Да отидеш в страна като Бразилия, е истинска мечта на много хора. Да отидеш в Бразилия по време на Световното по футбол, е просто неописуемо. Повече от 6 месеца ние - Таня и Христо, брояхме дните до 10 юни, докато не се качихме на самолета за дългите 12 часа. В 4 часа сутринта в деня на откриването - 11 юни, бяхме там. В Рио де Жанейро. Още с първите крачки в Бразилия разбираш какво е за хората играта тук! Всички местни са с екипите на националния отбор и с номер 10 на гърба. Номерът на Пеле и на новата звезда Неймар. Неугледното летище ни посрещна с реклами, плакати, жълто-зелени нюанси навсякъде. От летището до Копакабана, където беше нашият хотел, стигнахме с shuttlebus за по 12 реала на калпак. Автобусът мина през няколко фавели - кварталите на бедните, познати от филмите. Беше все още тъмно и изглеждаше изключително неприятно. На изгрев бяхме на Копакабана и оставихме раниците си в стаята. Английският език е предизвикателство тук. Никой не говори, всеки си дърдори на португалски. Дори в хотелите не знаят основни думи.
Таня
Тръгнахме по най-известния плаж в света. Беше около 7 сутринта, но имаше много хора, повечето от които с кучетата си. Мързеливо и сънено, собствениците на кафета и ресторанти по крайбрежния булевард нареждаха масите, вадеха телевизори и всяко местенце, дори и най-малкото павилионче за бира и вода на плажа, беше украсено с цветовете на бразилския национален отбор. Въпреки умората часовата разлика и приятния културен шок, лека-полека нарастващата еуфория обхващаше и нас. След разходка в Ботаническата градина се върнахме в хотела и успяхме да се настаним - макар и след 15 часа. Освежихме се и излязохме, за да гледаме мача на откриването.
Във всеки от градовете домакини има изградена фен зона с големи плазми, бира, танци и усмивки. В Рио фен зоната беше на Копакабана и директно се насочихме натам. Имаше стотици хиляди хора от всякакви държави. Всеки от тях с номера си, в добро настроение и с желание да гледа мача. Преобладаваха хора от Южна Америка, като всички бяха изключително колоритни. Бразилците бяха излезли с бебета, с кучета... Никой не беше останал в дома си. Всичко живо беше навън да гледа двубоя с хърватите. Това беше един от първите моменти, в които ужасно много ни се прииска България да беше сред страните в голямото състезание. Гледайки дошлите от целия свят, се замислихме как нашенците с емоционалността и колорита ни биха се вписали в празника на футбола. Носехме трикольора и на бърза ръка се увих в него. Редно беше да се види, че и нас ни има там. Знамето ни привлече интереса на няколко групи от фенове, като колумбийци дори пожелаха да се снимат с нас, защото не бяха срещали никога българи. Чилийци и хондурасци разпознаха флага ни!
Головете за Бразилия бяха бурно празнувани от всички на Копакабана и в хотела, където видяхме третия на Оскар, любимия футболист на Леонардо ди Каприо. Мачът завърши в 19 местно време и 30 минути след края му легнахме, капнали от умора. Не помнехме откога не бяхме лягали. За щастие беше вече тъмно и заспахме веднага въпреки шума навън. Изтощението ни спаси и от часовата разлика с България.
На закуска беше първата ни среща с хлебарките в столовата. Живяхме си три дни с тях. Те обаче щяха да ни преследват и в Салвадор.
Времето беше неприятно - облаци и мъгла над Христос. Все пак решихме да се качим до най-известната Божа статуя. Хванахме градския транспорт, автобус номер 583 от Копакабана, и стигнахме до влакчетата, които те откарват на върха за 20-на минути. По пътя се разкриват много и все красиви гледки на Рио. Пътувахме с гърци, които бяха убедени в победата над Колумбия. Имаха си дори тромпетист, който за зла беда беше седнал до нас и не спря да надува инструмента...
Уви, гледка горе нямаше. Имаше мъгла. Трябваше да изчакаме около 2 часа, в които пихме сок от странния плод асай, за да хванем поне част от Рио с фотоапарата. Направихме няколко снимки. Освен нас, както може да се предположи, беше пълно с туристи, огромна част от тях с футболните фланелки на държавата си. Пяха, снимаха се, футболът и Христос бяха едно, а ми се щеше да им напомня, че Господ е българин.
Отидохме и до "Маракана". Вече беше станало време за мачовете от деня. На легендарния стадион все още течаха довършителни ремонтни дейности, които както разбрахме, нямаше да спрат до края на голямото шоу.
Бяхме решили, че ще гледаме мачовете в един от "парти кварталите" на Рио - Лапа. Първият започваше в 13 и за него нямаше да имаме време, но задължително щяхме да се класираме за Испания - Холандия. В Лапа се намира и известната Ешкадария Селарон - шарени стълби в една фавела. Така съвместихме пъстротията с футбола. Имам приятели в града, с които няколко пъти се разминахме.
Седнахме в "Левиано" в началото на парти улицата в Лапа и загледахме мача. Барът беше пълен и всички без изключение подкрепяхме холандците. Малко след началото на второто полувреме дойдоха и приятелите ни. Да видиш други българи на толкова километри от родината беше страхотно. В същото време холандците не спираха да бележат за всеобща радост в бара. На всеки гол се викаше все повече и все по-силно.
Мачът завърши и започна следващият, а българската група от 5 човека увеличаваше градуса си с всяка следваща cerveja! Дотолкова, че в края на последния мач за деня вече танцувахме. Настроението ни зарази и другите гости - някои се включиха в смешните ни стъпки, а други ни снимаха. Накрая, толкова изморени, че едвам гледахме, зарязахме приятелите си "да довършват", а ние се прибрахме при хлебарките, за да поспим...
По-късно разбрахме, че аверите ни са имали щастието да се запознаят с травестити, пели са "Чи, Чи, Чи, Ле, Ле, Ле" до скъсване и са се прибрали по-изтощени дори от нас.
На следващия ден изпълнихме моята част от разходката из Рио - плажовете. Пуснахме се по цялата крайбрежна алея на Копакабана, през Апроадор (известен като едно от най-посещаваните места за сърфисти) до Ипанема. Беше просто прекрасно. За втори път през живота си бях на Атлантическия бряг, само че в другото полукълбо. Пихме по кайпириня в ресторанта, където е написана песента A Girl From Ipanema. Жените - много красиви и пищни. Точно каквито са по филмите.
След Garota de Ipanema (мястото с песента) вече беше станало около 14 часа. Бяхме решили, че ще видим залеза над Рио от планината Pao de Acucar. Времето беше ясно и щяхме да се изкефим на Рио в пълния му блясък - от високо. Влакчетата за Захарната планина, както май се превежда на български, са на пешеходно разстояние, на около 30 минути от Копакабана. Залезите тук са ранни. Все пак са най-кратките зимни дни и още в 17,30 е тъмно.
Две влакчета те качват, за да се насладиш на прекрасната гледка от върха. Още от първото виждаш голяма част от Рио - небостъргачи, плажове, фавели, статуята на Христос отсреща, всички островчета и планинки.
От второто гледката се разширява съвсем. Това, което се вижда от Захарната планина над Рио при залез, не може да се сравни с нищо, което съм видяла в живота си. Слънцето се скри зад планините на запад и остави небето червено с розови оттенъци - за около половин час. От толкова високо ставаш свидетел на огромната разлика в начина на живот в Рио. Виждаш стотиците фавели, пръснати на безбожно красиви места из града, сгушени между хълмовете и свършващи буквално на бреговете на океана. Виждаш елитни квартали, чийто къщи, големи като дворци, всяка със собствен басейн, са се отделили от шума на града. Виждаш огромни небостъргачи и неизмазани порутени къщи... Но оставаш без дъх! Единственото неприятно е, че споделяш момента с още стотици туристи и трудно може да се доредиш за солова снимка. Винаги ще има някой непознат на нея.
По някакъв начин успяхме да се откъснем от това място, въпреки че можехме да седим с часове и да наблюдаваме светлините на града. Вече по тъмно слязохме в Рио и решихме да гледаме футбол отново в Лапа. За да стигнем до парти махалата, си хванахме такси. По пътя видяхме може би най-елитния квартал в Рио - "Лагоа". Намира се до езеро, а по-късно разбрахме, че цената на партаментите там достига до 3 млн. евро. Цялата зона около него беше много облагородена. Имаше десетки площадки, на които новите Жоазиньо и Суарес развиваха уменията си. Разходихме по главната улица на Лапа в търсене на различен бар, но не намерихме по-добър и се върнахме в Левиано. Последните мачове за деня тъкмо започваха, когато моите приятели отново дойдоха. Този път само двама. Ние трябваше да ставаме рано на следващия ден, за да летим до африканската столица на Бразилия - Салвадор. Все пак останахме докъсно из Лапа. Този път и ние видяхме травеститите - малък шанс да ги познаеш, ако някой не ти е казал. Като повечето жени в Бразилия и те бяха хубави. Пяхме с чилийците. Цялата главна улица и всички мънички около нея бяха пълни с хора, навсякъде се чуваше музика.
След три нощи в Рио разбрахме, че той не може да бъде сравнен с никой друг. И ако е вярно, че или обичаш или мразиш Рио... Нашият избор е любовта.
Христо
Събудихме се в Рио за последно, закусихме в компанията на хлебарките и си хванахме градски транспорт до летището, от което трябваше да стигнем до Салвадор - столица на Бразилия в миналото. Населението е около 2,6 милиона, повечето от които от афро-американски произход. В миналото португалците са преселили голяма част от хората от африканските си колонии точно в Салвадор, защото е нямало кой да работи по плантациите в район Баия. Това сериозно се е отразило на културата и етническия състав.
На летището ни чакаше кола от хотела. Като истински звезди след известно забавяне от страна на шофьора ни (обяснено обстоятелствено на португалски, разбира се), най-накрая се качихме и потеглихме.
Салвадор не е прекрасна гледка. В града има само фавели и малко бизнес сгради, обградени с още фавели. Единствената прилично изглеждаща част се оказа историческият център Пелоуриньо. Но първото ни впечатление за него също хич не беше добро. Нашият хотел се намираше именно там, а "бакшишът" изпитваше сериозни трудности с намирането му. Повечето улици са затворени и той ни прекара през сърцето на една фавела. Изведнъж обаче спря и излезе от колата. В същото време пред нас група местни започнаха да спорят за техните си неща. Това беше първият момент, в който се почувствахме леко застрашени. "Бакшишът" се беше скрил в нещо като колиба и разговаряше с друг салвадорец. Спорът пред колата продължаваше, дори се разгорещи. Помислих си за момент, че ще извадят оръжия и ще се почнат. Нашето шофьорче се завърна и след 300 метра спряхме на централния площад. И отново зачакахме. След около пет минути дойдоха едри и здрави момчета, които май бяха в ролята на пиколо на нашия хотел. Взеха големите ни раници, прегръщайки ги отпред и закрачихме към хотела. А той бе истинско бижу! Всеки детайл бе докоснат, изпипан до съвършенство. От хлебарките в Рио попаднахме в оазиса! Бяхме истински впечатлени - това беше може би най-хубавият хотел, в който някой от нас беше спал някога.
Настанихме се, аз си догледах част от мач, който се играеше по това време и излязохме на разходка из Пелоуриньо. Преди това бяхме предупредени за няколко неща. Първо, още при настаняването рецепционистчето ни даде карта на района наоколо. На нея имаше огромна зачеркната част, за която той каза: "Там няма нищо интересно. Само къщите на хората, те спят в тях. Няма защо да ходите там". Нещо обаче ми подсказваше, че вече съм бил "там, където спят" местните и дори съм ги видял да се карат. Не ми изглеждаше особено безопасно. Втората препоръка беше от гост на хотела на име Шон - абсолютен маниак англичанин от Австралия с билети за всички мачове в Салвадор, както и за един полуфинал и финала. Беше букнал хотела за три седмици и си гледаше кефа по цял ден - само бира и футбол. Та той горещо ни препоръча да си държим всичко в раницата, а самата раница да поставим на гърдите и да стискаме здраво във всеки момент. Тук изникна споменът за пиколото и за начина, по който пренесе багажа ни от таксито до хотела. На централния площад на Пелоуриньо имаше фен зона - бързо разбрахме, че в нея шансът да останеш без портфейл и телефон е голям.
Вече се свечеряваше, когато се разходихме по павираните улици на Пелоуриньо. Тук преди доста вече години кралят на попа Майкъл Джексън е снимал част от клипа към песента You Dont Care About Us. Групата Olodum също участва във видеото и до днес не са загубили популярността си сред фенове и местни. Имаше тяхно участие, но ние не успяхме да го видим заради многото желаещи да се насладят на шарените им барабани. Таничка си купи рокля от едно почти порутено магазинче, което, трябва да призная, беше очарователно. Оказа се, че жената е ушила модела няколко часа по-рано.
Цялата култура в Салвадор - от сувенири до дрехи - е повлияна от Африка. Свят много различен за мен и Таничка. Въпреки опасностите, за които сме предупредени, харесахме много централната част на Салвадор. Стана ни ясно, че "безопасните" улици са украсени празнично, докато там, "където, местните спят", са голи като пушки. Нямахме търпение да дойде утре и да видим първия си мач: Германия - Португалия!
Шумен и в Салвадор
Събудихме се в бутиковото хотелче и слязохме за закуска - обилна, съставена от непознати за нас плодове. Имаше фреш от асерола и нарязана гуяба. Собственикът, изключително мил човек от Франция, ни каза че в 11 във фоайето се събира група, която ще тръгне към стадиона. За жалост дотогава ние трябваше да сме си събрали багажа, защото останалите ни нощувки в Салвадор бяха в друг хотел.
В 10,30 вече бяхме долу и оставяхме раниците си в стаята за багаж. Австралийчето Шон повеждаше групата към стадион "Арена Фонте Нова", който се оказа на пешеходно разстояние. По центъра имаше много германци. Бяха навсякъде. Нямаше хора без билети, каквито щяхме да видим с хиляди няколко дни по-късно в Сао Пауло, за мача на Уругвай с Англия.
Консумацията на алкохол на стадиона е разрешена заради натиск от един от спонсорите на ФИФА - "Будвайзер". За това мечтае почти всеки фен - хубава игра и ледено пиво. Постепенно трибуните се изпълваха с хора. Германците преобладаваха. До нас седнаха чилийска двойка и група британци.
По време на мача се разговорихме с англичанчетата за обичайните неща. Те знаеха отлично кои са Стоичков, Лечков, Балъков и Костадинов. Но не това ме порази. Таничка отиде да си вземе още бира, когато обърнахме разговора към България с единия англичанин. Разказа ми, че е бил в България и аз го прекъснах...
- В Слънчев бряг, нали?
- Не. Мой приятел, американец, трябваше да работи в България за няколко месеца. Там той срещна момиче и след известно време се ожени за него. Ходихме на типично ваша сватба в Шумен и после на море във Варна.
- Бил си в Шумен?!
- Да. Означава noisy, нали?
Е, тук вече зяпнах. Бях на 10 000 километра от България - в град, пълен с африкански преселници, за да гледам мач от световното първенство между Германия и Португалия, а до нас седнаха англичани, които са били в Шумен на сватба.
Мачът си течеше, германците не спряха да вкарват. Впечатляваща беше лекотата, с която немците играеха - правеха всичко да изглежда толкова лесно, истинска красота. Мачът беше всичко, което искаха хората на стадиона - атрактивен футбол и голове. В допълнение - фактът, че гледаш едни от най-добрите футболисти и атлети на нашето време. Нашият "шуменец" много искаше да размени шапката си с тази на германец пред нас и пробваше всевъзможни комични варианти. Накрая на срещата се заговорихме и с група аржентинци.
След края се прибрахме до хотела, за да вземем багажа си и да хапнем. С бърза крачка се отправихме многото таксита - не искахме да използваме градския транспорт. Беше пълно с хора, а и ни предупредиха, че след залеза на слънцето в автобусите не е особено безопасно.
По пътя видяхме безкрайни фавели - бедняшки квартали с незаконни къщи, които бързо се разрастват. Правителството е безсилно.
Хотелът поне беше в някаква бизнес зона. Изглеждаше луксозен, но и него трябваше да делим с хлебарки. Не бях преценил добре полетите и кацнахме в 15 часа на летище на 100 километра от Сао Пауло. Предвижването до хотела отне още 2 часа и половина и остана време само за кратка разходка и вечеря. Най-големият бразилски град е съвсем различен от Рио и Салвадор. Хората са по-европейски облечени, държат се по-освободено. (В Рио и Салвадор носенето на бижута, скъпият телефон и подобни "демонстрации" са табу). В централната част всичко ми приличаше на Лондон. Голям и развит град с много и различни хора.
На другия ден трябваше да пристигне моят приятел Петър, с когото щяхме да се опитаме да влезем без билети на мача между Уругвай и Англия. Докато си крачихме с него по улиците, чухме вик: "Ут къдье сти, ут къдье сти?". Младо момче с табела на гърдите - от Варна, дошъл за мача. Беше с горнище на Англия, а на гърдите му пишеше I need ticket for football. Беше повторено на португалски. Мислел си, че бразилците, "като по-беден народ", купили билети за мачовете и той бил склонен да им ги откупи на прилична цена. Беше приготвил 400-500 долара. Пожелахме му успех и се качихме в метрото. Влакчетата бяха пълни с фенове, а до началото на мача имаше 4 часа. Както и хиляди англичани и уругвайци с табели, че търсят билет.
Стадионът в Сао Пауло е клубният на Коринтианс и се намира в неприятен квартал. Влязохме да хапнем в долнопробен футболен бар. Беше мръсно и миришеше на печено месо от кюфтетата и скарата в бара. Гладът беше започнал да става свиреп и тримата си взехме по бургер и бира. Тогава получих първата и последна оферта. Чернокож бразилец ме попита колко билета ми трябват и след като разбра, че сме трима, предложи да ни продаде за 2000 долара.
За да влезеш на мач от световното, трябва да минеш през няколко полицейски проверки, на които показваш, че имаш билет. Петър се беше сетил да вземе билетите от мача между Австралия и Холандия. Първата проверка я минахме доста уверено, размахвайки хартийките. Втората изглеждаше по-сложна, защото полицаите спираха желаещите да преминат и поглеждаха дали билетите им са за съответния мач. Таничка се притесни и се отказа. Разбрахме се да се разделим и тя да се върне към първата кръчма след метрото, а аз да се опитам да вляза с Петър. Успяхме дори през скенерите. Търсихме пробойни в охраната. В суетнята ни видяхме и много други, които очевидно нямаха билети. Бяха само англичани и също като нас се въртяха, за да стане нещо и да нахлуят. Видяхме вход за инвалиди. Вратата не се заключваше и беше пазена само от един доста флегматичен на вид чернокож бразилец. Това беше нашата възможност. До мача оставаха около два часа и имаше достатъчно тълпа. Но трябваше да има и доста тичане. Може би около 200 метра имаше камион на пожарната и няколко полицаи. Ако флегматичният ни види и се разкрещи, нямахме шансове. Щеше да е на кантар. Флегматичният отиваше от време на време да отвори вратата за някой инвалид, служители на реда или журналисти. Докато ние се кумихме как точно да го направим, две бразилки се опитаха да осъществят нашия план. Стигнаха до оградата, която ги разделяше от вратата и Флегматичния отиде при тях и ги изгони. Изпуснахме шанса си да се възползваме от суетнята и да нахлуем зад гърба му. Върнахме се на входовете и намерихме друг вариант.
С Петър застанахме до един от входовете - уж че питам нещо разпоредителката, а той изключително бързо и ловко се провря. Беше вътре! 50% от работата беше свършена. Беше мой ред, тръгнах и аз и в този момент един англичанин ме видя и тръгна грубо да нахлува през същото място. Стюардите ни видяха. Отдръпнах се от тълпата, а англичанинът загази. Хванаха го и го изкараха извън зоната на стадиона. През това време други британци бяха разбутали малко оградата и видях как един от тях се шмугна. Аз съм слабичък и аз щях да се провра. Първо главата! Бях вътре! Усещах как еуфорично пулсираше сърцето ми. Още само секунда и щях да съм вътре. Тогава ме дръпнаха за раницата.
На следващата сутрин ни очакваше полет до Бело Оризонте, където трябваше да гледаме Аржентина - Иран. За там поне билети имахме.
Тя: Голямата изненада
Бело Оризонте беше голямата изненада - приятен за разходки град, с хубави заведения, местен отбор и дружелюбни хора. И понеже светът е малък, намерихме дори приятели. Зададохме им хиляди въпроси - за живота на бразилците извън Световното, за протестите срещу провеждането му в тяхната страна, за многото и до голяма степен неразрешими проблеми, с които се сблъскват милионите тук. Мечтата на Габриел е да види сняг, защото това не му се е случвало досега.
Влязохме в бар във фавел! Изглеждаше като нашите пивници от едно време, но много по-малко. Вътре имаше ужасно пиян бразилец, който след всяка дума на английски се ококорваше все повече и повече. Впоследствие разбрахме, че той за пръв път чува език, различен от португалския. Гледайки ни, сигурно се е опитвал да разбере кой е по-пиян - той или ние, говорещите абсурдно. Опитахме всякакви вкуснотии, които местната кухня предлага.
Отправяйки се към стадиона на следващия ден, нашето мнение за аржентинските фенове се потвърди изцяло - най-страстните и най-готините. Във всички градове, в които бяхме, имаше много "гаучоси". Докато вървяхме към входовете, те не спираха да пеят, да скачат, да се шегуват с бразилците и да ги дразнят, възхваляваха Марадона и Меси...
Един ден и един полет по-късно бяхме отново в Рим, откъдето започнахме преди 12 дни.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
