Росен Цанков е от най-големите късметлии под БГ слънцето. Той е внук на прочутия Хрисан Цанков - автентичен интелектуалец от златната епоха на българската интелигенция, директор на Народния театър. Израснал е с двама супербащи: собствен - Вили Цанков, и доведен - Стефан Данаилов. Майка му Мария Данаилова е от най-известните и очарователни жени в София. Радва се на прекрасни близнаци - Виктор и Александра, а на всичкото отгоре е в отлични отношения с тяхната майка и негова бивша съпруга. Ортаци в кинобизнеса и в "Камера" са най-близките му приятели от студентските години във ВИТИЗ - Димитър Гочев, с когото влачат камерите в класа на операторите, и Димитър Митовски, изхитрил се да завърши режисура заедно с тях.
- Г-н Цанков, съсобственик на толкова елитна и мащабна филмова компания като вас трябва ли да работи всеки ден?
- Естествено. Още повече, че в момента снимаме едновременно и трите ни тв продукции - "Фамилията", "Под прикритие" и "Революция Z".
- Коя от тях е голямата ви тръпка?
- Най харесвам "Революцията" - може би защото главните герои са млади, готини хора и с тях се работи лесно. Най-важното е, че все още не са професионалисти. По принцип не съм голям фен на актьорите. Те идват за 20 минути, заснемат сцената си и после всички им ръкопляскат, без да знаят какво се случва зад камерата, а зад нея едни момчета работят по 12 часа и сополите им замръзват на студа при минус 12 градуса. Никой не говори за тях. Всъщност актьорите са последната брънка на грандиозния труд, въпреки че те се мислят за най-всеотдайните и значимите. Затова адски се дразня, когато след финала на филма зрителите стават и си отиват, без да погледнат надписите. А в тях са имената на хората, които са създали продукцията - режисьорите, операторите и останалите. В киното не е като в театъра - да изскочиш на сцената, да кажеш репликите си и да си тръгнеш след два часа. При барабанистите е същата история - те са най-важните във всяка група, защото дават ритъма. Обаче все напред са китаристите и певците.
- Заради това ли някога не станахте актьор?
- Не, не, просто никога не съм имал подобни амбиции, въпреки че цял живот се движа сред актьори. Може би не ставам - не е за всеки.
- Когато информирахте родителите си, че ще кандидатствате операторско майсторство, те как реагираха?
- Всички бяха в потрес. Майка ми каза, че операторите са големи пияници.
Ламбо си замълча тактично
Само кимна в знак на разбиране. А баща ми беше страшно удивен. А аз вече обикалях с продукциите, носех кабели и кафета. Вече бях наясно, че операторите са единствените, които знаят какво се случва и как ще изглеждат всеки кадър и картина. В това имаше някаква магия - режисьорът идва, обяснява какво си представя, но само ти можеш да го направиш. Още повече че едно време нямаше видеокамери, за да гледаш какво става на терена.
- В Академията не ви ли хрумна да се прехвърлите режисура за по-тежкарско?
- Не, винаги съм защитавал професията, въпреки че тя леко деградира с новите техники и технологии. Всеки, който мине, дори и общите работници, поглежда и започва да дава акъл, че в горния ляв ъгъл било прекалено тъмно. Когато снимахме на лента, беше съвсем друго. Магията се случваше. Никога не съм искал да бъда нищо друго, освен оператор. Но по принуда станах продуцент. Фирмата се разрасна и трябваше да я управляваме. Така че с Гочев зарязахме камерите. Сега те с Митовски снимат като режисьори.
- Тримата сте се намерили във ВИТИЗ...
- С Гочев бяхме в един курс. Митовски беше в режисура и анимация, но идваше за общите предмети при нас. Оттогава сме заедно.
- Веднага ли започнахте да мислите за бизнес?
- О, не беше през 80-те - прекалено рано. Когато на 10 ноември Тодор Живков и режимът паднаха, реших, че е телевизионна шега. Бях убеден, че това никога не може да се случи. Но бяхме много млади. А и държавата беше длъжна да осигури снимки на игрален филм, след като си взел дипломата и две години си бил асистент. Затова имаше и нулеви години за прием. А сега приемат и после всеки търси сам работа. Направихме фирмата през лятото на 1991-ва. Всичко тръгна много трудно. Пък и бяха времена, в които никой не знаеше какво става. Започнахме с реклами. Офисът беше в къщата на приятел.
- Как напасвате характерите си?
- Много сме различни. Може би заради това сме свързани толкова силно. Гочев е най-големият оптимист. Той казва: "Ще стане!". Митовски е на: "Ще видим". Аз винаги отсичам: "Няма да стане!". Добрият, Лошият и Грозният.
- Защо сте толкова голям песимист, освен заради зодията си Риби?
- Ами защото, като се случи нещо оптимистично, много се радвам. Винаги залагам на най-сдържаните и мрачните прогнози и всичко, което дойде отгоре, е голям кеф. Затова съм стигнал дотук,
винаги започвам нещата с огромен скептицизъм
Ако още в началото сложиш розови очила, нищо не се получава. Особено тук.
- И това го твърдите вие, за когото хората биха могли да помислят, че сте разглезен от фамилията и съдбата...
- О, никога не съм бил привилигирован. Живеех с баща си, а той не беше от хората, които глезят децата си. Когато завърших гимназия, във ВИТИЗ имаше пет нулеви години, а аз не исках да кандидатсвам нищо друго. Отидох да работя в Киноцентъра като осветител. По някое време той ме запита: "Абе, ти не завърши ли 11-и клас?". "Ами, завърших - преди две години", отговорих аз. "О, така ли, не съм разбрал", рече ми той. Не се интересуваше от детайлите, говорехме за други неща. Много съм му благодарен, че никога не ми е давал пари. Гледах да ги изкарвам сам. Когато влязох във ВИТИЗ, ми подари един светломер от Япония - страхотен, тук никой нямаше дори подобен. Та това беше една от глезотиите ми.
- Даваше ли ви акъл?
- Не, избягваше. Видя само дипломната ми работа - "Танго за трима", режисьор беше Илиян Симеонов, Бог да го прости. Та после баща ми запита: "Искаш ли да снимаш с мен пиеса за телевизионния театър като главен оператор?". Съгласих се, естествено. И когато дойде да ми обясни как трябва да наредя осветлението, му казах: "Айде, довиждане, бяхме дотук". И така нищо не направихме двамата.
- Може би трябваше да преглътнете, все пак това е Вили Цанков...
- Няма значение. Аз съм Росен Цанков. При мен мълчание няма. Каквото ми е на ума и сърцето, това ми е на устата. А що се отнася до фамилията, никога не съм я развявал - а и тя не ми помага. Който знае кой е баща ми и кой е дядо ми, знае. Който не - няма значение. В тази страна, изпълнена с толкова много простащина, е безсмислено да декларираш подобни факти. Никой няма да те разбере. Едно време много се дразнех, когато във и пред ВИТИЗ се говореше как ние, децата на актьорите и режисьорите, влизаме с връзки. Ами като цял живот съм бил сред артисти и писатели, какво да стана - да отида да садя картофи ли? А този, чиито баща, дядо и прадядо са садили картофи, да снима филми на мое място ли? Откакто се помня, съм слушал Вили Цанков, Георги Черкелов, Иван Кондов, Апостол Карамитев, Стефан Данаилов, Венец Димитров... Дори само това ми стига. Какъв да бъда? Орач!
- Бяхте ли рокаджия?
- О, да. И досега съм голям фен на музиката. Имам над 2000 диска, 400 плочи и страхотна уредба. Прибера ли се, веднага я пускам - това е единственият ми отдушник и релакс. Поне 1500 диска са само с рок. Но постепенно с възрастта започваш да осъзнаваш, че рокът е по-елементарен от джаза. Трябва да си преживял много неща, за да започнеш да слушаш джаз - поне две-три любовни раздели, остаряване. Адреналинът не е толкова бърз като при рока, но е не по-малко силен. Разбира се, още държа на старите групи. Новият рок се промени - не е моят, не е "Металика", "Блек сабат", АС/DC, "Пинк Флойд".
- Имахте ли банда в гимназията?
- Да. Но не мога да пея. Китарата е много труден инструмент, така че седнах зад барабаните, които се оказаха също толкова трудни. Но не сме имали кой знае какви успехи - свирехме в стола. Всъщност
мечтаех да стана барабанист
За ужас на баща ми.
- Като Пепи Цанков, който играе в "Революцията..."
- О, той е голям, много голям. Аз го поканих. Когато стана ясно, че героят иска да бие барабаните, казах: "Пичове, единственият, който може да го научи като негов дядо, е Пепи". Той има страхотна визия, много е артистичен.
- Та защо не станахте барабанист?
- Трябваше да имам на разположение подходящо помещение. Начинаещият барабанист е нещо умопомрачаващо. Затова баща ми и баба ми предупредиха: Или ние, или съседите - избирай. Малко след това вече се бях запалил по снимането. Известният оператор Яцек Тодоров, Бог да го прости, ни отвори очите за занаята - на мен и на сина му Войчех, който сега работи в Полша. Та Яцек ни даваше стари ленти и камери и правехме филмчета. Приятни години бяха.
- Защо киното ни през 80-те беше по-добро от сегашното?
- Държавата даваше пари. Нямаше срокове - можеше да се снима по 4-5 месеца. Имаше друг дух - като мисли, като чувства, като послания. В киното се казваха неща, които трудно биха могли да минат извън него. Затова филмите имаха смисъл. В сегашните можеш да кажеш всичко, но на хората им омръзна да се говори за ченгета и за мутри. Никой не се вълнува от тях, но пак продължаваме да правим подобни филми. Просто да не повярваш. А и истината е, че няма писачи на качествени сценарии. Тук
винаги се затваряме в тъпашките проблеми на държава, гарнирани с просташкия ни хумор - а светът това въобще не го интересува. Не излезе ли киното вън от границите, няма как да стане индустрия. Докато други големи режисьори - дори от балкански произход, снимат филми за всички. Продукциите трябва да печелят - на подходящото място в подходящото време пред подходящите хора. Когато показахме "Мисия Лондон" в Швеция, нито един швед не се засмя. Те не могат да разберат защо посланик ще продава цигари, защо в посолство може да се случи всичко онова от сценария, как е възможно някои да изколи патиците в Хайд парк. Няма как да им се обясни. Друг въпрос е, че шведите са склонни към депресии и рязане на вени. Докато американците снимат така, че всеки да се развълнува. Всъщност
всемирните теми са четири - любов, изневяра, приятелство, предателство
А тук снимат някакви хора, които не могат да си платят крушките, а на премиерата им идват само роднини. Приятелите им казват: "Страхотно", а след това се възмущават: "Егати тъпотията". Обаче на същите тези некадърници продължават да им дават пари за нови проекти. Недоумявам. Докато това не се спре, нищо няма да се промени. Затова не ходя по премиери, а и не ме канят, защото знаят какво ще им кажа.
- Въобще май не си падате по така наречените светски събития...
- Не. Те са изпълнени с фалш, с пошлост. Някакви хора се събират заради трапезата. Лицемерието е най-големият проблем в държавата. Ако бяхме започнали да си казваме истината още от самото начало, от 1989-а, и всеки се занимаваше с това, което разбира и може, сега щяхме да сме в съвсем друга сиутация. Не само в киното. Но тук всеки иска да прави онова, което не умее. Защото живеем в бедна страна и най-големият стремеж са лесните и бързи пари на всяка цена. Затова вече 24 години сме безкрайно объркани. И няма изгледи да се оправим. Хората продължават да се лъжат в очите. И за това не ни е виновно турското робство. Но страхът, насаден у българина през тези столетия, е убийствен. За него най-важното се случва около собственото му огнище, в което ври бобът - а какво става навън, дали съседът му е в беда, дали не го колят, въобще не го интересува. Всичко това е натрупано в гена на българина - поколения наред. Беден, но винаги готов да оплюва - наред, без мисъл. Сам - обществото за него няма значение. Никой не помага на никого.
- Новите генерации дали разбират всичко това?
- Не. Това са изродчета, които не играят на фунийки и топчета, а по цял ден висят пред компютъра. Не четат книги - това е най-страшното. Филмите и игрите им изплюват всичко за живота наготово и сдъвкано. Тийнейджърите са лишени от фантазия. Не казвам, че те са виновни. Няма как да се заинтересуват от Неофит Бозвели, след като Брад Пит е насреща. Това е материалното общество. Ако имаше два качествени и модерни филма за Неофит Бозвели с визуални ефекти, щяха да разберат кой е. А в училище няма как да стане - и без това ходят да учат насила.
- Когато Виктор, който сега е във втори курс в НАТФИЗ, реши да става оператор, какво му казахте?
- Че няма проблем да опита, но професията вече не е тази, за която съм му говорил. Абе, реагирах малко като баща ми. Виктор се върти около мен отдавна, сега снима като асистент в "Революцията". Още е в началото, ама май го тегли повече към режисурата. Но големият шок за цялата фамилия беше, когато дъщеря ми записа ветеринарна медицина. Вкъщи открай време има кучета, костенурки - всякаква щъкаща гад. Много се изкефих - щом си го иска, нека да е. Поне един от нас няма да е в тези среди и тази мръсотия.
- Вярно ли е, че слушате музика по 10 часа в денонощието?
- Абсолютно. Трябва да имаш огромна култура за това. Но и да притежаваш и перфектна апаратура , защото иначе не чуваш половината инструменти. А тогава едно и също парче звучи по различен начин. То не е като да пуснеш телевизора, откъдето се чува някаква полуидиотка Риана или онзи малоумен кореец, гледан от един милиард като него. Те не са музиканти, не са нито Чък Къриа, нито "Пинк Флойд". Обаче
ненавиждам операта
Либретото осакатява всичко. Да не говорим за 500-килограмовите дами, които вият като заклан чакал. Не го разбирам, може би не съм дорасъл.
- Бяхте много близък с Чочо Попйорданов, липсва ли ви?
- Израснахме заедно. Семействата ни се събираха не само в София, но и през лятото в голяма къща в Мичурин - Попйорданови, Боян Иванов и Светла, ние. По-късно Чочо ми стана кум. И се втрещих, когато след смъртта му изкочиха някакви дърводелци и започнаха да говорят как били неразделни с него. Взеха да разправят разни неща, пълен потрес. Дори тъпо и идиотски измислиха, че очаквал смъртта си. Просто Катето, майка му, толкова много го обичаше, че си го прибра. Тя видя, че той не понася повече този свят. Каквото можа, направи.
- Дали не станахте песимист след тежката, рядка и за много хора фатална болест, която преодоляхте през 90-те?
- Точно тогава разбрах, че в смъртта няма нищо страшно. Отиваш си, въпреки че никой не знае какво ни чака от другата страна, ако въобще тя съществува. Страшен е страхът от страха пред смъртта. След като се вдигнах на крака, се зарекох, че повече няма да заблуждавам хората около мен. Защото всичко се прави в името на живота - от храната през любовта до лъжата. Заради него ставаш пълен егоист. Може би тъкмо в онзи период станах тотално честен песимист. От подобни случки се помъдрява.
- Каква е тази страхотна дружба, която ви свързва с Ламбо?
- Ами той също ме е отгледал. Връзката ни е много силна. Ламбо е от малкото актьори, които запазиха самоличността си. Неговите колеги цял живот играят някого и загубват себе си, идентичността си. Винаги са в образ. Никога не са, което са. Затова ги мразя. А Ламбо се съхрани - след стотици роли.
- Има ли дама до вас?
- Разведен съм.
- Да не сте станал женомразец?
- О, не, опазил ме Господ. Но свободата, Санчо, е на върха на копието. Всичко останало са комунистически идиотщини. Можеш да живееш с някого, но не и да се бракуваш с него. Самотата не е за тъпаци. Предпочитам да съм сам. Когато имаш за какво да разговаряш със себе си и да правиш това, което обичаш, няма проблеми. По всякакви лигави предавания твърдят обратното, докато обясняват колко е хубаво да се ядат кълнове, настъпени от индианец, ухапан от отровна змия. А аз съм фен на мазните пържоли от огромна тава, на печените агнета и топлия бял български хляб. Втрещявам се от това как манипулират хората. Тотални кретенизми.
- Значи не смятате да се жените отново?
- О, абсурд. Това означава да се променя. А на тази ми възраст това няма как да се случи дори посмъртно. Прави се евентуално на по-млади години. А и защо да се променя човек - защото на някой му миришели краката ми? Ами да си ходи. Така съм се родил, така ще умра. Освен всичко друго не ми се дават обяснения - защо се прибирам в ранни зори, след като съм работил цяла нощ. Нито ми се слушат реплики от сорта на: "Айде бе, да не би да снимаш "Ана Каренина"? Обичам да седя с приятели до сутринта, да пия, никой да не ми пипа уредбата, никой да не бърше прах, когато не искам. Баща ми беше от този тип самотници. Може би това съм наследил от него.
- Горко на дамата, която се влюби във вас...
- О, не, ако чувствата са взаимни, е много приятно. Най-големият проблем на хората е, че започват да живеят заедно. Винаги съм имал гаджета, които се прибираха в апартаментите си. Когато притежаваш лично пространство, връзката е много по-продължителна и по-качествена. Аз съм дете на разведени родители, моите деца - също. Но нямаме никакви поражения заради този факт. В прекрасни отношения съм с жена си.
- Майка ви не се ли сърди, че сте нещо като стар ерген?
- Не. Тя никога не се е месила в личния ми живот.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
