Стефан Иванов е поет и драматург, номиниран за "Икар" за пиесата си "Между празниците", година след като дебютът му в театъра "Медея - майка ми" получи статуетката за най-добро представление. Автор на три стихосбирки - "4 секунди лилаво", "Гинсбърг срещу Буковски в публиката" и "Списъци". Носител е на десетки литературни награди, а негови текстове са публикувани във водещи вестници и списания.
- "Между празниците" говори за тягостната неприспособимост към всичко - общност, любов, щастие. Какво стои зад отказа от контакт с тях?
- Не мисля, че е отказ. По-скоро е разочарование, противопоставяне, опозиция. Червената лампа светва, алармата ехти, когато нещо не е както трябва. Това не значи автоматично отказ или апатия. Разочарованието и меланхолията на романтика не го правят по-малко романтик. Човек може да чува биещата и за него камбана, човек може и да е остров, но може и да продължава да копнее да бъде част от архипелаг. Да желае свързване и разговор, да вярва в диалога и срещата. Същностната среща на приятелството или любовта. Писателят Мишел Уелбек казва, че въпросът за това дали любовта все още съществува играе в романите му ролята, каквато играе въпросът за съществуването на Бога в романите на Достоевски.
- Къде намираш тогава убежище?
- С любими хора и приятели. В книги, музика и филми. Чрез действия и споделяне. Чрез работа и отдаденост, които носят удовлетворение. Усещане за мъничка промяна. Щастлив съм, когато ме полазват тръпки, настръхвам от трогване и се възхищавам спонтанно. Преди малко гледах клип как 39-годишна жена, глуха по рождение, чува за първи път в живота си как се произнасят дните от седмицата и месеците, след като й е сложен кохлеарен имплант.
- В разрез с правилата, или поне консенсуса за правила в драматургията, твоите пиеси изобилстват от наситен текст със силно поетичен език. Защо избираш този подход?
- "Между празниците" е много специален текст, написан е конкретно за Елена Димитрова и Христо Петков и тръгва от тях. В писането съм започнал с поезия и не мисля, че е изненадващо първият ми наистина самостоятелен текст за театър да е по-скоро такъв. Искрено вярвам, че има нещо дълбоко неясно, неразгадаемо, непреодолимо, което не може просто да се сложи и формулира. В човека има пространства, които може да се опита да бъдат избродени, но са тайни, вътрешни, необясними. "Между празниците" е за тези вътрешни фрагменти и парчета, които искат да се съберат, да образуват пълнота и цялост. Да има смисъл.
- Работиш с двама от топрежисьорите ни - Иван Добчев и Маргарита Младенова. Как стават и станаха нещата там?
- С тях се запознах след литературно четене в ТР "Сфумато", където прочетох стихотворението "снежина петрова". Още тогава ми казаха засрамващо добронамерени думи. Няколко години по-късно "Сфумато" подслониха мен, групата "Блуба Лу" и други поети в една поредица от четения, които организирахме. След това ме поканиха да участвам в "Медея - майка ми" като съавтор на текста. Разбрах и научих изключително много от тях. За трудността, критериите, последователността, притеснението. Благодарен съм им за доверието и не само за него. След работата с тях винаги съм на тръни, като гледам театър. А на всяко представление на "Между празниците" ме хваща страх за актьорите и разходката през минно поле, която ги чака.
- Как ти действа съвкупността от верни клишета за това, с което се занимаваш: "поезия се чете малко, но пък за сметка на това пари не се изкарват, културният пазар и вкус е силно занижен" и т.н.?
- Никога не бих писал поезия за пари. За нея има съвсем различна мотивация. Читателите на поезия, така или иначе, никога не са били грандиозно количество. Поезията е редно да бъде независима. Като ценностите. Като вкуса. Като свободата да изразяваш възхищението. Или погнусата си.
- Колко лета като лятото на 2013-а са необходими, за да може хората между 20 и 30 да видят промяната, която искат?
- Ако говорим в този смисъл и само за един сезон, не мисля, че лятото е свършило. Убеден съм, че и сега е лято. Като бях малък, баща ми казваше, че "за да стигне, трябва да остане". Така е и с това определено лято. Ще е нужно толкова, колкото е нужно. Но много повече. Иначе няма да се излезе от клопката на вече случилото се. На постоянното дежавю. Няма нищо лесно. Уютът на фамилиарността и безразличието е уют от ада. Проваленият живот няма сам да изтупа праха от дрехите и да блесне.
- Какво би разказал след време на новите млади за тези години, в които живееш и пишеш - 00'те, 10'те.?
- Нямам никаква идея. Това е проблемът с интересните времена. Отговорът на въпроса може да е стихотворение, пиеса или роман. Все още се надявам да не се провалим още по-безсрамно и още по-надолу. Трудно е, но може да се отиде на минус десети етаж. Ако след десет години мога да погледна в очите човек на 17 или 18 и не ме е срам да кажа какво съм правил, не ми се налага да премълчавам или да се оправдавам и усетя, че ми има доверие и съм му интересен с нещо, тогава може и да се престраша да разкажа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
