На 28 август 2023 г. отбелязахме 80 г. от кончината на цар Борис III, оставил светла диря в историята ни като управник, държавник и владетел. За делото му, народната памет и годишнината разговаряме с проф. Петър Стоянович.
- Нито леви, нито десни проявиха интерес към 80-годишнината от смъртта на обединителя на България
- Проблемът на България е, че след промените нямаше ясен отговор на въпроса престъпен ли е комунизмът или не
- Царят е бил най-сигурният гарант, че в страната ни няма да проникнат крайни идеологии
- Той не допусна открита гражданска война, не прати войници на Източния фронт и се опълчи на Хитлер за Холокост, казва проф. Петър Стоянович
- Проф. Стоянович, за цар Борис III говорим като за историческа личност. Но все още има хора, които го помнят. Достатъчно добре ли е познат цар Борис Трети у нас?
- Няма достатъчно ясна представа за образа и за заслугите на цар Борис, както в сферата на образованието, така и в публичното пространство. Това се дължи на няколко основни неща. Първо, че нашата нация с всяко следващо поколение става все по-полуграмотна. Тя не е напълно неграмотна, но със сигурност не е и грамотна. Вижте какви политици и депутати управляват, виждате по българските медии какъв поток тече. Тази тенденция няма как да подмине и българското образование.
Слава Богу, след демократичните промени една немалка част от истинската документирана гледна точка към събитието от периода между двете световни войни е намерила място до някъде в българските учебници. Това, че в публичното пространство тази годишнина не беше широко отбелязана, прокламирана, отчетена, се дължи на два факта. Това е доминацията на жаждата за сензация от една страна, а от друга - нарастващата липса на интерес на средностатистическия българин към всичко извън евтиния скандал. Когато гражданинът няма вътрешна необходимост и задължение към държавността да отбележи подобен празник, какво да очакваме? А става въпрос за делото на български държавен глава от такъв ранг, за държавник, който има повече заслуги за българската история и за оцеляване на България, колкото всички български правителства в последните 30 години, взети заедно. Това са тъжни констатации и цинизмът на нашия делник не ми дава основания да се надявам това да се промени в скорошно време, макар че имаше институции, които измиха срама. Поклон пред усилията на Светия синод на Българската православна църква, който беше в основата на честването, комплименти към военния министър, който най-сетне след десетилетия изпрати гвардейци на гроба на държавния глава. Освен владиците нямаше нито един политик, с изключение на кмета на Кюстендил. Никакъв интерес от леви, десни и центристи към тази 80-годишнина на спасителя на българските евреи и обединител на България.
- Отбелязването на тази годишна идва на фона на споровете около паметника на съветската армия в София. Имаме ли като общество силите да определим кое е важното за днешния ден и кое е ценното? Или не можем да отсеем плявата и да видим всъщност цялостната картина? Кое е важното за нас като общество?
- Големият проблем е, че у нас всичко се случва със закъснение, ако въобще се случи. При нас и Възраждането, и модерността идват със столетия по-късно. По тази логика така наречена демократична България след 90-та година не можа да намери вътрешни сили, не можа да намери своя логика да даде ясен отговор на въпроса дали комунистическият режим и въобще идеологията на комунизма е престъпна или не. Да, имаше едно време решение на Народното събрание, което обяви този режим за противозаконен, но продължава да има цели партии, които си празнуват 9 септември като празник, ходят по къщите на Тодор Живков, носят цветя на паметника на Цола Драгойчева.
Наследниците на БКП празнуват, а ние като нация и държава не сме се произнесли за това какво представлява комунистическият режим, какви престъпления е направил, какво ужасно наследство е оставил в съвременна Европа.
Как това общество да се произнесе дали да се премахне паметникът на съветския окупатор в центъра на София? Докато цивилизована Европа през 1945 година и до ден днешен много ясно осъди фашизма и националсоциализма, тяхното източно братче, комунизмът, остана неосъден. И за това до днес имаме тези проблеми както в образованието, така и в нашето общество, че даже и в отношението към нашите западни партньори и към днешна Русия.
Всичко това в голяма степен лежи в неотговорения въпрос за вината и отговорността на предишния режим.
- По отношение на делото и личността на цар Борис III. Може би по негово време ситуацията е била доста по-лоша, отколкото е в момента. И на него като на държавник се оказва този товар на плещите да изведе един народ през една много сериозна световна война. Как царят успява да проводи страната през това изпитание?
- Част от вашето изказване съдържаше в голяма степен едно индиректно признание за ролята на цар Борис. Да, от 1918 година до 1943, когато е неговата кончина, той успява да направи няколко изключително важни неща. Нека да ги кажем на нашите читатели:
Първо, успява да запази крехкия баланс във враждуващите фракции на българската политическа сцена и на българското общество. Тоест в немалка степен успешно опитваше да предотврати гражданската война, която течеше под повърхността, но, слава Богу, не прерасна в изключително големи открити сблъсъци.
Второ, успява да пресече и да бъде най-сигурният гарант за невъзможността представители на крайни идеологии - както комунистически, така и фашистки, да дойдат на власт. Това обстоятелство се пропуска често, а поред мен е една от двете му най-големи заслуги. Той не позволи нито на едните, нито на другите, които съществуваха като партийни и други формирования, някога да се доберат до властта.
И трето, не на последно място, дори може би най-голямото, това е предотвратяването на активното участие на България във войната в най-тежка международна ситуация, на изпращането на войски на убийствения Източен фронт (за което ние със сигурност не бяхме подготвени като армия), и отгоре на всичкото, в хода на тази ужасяваща война и на фона на Холокоста в Западна Европа и Източна Европа, да спаси евреите от старите предели на България от изтребление.
Няма друг в една държава с автократично монархическо управление от 1934-1943 г., който да е можел да вземе подобно решение. Няма и друга страна в Европа, която да си е позволила така успешно да се опълчи срещу политиката за Холокост на Адолф Хитлер и неговата държава. Това нямаше как да бъде нечия друга заслуга, освен на царя. Нито на министър-председател, нито на някоя партия, нито на някоя дори величествена организация като Българската православна църква. Разбира се, в това спасяване имат участие и заслуга много други организации и личности, но говоря за решаващото решение. То е на цар Борис.
Той плати за това с живота си. Дали някой му взе главата или в момент на невъзможност на организма да поеме повече тежест Господ си го прибра на Голяма Богородица, един от най-големите християнски празници - дано разберем един ден. Във всички случаи щастливи са онези държави и нации, които имат в най-новата си история държавник от ранга на цар Борис. Аз лично бих го поставил на първо място в плеядата на политиците на нашата държава в най-ново време.
- А знаем ли днес достатъчно за цар Борис и за делото му?
- Когато говорим за цар Борис, ние не можем да го извадим от контекста на времето и от новата българска история. Когато говорим за него, за неговото управление и за неговите заслуги или грешки, ние говорим за историята на България, държавата, която управляваше. Затова когато си позволяваме да не изучаваме, да не познаваме и да не можем да разграничим доброто от злото в собствената си история, то ние в някаква степен се отказваме да представляваме тази държава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
