- Неблагодарният е човек надменен, нетърпелив и ненаситен
- Наше първо задължение е да благодарим на Бога
Свети апостол и евангелист Лука свидетелства, че когато Иисус Христос отивал за Йерусалим, минал между Самария и Галилея. Там с наболели души Го срещнали десет човека болни от проказа. Те, съгласно Моисеевия закон, стояли недалеч и със сърцераздирателни гласове молели Него, Единородния Божи Син, да ги освободи от тази, почти неизлечима дори в нашия век, болест. С всички сили викали: "Иисусе, Наставниче, помилуй ни!" (Лука. 17:13).
Тези човеци наистина били за оплакване
Живеели като осъдени на смърт, всеки момент чакали своя земен край. Те вече не очаквали нищо от човеците и тяхното лечебно изкуство. Подобно на праведния Иов и те били изоставени от роднини и приятели. Всеки ден наблюдавали как болестта разяжда телата им. Смъртна сянка бавно се спускала над тях. Спомняли си думите на Иов: "Кога ще стана? А нощта се привлича, и аз се обръщам, докле ми омръзне, до зори" (Иов. 7:4).
Когато разбрали, че край тях ще мине Иисус Христос заедно със Своите апостоли, застанали по-близо до пътя, за да ги види. И щом Го съзрели, казва светият евангелист, "с висок глас викаха: Иисусе, Наставниче, помилуй ни!"
На пръв поглед в тях не се забелязва никакво съмнение. Те вярвали, че Иисус Христос може да ги излекува. Но тази вяра у деветте е била повърхностна, без корени и съдържание. Само един е вярвал в Иисус Христос като в Спасител и Изкупител. Само той е вярвал, че Този, от Когото очаква милост, е Единородният всесилен Божи Син. Затова "като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бог с висок глас и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше" (Лука. 17:15-16). Останалите счели, че излекуването им е станало случайно. Не го отдали на Божията сила. Не повярвали, че само едно слово на Иисуса е могло да ги излекува. Затова и не мислели, че са задължени с нещо към Него. Забележете,
само един от десетте, и то самарянин
който според юдеите нямал надежда за спасение, се върнал да благодари на своя Благодетел. Иисус Христос похвалил самарянина, че се върнал да Му благодари. Но укорил безчувствието и неблагодарността на останалите девет облагодетелствани: "Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?" (Лука. 17:17-18)
Ето и наградата на другородеца-самарянин за благодарността: "Стани, иди си: твоята вяра те спаси" (Лука. 17:19). Неверието родило неблагодарност. Възможно е в живота си да сме преживели чудеса, но ние не винаги можем да ги разберем, както деветимата от евангелския текст. Затова и в много неща, случили се в живота ни, отдаваме на случайността или на някаква друга сила, но не на великата Божия сила и намеса.
А именно с такива чудеса
Божията любов и благост ни огражда и запазва всеки ден от много опасности. Но тъй като или нямаме живата вяра, или вярата ни е слаба, отдаваме почти всичко на случайността, на нашата предвидливост, на напредъка на науката, на собствените си сили или на някаква неопределена и незнайна сила - "кики-та и роки-та" и... Ето защо не се чувстваме задължени да благодарим на Бога, не Го признаваме и за наш Спасител и Изкупител. Духовното ни безчувствие произлиза от нашето безверие. Неблагодарни сме на нашия Благодетел, защото не сме напълно убедени в Неговото съществуване. Онзи, който вярва в Бога, Го признава за свой Отец, Промислител за всички, за цялото творение и за него лично и затова непрестанно благодари за великата Му милост и благодеяния.
Прокаженият самарянин получи от Иисус Христос изцеление и на тялото, и на душата си. Вярата заведе душата му на тайнствена среща със Спасителя, Който му каза: "Твоята вяра те спаси". Христовата сила изцери не само проказата на тялото, но и проказата на душата му.
Вярата го спаси двойно
Неблагодарният човек счита себе си за бог и затова постоянно изисква от човеците да му оказват почести като на божество. Затова е егоист и очаква само да му вършат благодеяния и да извлича лична изгода. Когато бъде облагодетелстван от някого, той не само е неблагодарен, но има и нахалството да каже, че благодетелят е длъжен да върши благодеяния, защото е християнин.
Ако само веднъж бъде забравен или не му се обърне внимание, става враг на благодетеля си. Злослови зад гърба му и го нарича безчовечен и коравосърдечен.
Не случайно народът ни казва, че няма по-голям враг за човека от облагодетелствания от самия него неблагодарник.
Нека си припомним кой осъди митрополит Климент Търновски - не ли издържаният с негови средства Ганчо Чолаков? А и родната ни Православна църква не е ли облагодетелствала винаги своя народ и как днес й се отблагодаряват народните управници? А какво да кажем за разколниците?...
Неблагодарният е човек надменен и само иска от другите. Той е нетърпелив, ненаситен, с една дума човек без благодат и благородство.
Благодарният благодари дори за най-малката услуга и не я забравя никога. Той е благодарен човек. Божи човек, с чисто и добро сърце, със спонтанни чувства и искрена любов Той е верен и истински ученик Христов. Такъв човек намира сили да признае и почита към Благодетеля си. Отличителен белег на благородните души е благодарността. И обратно - белег на грубите, неблагородните души е неблагодарността. Замисляли ли сме се, че изпитанията също са благодеяния, за които трябва да благодарим на Бога?
Ние, които всеки ден живеем Божиите чудеса в светите Тайнства, благодарим ли на Бога за безбройните Му благодеяния? Признаваме ли, че ненадейното ни излекуване от неизлечима болест, чудесното ни избавление и спасение от всякакви опасности, избягването на една семейна традиция и други подобни случаи са дело на Божия промисъл и Неговата любов? Подканяме ли устните си към славословна молитва и благодарение за тези дарове? Казваме ли: "Слава Тебе, Боже наш, за великите Ти благодеяния!", или постоянно изискваме от Бога и досадно Го молим само "... дай ни днес"?
Наше първо задължение е да благодарим на Бога, от Когото иде всяко добро деяние и всеки съвършен дар (Иак. 1:17). Това наше задължение ни припомня и св. ап. Павел: "Благодарете винаги за всичко на Бога и Отца" (Ефес. 5:20).
Ако желаем да вървим по следите на нашия Божествен Учител Иисус Христос, то
трябва да Му бъдем подражатели
както апостолите и светиите на Православната църква. Тогава и ние ще благодарим на Бога като тях и за онези благодеяния, които ни изглеждат като изпитания.
Скърбите, болките, болестите са Божии благодеяния, посещения на Неговата любов, която ни възпитава и води към спасение, уверява ни и преп. Макарй Египетски. Вместо да се оплакваме и роптаем, нека търсим от Бога сили и в часове на изпитания да подражаваме на св. Йоан Златоуст, като заедно с него казваме: "Слава Богу за всичко!"
Да не очакваме отплата. В живота ще се срещнем с много неблагодарници. Това не бива да влияе на разположението на душата ни да се упражнява в доброто. Ние имаме заповед от нашия Учител и Спасител Господ Иисус Христос да обичаме враговете си, да благотворим на онези, които ни мразят, да се молим за онези, които ни гонят и преследват (Мат. 5:44). Когато благотворим, нека не очакваме от човеците отплата. И както Той - Иисус Христос - "е благ и към неблагодарните, и към злите" (Лука. 6:35), такива трябва да бъдем и ние - снизходителни, милостиви и човеколюбиви към ония, които лично ни пакостят. Да не скърбим, че много пъти ще пием горчивата чаша на неблагодарността. Това да не ни пречи да вършим своите задължения и изпълняваме волята Божия. Да работим за спасението на душите си. Да преследваме главната цел в живота - спасението на душата. Да благодарим за всичко на Бога.
Амин!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
