Денят, в който България спря да диша
18 февруари 1873 година.
Студена, мъглива утрин над София. Въжетата на бесилото скърцат, снегът хрупти под ботушите на заптиетата, а градът – тогава още малък, прашен и уплашен – усеща, че се случва нещо съдбовно.
На онзи хълм край Орханийското шосе не умира просто човек.
Там България губи най-светлия си син, своя най-чист герой.
Васил Иванов Кунчев – Левски.
Монахът, превърнал се в революционер.
Апостолът, който отказа да бъде кумир, защото искаше народът да бъде свободен, а не подвластен на нови идоли.
Човекът, който мечтаеше за република, когато Европа още не знаеше какво е това.
Монахът, който избра пътя на безстрашието
Левски не е роден герой. Той се изгражда като такъв.
От Карлово до Белград, от Първата българска легия до манастирските килии, от хайдушките пътеки до комитетските мрежи – всяка стъпка го води към една-единствена цел: да събуди народа, да го организира, да го направи господар на собствената му съдба.
Той не вярва в спонтанните въстания.
Не вярва в „юнашкия късмет“.
Не вярва в чуждата помощ.
Вярва само в народа.
В неговия разум.
В неговата сила.
В неговата способност да бъде свободен.
И затова създава най-модерната революционна мрежа на Балканите – комитети, правила, клетви, дисциплина.
Той е стратег, организатор, психолог, дипломат.
Апостолът на свободата, но и архитектът на българската държавност.
Предателството, залавянето и пътят към бесилото
Когато Левски е заловен в Къкринското ханче, той знае, че няма да се спаси.
Но не казва нито дума.
Не издава никого.
Не предава никого.
Не моли за милост.
На процеса в София стои изправен, спокоен, твърд.
Съдиите се опитват да го пречупят, да го накарат да говори, да се откаже.
Той мълчи.
И това мълчание тежи повече от всяка реч.
Когато го водят към бесилото, Левски не трепва.
Не се обръща.
Не се страхува.
Защото знае, че смъртта му няма да бъде край.
Ще бъде начало.
Защо Левски е над времето
Левски е повече от революционер.
Той е морален кодекс.
Той е мярка.
Той е идеал, който не остарява.
„Чиста и свята република“ – това не е лозунг.
Това е политическа програма, която и днес звучи като бъдеще, а не като минало.
„Народе????“ – това не е упрек.
Това е зов.
Въпрос към нас, който стои отворен вече 153 години.
Левски не искаше паметници.
Не искаше поклонения.
Не искаше митове.
Искаше справедливост.
Ред.
Свобода.
Държава, в която всички са равни – „и чорбаджията, и сиромахът“.
Той мечтаеше за България, която още не сме построили.
153 години по-късно: какво ни остави Апостолът
Левски ни остави не просто история.
Остави ни задача.
Остави ни път.
Остави ни въпрос, който всеки българин трябва да си задава:
Достойни ли сме за неговата жертва?
Той даде живота си, за да бъдем свободни.
Наш ред е да дадем смисъл на тази свобода.
И затова 18 февруари не е ден на траур.
Това е ден на пробуждане.
Ден, в който България си припомня не как е загинал Левски, а как е живял.
И какво ни е завещал.
Апостоле,
153 години по-късно ти още ни водиш.
И още ни учиш.
И още ни питаш:
„Народе????"
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
