Орлин Горанов просълзи публиката в Амфитеатъра на Созопол с великия евъргрийн "Гранада", който посвети на отлетелите наскоро приятели - Тодор Колев, Чочо Попйорданов, Анна-Мария Тонкова, Жоро, съпругът на Катерина Евро. Невероятният певец изкара почти два часа на един дъх - само хитове и овации. Стартира с "Да започнем отначало" в джаз версия и продължи с парчета от попа и класиката. Великолепният му глас се лееше над Созопол и изпълваше сетивата с наслада. "Светът е за двама" за втори път разчувства на макс публиката. "Хубаво е да си казваме постоянно, че се обичаме. Да се вглеждаме в малките неща - щастието е в тях, да събираме спомени", каза Орлин между две от бляскавите си изпълнения. С него на сцената бяха отличните музиканти Живко Петров, Димитър Семов, Веселин Веселинов-Еко.
Философията си за изкуството и за живота споделиха още две автентични звезди - Камен Донев и Красимира Стоянова. Те бяха гости на своеобразното студио "Цената на успеха", свежарски акцент в програмата на "Аполония".
"В нашата професия нещата започват и се случват закономерно, ако си трудолюбив", коментира Камен, малко след триумфа на неговия втори моноспектакъл "Лекция номер 2 - За всеобщата просвета". Той разказа за първите си стъпки в театъра, за прохождането, за ролите без реплики и за радостта. "Това е най-важното - да се радваш, да се чувстваш на сцената добре и щастлив. Тогава актьорът някак забравя за това да се харесва - в суетния смисъл на думата. Той иска да е ценен, но знае, че трябва да се учи. Защото спре ли, е изгубен. В един момент работата във военния театър много натежа - играех почти всяка вечер, по 22-23 представления в месеца. Без личен живот. Не се оплаквам, но нали говорим за цената на успеха. Живеех под наем, нямах семейство, защото нямаше как да се случи - ставах в 8 часа и си лягах в 12. Така беше в продължение на много години.
По време на така наречените реформи в театъра, които така и не станаха, в нашите среди най-много се говореше за това какъв трябва да бъде един театър, как да функционира, колко трябва да печели актьорът. И ако печели, това прави ли го по-различен, по-лош. И досега дебатът продължава. И някак естествено прецених, че повече нямам място в щата на държавна трупа, защото нещата са абсолютно капсулирани и не дават поле за развитие. А нали в този кратък живот мечтаем, искаме да се реализираме пълноценно. Така у мен назря решението
да изляза от блатото, наречено държавен театър
И да се пробвам сам - в открито море. Някъде тогава започнах да се занимавам сериозно с ветроходство, което не е само спорт, а е философия и начин на живот. Реших да правя нещо сам. Без да знам, дали то ще има успех. Три години подготвях първия ми моноспектакъл. Защо моноспектакъл? Актьорът, за да покаже себе си най-добре, а и най-безболезнено във финансов аспект, трябва да излезе сам под прожектора. Трудно е да финансираш спектакъл с десет човека, да плащаш, да инвестираш и т.н. Този моноспектакъл от години зрееше в мен. Без да знам, дали ще се хареса. Понякога ми става неудобно и много се дразня, когато някой каже: "Той, Камен Донев е комерсиален". Никога не се обяснявам - само на майка ми. И на данъчните - ако ми се обадят. Но ето сега казвам: Създаваш нещо, без да знаеш какво ще стане. Работиш с фантазия, с любов, отделяш много време и рискуваш - ще се хареса ли? Ами ако не се хареса? Не можете да си представите какво са за актьора първите пет минути от една премиера. Може би космонавтите усещат нещо подобно. Ти си абсолютно сам срещу всички - даваш всичко от себе си и не знаеш дали твоята любов, твоето отдаване ще бъде прието. Когато не бъде прието (имал съм и такива моменти с мои постановки), когато магията не се случва... Премиерата в Пловдив на "Учителя", беше 2007 г., мина успешно и бях много щастлив. После спектакълът тръгна, залата винаги беше пълна. И Камен Донев стана комерсиален! Така казаха. Все едно да ти обяснят, че си виновен, защото си направил нещо хубаво. По този логика е комерсиален Найджъл Кенеди, а Роджър Уотърс е направо гаден комерсиалист. Въобще всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти. Това мислене в България ми е адски противно и никога няма да спра да мачкам тези, които говорят така. Дразня се, защото слагат грешен етикет и влияят на младите. Всякакви там критици и други измислени хора препоръчват: "Не правете спектакли, които пълнят залите - недейте, това е пошло, това е народен, масов вкус, правете елитарни, бутикови неща". Не го разбирам това и отказвам да го разбера. Не мразя никого, слава Богу, но се дразня и затова съм си позволявал някой път по-силни изказвания. Не разбирам как може да се изтъква мизерията като достойнство. Да казваш, че да нямаш публика е хубаво... За мен цената на успеха в една дума - труд".
"Сам определяш стойностите", беше категорична и Красимира Стоянова, най-проспериращата бг певица на световната сцена в момента. "Всеки от нас, певците, започвайки в тази професия, си мисли, че всичко е много лесно. И така - до първите трудности. Тогава човек си дава сметка. Ако не желае да приеме предизвикателството и да поеме тежест, може да се откаже бързо. Задава си въпроса: "Има ли смисъл да водя този живот?"
Красимира Стоянова призна, че е пожертвала семейството си в името на операта. "При нас всичко се върти около пеенето. Всички се съобразяват с мен - кога имам ангажимент, кога трябва да отдъхна. В цената на успеха влизат още голямата дисциплина и сериозната аналитична работа. И в никакъв случай да не се главозамайваш, да не се приемаш прекалено на сериозно.
Грандоманията и примадонщината са вредни
Нашата работа е като всяка друга. Длъжна съм да я работя целенасочено и съзнателно. Проблемът при певците е, че нямаме право на втори опит. Докато спортистите имат. А ние - само един и край. Не мога да кажа: "Уважаема публика, аз това го мога по-добре, но сега няма как да повторя". Затова вкъщи опитите са безкрайни - докато стане, докато анализираш ролята и я направиш твоя. И затова съм категорична: всеки решава какво иска да направи и кой начин на живот да избере - защото му харесва, защото го развива, защото го кара да се чувства щастлив и горд. Сами избираме пътя си и не бива да се оплакваме. При сегашните тежки сблъсъци в обществото си мисля, че тук, в Созопол, на "Аполония", в момента наистина е оазис. Човек идва да каже: "Ох!". Малко да си отдъхна и да има хладина, да ми е хубаво, да ми е ароматно, всичко да ми е чисто. Защото си окъпан от пъстротата на улиците, радваш се, че довечера имаш концерт, спектакъл, че ще видиш изложба, книги, артисти. Толкова е хубаво... Можеш да окъпеш всички свои сетива и душичката си, нали? Обаче това не означава, че трябва да оставим другото! Трябва да се борим за нашата държава, а не да позволяваме пошлостта и интересите да вземат връх. Да мислим за бъдещето на децата, а не да казваме: "Бе, какво ме интересува, че секат тия дървета? Аз сега имам бизнес с Гърция, край!". А мафията на дървосекачите обрича държавата на провал. Защото нещата са на много високо ниво, да не се лъжем. А обществото мълчи. В същото време държавата не подкрепя артистите. Вижте Русия! Казват, че Путин прави нов царизъм, че е диктатор. Аз съм за този царизъм, след като се дават пари за култура, за духовност, за църквата... У нас на образованието вече се гледа с пренебрежение. Горките учители! Тези 20 години са последица от предните 40. Когато си бил вързан на въже и в един момент казваш: "Ето това е свободата", някои бъркат демокрацията с анархия. Е, не е вярно. Точно при демокрацията би трябвало да има най-строгият ред и дисциплина. Ако има вяра в доброто и в Бога, човек ще бъде по-отговорен".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
