къ­де­то мо­же­ли, по­у­ча­ва­ли, ма­кар и тай­но, на свя­та­та вя­ра и об­ръ­ща­ли мно­зи­на от ези­чес­ка­та заб­лу­да към Хрис­та.

Слу­чи­ло се та­ка, че и Ма­ри­на, два­на­де­сет­го­диш­но мо­ми­че, чу­ла от един Бо­жий чо­век сло­во за Ии­су­са Хрис­та, ис­тин­ния Бог, как Той се въп­лъ­тил от Све­тия Дух в ут­ро­ба­та на Пре­чис­та­та Де­ва и се ро­дил от Нея, ка­то за­па­зил дев­ство­то й не­на­кър­не­но, как нап­ра­вил мно­го чу­де­са и по­же­лал доб­ро­вол­но да пос­тра­да, за­ра­ди спа­се­ни­е­то на хо­ра­та; ум­рял, въз­кръс­нал, въз­не­съл се на не­бе­то и при­гот­вил без­кра­ен жи­вот и сла­ва, и веч­но Цар­ство за вяр­ва­щи­те в Не­го и оби­ча­щи­те Го. Ка­то чу­ла то­ва, бла­го­ра­зум­на­та де­вой­ка Ма­ри­на по­вяр­ва­ла в Хрис­та и сър­це­то й се раз­па­ли­ло от бо­жес­тве­на лю­бов, та­ка че тя не го­во­ре­ла и не мис­ле­ла за ни­що дру­го, а са­мо за Ии­су­са Хрис­та; или пък, къ­де­то чу­е­ла да се го­во­ри за ис­тин­ния Бог, на­там на­соч­ва­ла ця­ло­то си вни­ма­ние. И та­ка ка­то по­вяр­ва­ла в Не­го със сър­це­то си, не се сра­му­ва­ла да Го из­по­вяд­ва и с ус­та, въп­ре­ки че още не би­ла кръс­те­на, по­ра­ди лип­са­та на хрис­ти­ян­ски све­ще­ник, кой­то би мо­гъл да я кръс­ти. И Ма­ри­на по­же­ла­ла да про­лее кръв­та си за­ра­ди Хрис­та и да се кръс­ти в нея, ка­то в кръ­ще­лен ку­пел, как­то би­ла чу­ва­ла за мно­го све­ти мъ­че­ни­ци от два­та по­ла, че се кръ­ща­ва­ли в кръв­та си те­зи, ко­и­то са по­ло­жи­ли ду­ши­те си за Гос­по­да; тя ис­ка­ла да им под­ра­жа­ва.

Еде­сий, ка­то уз­нал, че дъ­ще­ря му Ма­ри­на по­вяр­ва­ла в Хрис­та, я нам­ра­зил и прес­та­нал да я счи­та за своя дъ­ще­ря, а се от­на­сял с нея ка­то с чуж­да; а де­ви­ца­та въз­ло­жи­ла ця­ла­та си на­деж­да на не­бес­ния Отец. Ко­га­то на­вър­ши­ла пет­на­де­сет го­ди­ни, вед­нъж из­ляз­ла на по­ле­то да наг­леж­да ов­це­те на ба­ща си, ко­и­то па­се­ли там. Слу­чи­ло се та­ка, че на пъ­тя срещ­на­ла вла­де­те­ля на из­точ­ни­те об­лас­ти, на име Олим­врий, жес­ток мъ­чи­тел на хрис­ти­я­ни­те, кой­то оти­вал в Ан­ти­о­хия; ка­то ви­дял кра­си­ва­та де­вой­ка, об­лас­тни­ят уп­ра­ви­тел бил по­ра­зен от не­о­бик­но­ве­на­та й кра­со­та, на ми­га се ув­ля­къл по нея и на­мис­лил да я нап­ра­ви своя съп­ру­га. Той се спрял и за­поч­нал да раз­пит­ва де­вой­ка­та: - От кой род си, де­вой­ко, чия дъ­ще­ря си и как се каз­ваш, ка­жи ми ис­ти­на­та за се­бе си. Виж­дам, че си мно­го ху­ба­ва; ако ро­ди­те­ли­те ти са сво­бод­ни, ще встъ­пя с теб в за­ко­нен брак, а ако си не­чия ро­би­ня, ще те от­ку­пя и ще те взе­ма при се­бе си.

А де­ви­ца­та, ка­то се от­ли­ча­ва­ла с це­ло­мъд­рие още по­ве­че, от­кол­ко­то с кра­со­та­та си, крот­ко от­го­во­ри­ла, чия дъ­ще­ря е и как се каз­ва; не скри­ла и то­ва, че е Хрис­то­ва ра­би­ня, вяр­ва в Еди­ния Бог, Съз­да­тел на не­бе­то и на зе­мя­та, съ­е­ди­не­на е с Не­го със сър­деч­на лю­бов и не же­лае друг же­них. Ка­то чул, че е хрис­ти­ян­ка, об­лас­тни­ят уп­ра­ви­тел, на ко­го­то би­ло да­де­но раз­ре­ше­ние да из­мъч­ва хрис­ти­я­ни­те, за­по­вя­дал на вой­ни­ци­те си да я взе­мат със се­бе си и да я за­ве­дат в гра­да, но без гру­бос­ти: от мо­мин­ски­те й бла­го­ра­зум­ни сло­ва той още по­ве­че я обик­нал и се на­дя­вал, че чрез зап­ла­хи за мъ­че­ния бър­зо ще я от­кло­ни от Хрис­та и ще я уго­во­ри да встъ­пи в брак с не­го. Ка­то прис­тиг­нал в гра­да, об­лас­тни­ят уп­ра­ви­тел пър­во, спо­ред не­чес­ти­вия си оби­чай, при­не­съл жер­тви на сквер­ни­те си бо­го­ве, при­не­съл тър­жес­тве­на пох­ва­ла на сво­и­те ца­ре, хва­нал как­ви­то на­ме­рил хрис­ти­я­ни и ги хвър­лил в тъм­ни­ца, за да ги па­зят до из­те­за­ни­я­та. А де­ви­ца­та Ма­ри­на по­ве­рил на ня­кол­ко знат­ни же­ни, за да я па­зят. На след­ва­щия ден, ка­то

ор­га­ни­зи­рал тър­жес­твен съд

за­по­вя­дал да до­ве­дат за раз­пит пър­во све­та Ма­ри­на; той пос­то­ян­но мис­лел за нея. До­ве­ли де­вой­ка­та, а той гле­дал със сла­дос­трас­тие не­о­бик­но­ве­на­та й кра­со­та и все по­ве­че и по­ве­че се раз­пал­вал от плът­ска лю­бов към нея. Пос­ле за­поч­нал да й го­во­ри с ко­вар­ство:

- Прек­рас­на де­ви­це, всич­ки бо­го­ве зна­ят как жа­ля тво­я­та мла­дост и ща­дя мла­до­то ти тя­ло, цъф­тя­що от кра­со­та. За то­ва те мо­ля, пос­лу­шай ме, при­не­си жер­тва на бо­го­ве­те и ще бъ­деш доб­ре: вед­на­га ще по­лу­чиш го­ля­мо иму­щес­тво, ще ста­неш бо­га­та, ще ста­неш по-щас­тли­ва от всич­ки твои връс­тнич­ки и ще се пол­зу­ваш с най-го­ля­ма чест сред же­ни­те в то­зи град.

Све­ти­ца­та от­го­во­ри­ла:

- Не се на­дя­вай, уп­ра­ви­те­лю, да за­ме­ниш вя­ра­та ми в Хрис­та за ва­ше­то без­ве­рие ни­то с лас­ки, ни­то със зап­ла­хи: аз съм вяр­на ра­би­ня на моя Вла­ди­ка, пос­тра­дал доб­ро­вол­но за­ра­ди мен. Ако за­ра­ди мен Той е пре­тър­пял раз­пъ­ва­не на кръст и смърт, без да ща­ди Сво­е­то прес­вя­то тя­ло, при­е­то от Пре­чис­та­та Де­ва Ма­рия, то и аз съм длъж­на за­ра­ди Не­го да стра­дам по вся­ка­къв на­чин и да ум­ра, без ни най-мал­ко да ща­дя сво­е­то греш­но тя­ло и здра­ве­то си. Не мис­ли, че ще ме уп­ла­шиш с тво­и­те за­ка­ни: аз съм го­то­ва на вся­как­ви мъ­ки и на смърт. То­зи, на Ко­го­то се на­дя­вам, ще ми да­де си­ла! А то­ва, ко­е­то ми го­во­риш - за съп­ру­жес­тво, по­чит, сла­ва и бо­гат­ство, всич­ко то­ва за мен е про­тив­но и мер­зко. Ни­ма ще ос­та­вя Без­смър­тния си Же­них - Хрис­тос, Не­бес­ния Цар, и ще встъ­пя в брак със смър­дя­що ку­че с мър­тва ду­ша? Ни­ко­га! Ка­то чул те­зи сме­ли ду­ми на све­та Ма­ри­на, об­лас­тни­ят уп­ра­ви­тел се раз­драз­нил, ос­кър­бил се, сил­но се раз­гне­вил и в съ­щия миг, ка­то сме­нил лю­бов­та с враж­да и не­на­вист, за­по­вя­дал да сва­лят дре­хи­те от Хрис­то­ва­та не­вес­та, на­ре­дил да я пос­та­вят на зе­мя­та и да я би­ят с то­я­ги без по­ща­да. Дъл­го би­ли све­ти­ца­та без ми­лост. Мо­мин­ско­то й тя­ло се раз­къс­ва­ло от ра­ни и кръв­та те­ча­ла на струи от ра­ни­те, ка­то обаг­ря­ла зе­мя­та. Ка­то гле­да­ли то­ва, хо­ра­та се из­пъл­ва­ли със със­тра­да­ние към нея, за то­ва, че та­ка жес­то­ко мъ­чат та­ка­ва кра­си­ва де­вой­ка, и мно­зи­на пла­че­ли.

Пос­ле, ко­га­то па­ла­чи­те прес­та­на­ли да я би­ят, мъ­чи­те­лят ка­зал на мъ­че­ни­ца­та:

- Ма­ри­на, то­ва е са­мо на­ча­ло­то и ако про­дъл­жа­ваш да упор­ству­ваш в не­по­кор­ство­то си, ще из­пи­таш още по-го­ле­ми мъ­ки.

Све­ти­ца­та от­го­во­ри­ла:

- Пра­ви всич­ко, ко­е­то е угод­но за теб и на твоя ба­ща дя­во­ла; аз не об­ръ­щам вни­ма­ние на мъ­ки­те тъй ка­то ми по­ма­га Хрис­тос, Кой­то ско­ро ще пос­ра­ми ця­ло­то ва­ше лу­кав­ство! Уп­ра­ви­те­лят още по­ве­че се раз­гне­вил и за­по­вя­дал да я при­ко­ват с гвоз­деи към ед­на дъс­ка и да стър­жат тя­ло­то й с же­лез­ни три­зъб­ци.

След то­ва уп­ра­ви­те­лят за­по­вя­дал да сва­лят мъ­че­ни­ца­та от гвоз­де­и­те и да я зат­во­рят в осо­бе­на тъм­ни­ца, дъл­бо­ка и мрач­на, пъл­на с вся­как­ви бе­сов­ски стра­ши­ли­ща, къ­де­то би­ли зак­люч­ва­ни осъ­де­ни­те на смърт.

С нас­тъп­ва­не­то на ут­ро­то уп­ра­ви­те­лят Олим­врий от­но­во за­поч­нал своя неп­ра­ве­ден и не­чес­тив съд. Це­ли­ят на­род се съб­рал за зре­ли­ще­то. Ожес­то­че­ни­ят уп­ра­ви­тел за­по­вя­дал да из­те­за­ват све­ти­ца­та. От­но­во я ока­чил на дър­во, до­нес­ли за­па­ле­ни све­щи и за­поч­на­ли да опал­ват гър­ди­те и хъл­бо­ци­те й; а тя, ка­то се вглъ­би­ла в се­бе си, се мо­ле­ла на Бо­га в дъл­би­на­та на сър­це­то и мъл­ча­ли­во тър­пя­ла; тя би­ла об­го­ре­на ка­то въг­лен и раз­къ­са­на на пар­че­та ка­то ме­со за яде­не. И ко­га­то, ед­ва жи­ва, я сва­ли­ли от дър­во­то, ка­за­ла ви­со­ко:

- Гос­по­ди! Ти ме удос­тои за­ра­ди име­то Ти да пре­ми­на през огън, удос­той ме да ми­на и през во­да­та на све­то­то кръ­ще­ние и уми­та от гре­хо­ве­те, ме въ­ве­ди в Твоя по­кой.

А мъ­чи­те­лят, ка­то чул, че мъ­че­ни­ца­та спо­ме­на­ла за во­да, ка­зал:

- Ис­ка да пие, не­щас­тни­ца­та; тряб­ва да я на­по­им!

И за­по­вя­дал да до­ка­рат ог­ром­на ка­ца с во­да и да хвър­лят в нея вър­за­на­та мъ­че­ни­ца, за да я по­то­пят там и да я уда­вят. Ко­га­то слу­ги­те я хва­на­ли, за да я хвър­лят във во­да­та, тя из­ви­ка­ла ви­со­ко:

- Гос­по­ди Ии­су­се Хрис­те, Кой­то ос­во­бож­да­ваш от око­ви­те, раз­вър­зваш връз­ки­те на смър­тта и на ада и пов­ди­гаш от гро­бо­ве­те със зна­ка на Бо­жес­тве­на­та Си си­ла! Пог­лед­ни към Тво­я­та ра­би­ня и раз­вър­жи връз­ки­те ми! И не­ка та­зи во­да ста­не за мен же­ла­но­то све­то кръ­ще­ние за раж­да­не във веч­ния жи­вот, та­ка че, ка­то съб­ле­ка вет­хия чо­век, да се об­ле­ка в но­вия и да се явя в Твоя чер­тог при Те­бе в брач­на одеж­да! До­ка­то мъ­че­ни­ца­та се мо­ле­ла та­ка, слу­ги­те я хвър­ли­ли в ка­ца­та, за­поч­на­ли да я по­та­пят под во­да­та и да я да­вят. Но из­вед­нъж зе­мя­та се раз­тър­си­ла и връз­ки­те, с ко­и­то би­ла вър­за­на мъ­че­ни­ца­та, се раз­вър­за­ли, а слу­ги­те, об­хва­на­ти от ужас, из­бя­га­ли от ка­ца­та; над гла­ва­та на мъ­че­ни­ца­та за­си­я­ли лъ­чи­те на не­из­ка­за­на свет­ли­на и от­но­во се по­я­ви­ла ви­дя­на­та пре­ди от нея бя­ла гъ­лъ­би­ца, спус­ка­ща се от­го­ре, по­доб­но на слън­це, със зла­тен ве­нец в ус­та­та; тя кръ­жа­ла над гла­ва­та на мъ­че­ни­ца­та, до­кос­ва­ла я с кра­ка­та си и от­но­во лит­ва­ла на­го­ре. То­ва ви­де­ние би­ло

за­бе­ля­за­но не са­мо от све­ти­ца­та

но и от ня­кои от при­със­тву­ва­щи­те, ко­и­то би­ли дос­той­ни: мно­зи­на от на­ро­да би­ли тай­ни хрис­ти­я­ни и се удос­то­и­ли да го ви­дят. А све­ти­ца­та сто­я­ла във во­да­та, без да по­тъ­ва, пе­е­ла, сла­ве­ла и бла­гос­ла­вя­ла ве­ли­ко­то име на Прес­ве­та Тро­и­ца, Отец и Син, и Све­ти Дух. Пос­ле над све­ти­ца­та се по­я­вил ог­нен стълб, сти­гащ до не­бе­то, а на стъл­ба има­ло кръст, ка­то че крис­та­лен, от кой­то из­ли­за­ли свет­ли лъ­чи; гъ­лъ­би­ца­та лит­на­ла и кац­на­ла на вър­ха на кръс­та. До­шъл глас сви­ше и всич­ки го чу­ли:

- Мир на те­бе, не­вес­то Хрис­то­ва, Ма­ри­на! Се­га ти ще при­е­меш не­у­вях­ва­щия ве­нец на доб­ро­де­тел­та от ръ­ка­та Гос­под­ня и ще по­чи­неш в не­бес­но­то Цар­ство за­ед­но със све­ти­и­те. Ка­то чу­ли то­зи глас и ка­то ви­де­ли, че мъ­че­ни­ца­та из­ляз­ла от во­да­та здра­ва, без ни­как­ва сле­да от об­га­ря­ни­я­та, нев­ре­ди­ма те­лом и прек­рас­на, в съ­щия миг го­ля­мо мно­жес­тво мъ­же и же­ни по­вяр­ва­ли в Хрис­та, от­кри­то се приз­на­ли за хрис­ти­я­ни и из­глеж­да би­ли го­то­ви на смърт за Хрис­та. Уп­ра­ви­те­лят се ужа­сил ка­то ви­дял, че тол­ко­ва мно­го хо­ра се обър­на­ли към Хрис­та и не­до­у­мя­вал как­во да нап­ра­ви. Пос­ле, ра­зя­рен, из­вел сре­щу на­ро­да въ­о­ръ­же­на­та с ме­чо­ве войс­ка, ко­я­то би­ла при не­го, и за­по­вя­дал да по­се­кат все­ки, кой­то сла­ви Хрис­то­во­то име. То­га­ва всич­ки не­вер­ни или страх­ли­ви от на­ро­да се раз­бя­га­ли, а те­зи, ко­и­то вяр­ва­ли ис­тин­ски, са­ми оти­ва­ли под ме­ча. И пад­на­ли уби­ти око­ло пет­на­де­сет хи­ля­ди чо­ве­ка - мъ­же и же­ни, ко­и­то ка­то се кръс­ти­ли в кръв­та си и ка­то се очис­ти­ли от всич­ки гре­хо­ве, влез­ли в ра­дос­тта на своя Гос­под, увен­ча­ни с мъ­че­ни­чес­ки вен­ци. След то­ва уп­ра­ви­те­лят за­по­вя­дал да по­се­кат с меч и мъ­че­ни­ца­та. Ко­га­то из­ве­ли мъ­че­ни­ца­та на мяс­то­то на по­си­ча­не­то, тя по­мо­ли­ла те­зи, ко­и­то я во­де­ли, мал­ко да по­ча­кат и ка­то се обър­на­ла към вър­вя­щия след нея на­род, убеж­да­ва­ла всич­ки да поз­на­ят Еди­ния Ис­ти­нен Бог, Тво­ре­ца на всич­ко и да ос­та­вят бе­сов­ска­та заб­лу­да и ги­бел­та на идо­ло­пок­лон­ство­то. След то­ва за­поч­на­ла да се мо­ли и се мо­ли­ла дъл­го за всич­ки; из­вед­нъж зе­мя­та се раз­тър­си­ла, всич­ки би­ли об­зе­ти от страх и мно­зи­на пад­на­ли от страх на зе­мя­та; пад­нал и па­ла­чът. На­ши­ят Гос­под Ии­сус Хрис­тос се явил със све­ти ан­ге­ли на Сво­я­та не­вес­та, ка­то я при­зо­ва­вал в Своя по­кой и прос­трял ръ­це, за да при­е­ме ду­ша­та й. А тя, ка­то се за­рад­ва­ла не­из­ка­за­но, на­ка­ра­ла па­ла­ча по-бър­зо да из­пъл­ни то­ва, ко­е­то му би­ло за­по­вя­да­но. Тя под­ло­жи­ла чес­тна­та си гла­ва под ме­ча и би­ла обез­гла­ве­на, а ду­ша­та й би­ла взе­та от ръ­це­те Гос­под­ни и за­не­се­на в не­бес­ни­те се­ле­ния. Та­ка, на се­дем­на­де­се­ти юли све­та ве­ли­ко­мъ­че­ни­ца Ма­ри­на за­вър­ши­ла мъ­че­ни­чес­кия си под­виг. А стра­да­ни­е­то й опи­сал един оче­ви­дец - Бо­жи­ят раб Те­о­тим, кой­то ви­дял ця­ло­то мъ­че­ние и се удос­то­ил да бъ­де зри­тел на те­зи ви­де­ния, ко­и­то би­ли яве­ни на све­ти­ца­та; той пре­дал то­ва на вер­ни­те за ду­шев­на пол­за, в чест и па­мет на въз­лю­бе­на­та Хрис­то­ва не­вес­та Ма­ри­на и за сла­ва на Чо­ве­ко­лю­бе­ца Хрис­тос, на­шия Спа­си­тел, на Ко­го­то с От­ца и Све­тия Дух и от нас не­ка бъ­де чест и сла­ва, се­га и на­ве­ки.

Амин.

Из жи­тия на све­ти­и­те от Ди­мит­рий Рос­тов­ски

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com