Ако човек следи само чрез медиите какво се случва в образованието, ще реши, че в последните няколко месеца в него са станали революции. В действителност нищо не се е променило - поне нищо съществено. Вместо това сме свидетели как в пространството непрестанно се лансират идеи за промяна, които след това отшумяват със скоростта на светлината. Особено ако срещу тях се надигнат гласовете на несъгласни ректори - както стана с идеята университетите да бъдат управлявани от борд.
Последното предложение на просветния министър за еднаквите специалности в университета да се държи единен изпит вероятно също ще има тази съдба. Въпреки че в идеята има положителен елемент, не е логично в началото на XXI век кандидат-студентите да обикалят по университетите, за да държат отделен изпит за всеки от тях на място.
В същото време обаче то застава срещу автономията на същите тези университети, като посяга на правото им сами да решават с какъв изпит да пресяват студентите си. По-лошото обаче е, че тази идея се слага на масата без аргументи. Както и всички предишни. Така и не става ясно дали тя е рожба на шепа чиновници в министерството, кой стои зад нея и правен ли е изобщо анализ какво ще донесе това на държавата. Всъщност ни се предлага връщане към една практика, която е съществувала през известен период в годините на социализма. Когато държавата можеше да планира какви кадри ще й трябват, да им осигури работа след завършването и да не се притеснява, че обучението от нея млади хора ще хукнат да дирят късмета си в чужбина, веднага щом си вземат дипломата. Освен това с разпределението тя можеше действително да изпраща завършилите за три години на места, където кадри не достигат.
Повече от ясно е, че сегашната държава не може да прави това. Как тогава тя ще решава каква да бъде "държавната поръчка", която отпуска на университетите? С работни групи? Всички знаем до какво води това. Както и какви лобистки битки ще започнат между отделните браншове и университети за отпускане на повече бройки. За новоприетите по държавна поръчка студенти очевидно работни места ще трябва да бъдат осигурявани след четири години - при всички положения при нов кабинет, който може да реши или да не реши да прави например АЕЦ "Белене". И съответно да му трябват или да не само нужни специалисти за това.
Малко са отраслите, в които държавата може да каже с точност колко висшисти са й необходими. Има например готов анализ, че в близките 10 години от системата ще излязат огромно количество учители, но никой не казва в кои градове ще се случи това. И ако то стане в Горно Нанадолнище, а държавата е финансирала обучението на млади педагози в София, няма механизъм, по който тя да ги пренасочи към освободените места. Една четвърт от младите лекари заминават директно навън - трябва ли държавата да ги накара да върнат парите, които е платила за обучението им?
Повече от ясно е, че схемата с държавната поръчка може да работи само в стабилна и предвидима икономика каквато българската не е. Да не говорим, че идеята останалите извън класирането за държавна поръчка кандидати да си плащат, за да учат, всъщност замаскира въвеждането на масово платено висше образование. Нещо, което малко не подхожда на социална партия, декларираща, че иска да свали студентските такси. Такси ли ще сваляме или ще караме младите да си плащат в крайна сметка? До момента посланията, които се излъчват по този въпрос, са противоречиви. А когато концепцията е тотално неизбистрена, обикновено правим кръгли маси и отлагаме реформите. Които остават само на хартия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
