Искам да видя вашата река, чието име нося, казва немската писателка, носителка на наградата на Европейския съюз за литература
Немската писателка Марица Бодрожич, носителка на наградата на Европейския съюз за литература, представи в София първата си книга в превод на български език - сборника разкази "Тито е мъртъв" ("Персей"). Събитието събра разнородна публика - от хора, изкушени от изящната словесност, до носталгично въздишащи по епохата на Тито преселници в София. На сбирката се появи дори издател, дошъл да прави реклама на друга книга за Тито с подобно заглавие - написана 9 години след тази на Марица. Но тя ясно обясни, че това е нейна лична, интимна, литературна творба, а не политическа акция.
Марица Бодрожич е родена в Свиб, Хърватия, в тогавашна Югославия, но като дете се премества с родителите си в Западна Германия. Завършва културна антропология и психоанализа във Франкфурт, след това - и славянски литератури. Иска да стане културен антрополог, но литературата я открива сама. След това се привързва към писането и става професионалист. В книгата й "Тито е мъртъв" героинята не е тя, а гласът на спомените. Или "Споменът говори", както пише любимият й автор Владимир Набоков. Марица не само познава поетесата Цвета Софрониева, която живее в Берлин и пише на немски, но знае за Иван Вазов и за ролята му в националната ни история. Марица е от най-награждаваните немски писателки в последно време.
"Тито е мъртъв"
Пеперуди, бадемови и смокинови дървета, пищната зеленина на средиземноморския пейзаж заедно с безкрайната синева на августовското небе над Далмация - в разказите на Марица Бодрожич те са дълбоко свързани с времето на невинността, което е част от всяко детство. Това време се отразява във фигурата на дядото - селския звънар, който е бил готвач при партизаните, а в края на Втората световна война е отказал да застрелва немски военнопленници. Когато умира, епохата на югославския мир свършва, избухва война. Въпреки това, в докосващите сърцето разкази на Бодрожич се усеща полъхът на оптимизма, топлотата и надеждата, галещ хората като ръката на най-скъп човек. Великолепният превод на разказите е дело на Ваня Пенева, а книгата е част от поредицата "Нови литературни гласове и литературното наследство" на "Персей", подкрепена от програма "Творческа Европа" на ЕС.
- Марица, за пръв път ли сте в България?
- Да. Преди няколко години с група интелектуалци трябваше да дойда до университета в София, но не успях. Сега се радвам, че съм тук. Обичам да пътувам, да се срещам с нови хора и култури. Интересно ми е да видя и Рила, откъдето извира реката, чието име нося. За съжаление, сега няма да имам време, за да стигна до самата река. Графикът ми през последните години е страшно натоварен, а освен това съм и писател на свободна практика. Но издателите ми от "Персей" бяха толкова настоятелни, че не можех да откажа софийска премиера на първата ми книга.
- Родена сте в Далмация, но на 10 години заминавате с родителите си за Германия. Каква се чувствате повече - хърватка или германка?
- Заминах за Германия като дете. Живея там повече от 30 години. Напуснахме Далмация буквално дни след смъртта на Тито. В Германия завърших училище, там следвах. Всичко, което изгражда моето "аз", цялата ми личност се формира в Германия. При това - на немски. Така се стигна до това, което се случва с много писатели: не аз избрах езика, езикът избра мен. Литературата не принадлежи на една нация, тя принадлежи на езика. За да разберете какво правя с него, прочетете първата ми книга. И не се подвеждайте по заглавието "Тито е мъртъв". Избрах го, защото на немски звучи добре, има много т-та - Tito ist tot. Просто игра със звукове. Но както всичко в езика, и тази игра има определен смисъл. Заглавието е взето от първия разказ - той е за деня, в който Тито умира. Не съм имала намерение да правя политически послания. Въпреки че другите го тълкуват така - всеки по свой начин. За мен беше важно да покажа как личният спомен - споменът на едно дете, кореспондира с колективния. Разкривам сблъсъка между тях. Не се замисляме, че децата си имат собствени чувства и несъзнателно стават част от голямото цяло. А от този ден, в който Тито умира, наистина започва нова политическа епоха. Разказвачката е още малка, тя е дете и не осъзнава това - но в нея има усещане за ставащото, което постепенно се затвърждава. Така че
в книгата ми няма политика
Говоря за това, което правим с езика и за начина, по който преработваме своя спомен чрез него. Важното е, че разказвачката е едновременно homo poeticus и homo politicus - не защото тя го иска или пък го знае, а просто защото е така.
- В България, а и по света, днес разказът е в сянката на романа. Как е в Германия?
- Действително с разказите винаги е много трудно. В голямата си част творбите в "Тито е мъртъв" са кратки истории. Беше истинско чудо, че успях да ги видя публикувани в книга. Тъй като започнах литературната си кариера като поет, тези разкази за мен бяха като поеми в проза. В Германия обаче има много известни и четени литературни списания, които публикуват разкази. Доста млади автори започват с разкази и правят впечатление. Невинаги големият роман е това, което едно издателство би публикувало на всяка цена. Аз обожавам Владимир Набоков. Може би и заради това за мен беше естествено да започна с разкази.
- Кои са ви любимите автори, кои от тях са ви вдъхновявали най-много?
- Както е при всеки от нас, особено при писателите, имаме поне по стотина автори, които са ни повлияли. Започнах да пиша заради Данило Киш - той ме провокира. Той е имал много интересен живот, в който се смесват реалното и невероятното, поезията и прозата. От него съм се научила да пиша, например за Аушвиц, без изобщо да спомена тази дума. Творчеството му ще продължи да живее, защото той не е от писателите, които ей така изчезват за един ден.
- Живеете в Берлин. В него ли се чувствате най-добре?
- Берлин е град, в който, ако се разходите, ще чуете всевъзможни езици - немски, френски, английски, хърватски, турски... Живяла съм в много страни - Германия, САЩ, Швейцария. В Берлин обаче хората могат да живеят един до друг, без да има за какво да се оправдават - за произхода си, за националността си... Те действително се разбират. Именно заради това обичам мегаполиса повече от всичко на света.
В Берлин всеки може да започне всичко отначало
Дори когато си на 40 или на 50 години - и това ти се струва адски трудно. Изглежда, че Берлин създава условия за пълноценна промяна. Говоря за това в новия си роман - трета част от моята трилогия.
- Какъв отзвук имаше в Германия наградата за литература на ЕС, която получихте?
- Обадиха ми се по телефона, за да ми кажат, че съм спечелила. Честно да си призная, не знаех за съществуването на тази награда. Но после разбрах, че Европейският съюз прави много за лауреатите й. Те получават сериозно внимание, пресата и медиите ги популяризират в много страни, превеждат ги на различни езици.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
