В България липсва дългосрочна визия за национално развитие
Разумният модел е държавата да кредитира студентите с по-ниски доходи
АВТОР: Доц. д-р Даниела Караангова, специалист по публично управление и образователни стратегии
В края на януари премиерът Николай Денков обяви идеята си за "безплатно висше образование" или с други думи казано да отпаднат таксите за българските студенти по държавна поръчка в университетите в страната. По този начин се цели подобряване достъпа до висше образование на хора, от по-малки населени места и по-ниски социални прослойки. Мотото зад реформата е: "достъпно, всеобхватно и качествено образование".
Тази идея обрисува по-голямата част от провежданите реформи в образователния сектор през годините - хаотични, неефективни, недомислени, повърхностни, имитиращи и фрагментирани. Преди да представя доказателства и аргументи за направените по-горе твърдения, е необходимо да бъде разбран генезисът на образователните системи. С риск да отегча масовия читател, се налага да очертая някои от принципите на холистичния подход и системното мислене, за да може да стане ясно защо и как често се провалят реформите. Образователната система в една държава е
част от общия организъм и климат в нея.
Тя не може да се разглежда изолирано от останалите системи, тъй като промените в нея, косвено ще рефлектират и в тях. Самото образование изпълнява известна социална и икономическа роля. На тази база се създава или адаптира образователен модел, който да осъществи стратегическите за държавата цели. Стратегическите цели от своя страна се определят въз основа на дългосрочна визия от минимум 50 години напред. Вземайки предвид и спецификата на историческото време, в което живеем, тактиките могат да претърпяват известно обновление и промени, но общата рамка е запазена. По този начин независимо от парламентарните мнозинства и управление, големи отклонения и експерименти, в образователната политика, не са възможни.
Отделен е и въпросът, че за да бъде успешна дадена реформа, тя трябва да се радва на широко одобрение от страна на заинтересованите страни, които пък от своя страна трябва да имат в известен смисъл "пръст в нея". Това изключва централизирания top-down подход (превод от английски, отгоре-надолу), при който решенията се взимат от министерството и се спускат до съответните звена в системата. Практиката и теорията отдавна показват, че този метод на управление и промяна се радва на най-голяма степен на резистентност и съпротива от страна на засегнатите лица и страни.
В България толкова дългосрочни визия и стратегия за национално развитие липсват. Не би било преувеличено твърдението, че наличните такива са само на хартия. Доказателство за това са хаотичните и недомислени промени и нововъведения в образователния сектор, които по-скоро може да определим като самоцел, отколкото като координирани и систематични действия за постигане на стратегически цели. Връщайки се към конкретната идея за "безплатно" образование за всеки, не можем да не си зададем няколко въпроса. Първо, кой плаща сметката? Второ, защо идеята бе поставена на масата буквално в средата на учебната година? Трето, кое налага тази спешност? Четвърто, каква е степента на приоритетност на даденият проблем, който ще коства на българския данъкоплатец солиден финансов ресурс? Пето, как ще се отразят тези промени на качеството на образователния продукт? Последно, но не на последно място, има ли по-ефективни алтернативни решения?
По отношение на достъпа до висше образование, от финансова гледна точка такъв действителност има. Трудно обаче можем да го определим с висока степен на значимост. В действителност данните на Европейската комисия за 2021г. сочат, че процентът на завършилите висше образование на възраст между 25 и 34 години е под средния за Европейския съюз.
Трябва обаче да се направи разлика между записани и завършили висше образование. Данните от НСИ за учебната 2022/2023г. сочат, че записаните във всички нива на висше образование (бакалавър и магистър) български граждани са 196 585, а получилите диплома за средно образование в същата година 43 хиляди. Буквално преди една седмица от Асоциацията на индустриалния капитал пък апелираха да се намали приемът на студенти във висшите училища. Според изнесени от тях данни през учебната 2020-2021г. свободните места в университетите са близо 39 000, от които едва 4% остават незаети. Две години по-късно, незаетите места се равняват на 9% от общо 41 300 места.
При всички тези данни и обратна връзка от работодателите, трудно можем да твърдим, че достъпът до висше образование е значим обществен проблем. Поне не за по-голямата част от българското общество. Напротив, достъпът до висше образование е дори прекалено лесен от гледна точка на критерии за прием. Освен в градовете с висок жизнен стандарт като София, Пловдив, Варна и Бургас, кандидат студентите разполагат с алтернатива да учат в градове със значително по-ниски разходи за издръжка като Благоевград, Велико Търново, Русе и Свищов. Средната стойност на учебните такси се равнява на две минимални заплати, а студентите могат да избират между няколко форми на обучение в зависимост от тяхната ангажираност и финансов статут: редовна, задочна и дистанционна.
В реда на нещата е получилите диплома за висше образование да са по-малко в сравнение със записаните особено при толкова снижени критерии за прием. Не малък брой студенти са записани в специалности, за които не притежават базисни знания. Още по-парадоксалното е, че по тази причина през последните повече от десет години университетите са принудени да компенсират тези липси като ги обучават за собствена сметка в основни дисциплини като история, български език и литература, математика, химия, физика и биология. Подобна практика съществува в редица европейски страни като Великобритания, Франция и Германия - тъй наречената "foundation year" или подготвителна година, която обаче се заплаща и отново почива на определени критерии за прием. Съвсем отделен е и въпросът до каква степен държавата се нуждае от огромен брой висшисти, значителна част, от които не могат да се реализират на пазара на труда.
С казаното дотук, се опитах да очертая защо достъпът до висше образование не е широк обществен проблем като например неговото качество, а по-скоро специфичен и засягащ не толкова голяма част от обществото. Истината е, че в действителност има уязвими групи, за които достъпът във висшето образование е финансово непосилен. Това са най-вече деца, лишени от родителски грижи, деца с увреждания и деца от многодетни семейства. Вярвам, че ние като солидарно общество трябва да се погрижим да им предоставим възможност за по-добро бъдеще. Това обаче трябва да се постигне чрез специфични и добре планирани мерки, насочени конкретно към тях, за да се избегнат евентуални злоупотреби. Пример за такава злоупотреба е парите на данъкоплатеца да се използват като средство за прикриване на безработицата или да се разходват неефективно. Какво имам предвид?
В този си вид идеята за "безплатно" образование за всеки има по-скоро популистки характер, тъй като тя не е конкретно насочена към онези, които действително се нуждаят от нея. По дефиниция "равно не означава справедливо". Не е необходимо човек да бъде финансист, за да прозре липсата на икономическа логика в разходването на средства от държавния бюджет за подпомагане и на онези, които не са в нужда. Поне
бедна държава като България не може да си
позволи такъв лукс. Едва през ноември миналата година бе поет нов външен дълг с общ обем от 2,3 млрд. евро. С други думи, пилеем пари, които нямаме, като същевременно нито решаваме конкретен и значим проблем, нито пък правим стратегически инвестиции.
Нещо повече, безплатните такси в комбинация със сегашния модел на финансиране ще пренесат и задълбочат порочния модел от предходните нива на образование и във висшето образование. От една страна българските висши училища имат нужда от по-голям брой студенти, за да се издържат, а от друга "безплатното" образование ще привлече още по-голям брой от хора с ниска мотивация, чиито знания са под необходимия минимум за изискванията на висшето образование. Това само ще задълбочи иначе влошеното качество на образователния продукт.
Не е нужно да сме пророци,
за да предвидим, че голям процент от тези хора вероятно няма да успеят да завършат и резултатът от всичко това е източване на парите на българския данъкоплатец. Навярно много хора с право биха възразили, че качеството на образованието и критериите и в момента така или иначе са ниски заради модела на финансиране, познат като "парите следват студента". Това не означава обаче, че тези тенденции трябва да се задълбочават, а образованието за пореден път да става жертва на експерименти и не добре обмислени промени.
Като алтернатива могат и трябва да бъдат подобрени съществуващите системи за студентски заеми и стипендии. В България студентските кредити се предлагат от банките като условията за погасяване варират. Банките като търговски предприятия логично се стремят към реализирането на по-големи печалби, което обаче не е особено изгодно за българските студенти. Така например в договора по кредита липсва условието за изплащането му едва, когато месечните доходи на завършилия стигнат определен праг, както например е в страни като Великобритания. Нещо повече, кредитор там са не частни банки, а самата държава. Право на такъв заем имат студенти, чиито общ доход не надхвърля определен праг и, които в крайна сметка действително покриват основните критерии за учене във висше учебно заведение. Вместо да прави висшето образование "безплатно" за всеки, далеч по-разумно е държавата да кредитира студентите с по-ниски доходи като им предложи далеч по-изгодни условия от тези на банковите и кредитни институции, а на най-уязвимите групи и социални стипендии. Право на заем е редно да имат не само кандидатстващите в държавните, а и в частните български вузове. По този начин тези пари няма да бъдат безвъзмездно похарчени, студентите ще са по-отговорни при избора на учебно заведение и специалност, а конкуренцията между висшите училища ще се увеличи. Също така би било далеч по-разумно да се увеличи размерът на стипендиите за отличните студенти като най-подходящо би било за тях обучението и издръжката в общежитията да са безплатни.
Възниква въпросът 34 години преход не стигат ли, за да се осъзнае, че идеите от социалистически тип никога не дават удовлетворяващи резултати в дългосрочен план? Кога най-после българската държава ще спре да хвърля конете си в калта и ще започне да цени знаещите, можещите и най-вече трудещите се?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
