В Харков обявиха временно неподчинение на Киев. В Крим говорят за независимост, а в Лвов полицията демонстративно захвърли щитовете и бронежилетките и се смеси с протестиращите. Наблюдателите търсят в кървавите събития на Евромайдана ръката на Москва, респективно - тази на Брюксел и Вашингтон. Със сигурност има по нещо вярно и в двете тези. Но едва ли би се стигнало до тези трагични сблъсъци и до днешния полуразпад на Украйна, ако в основата на всичко това не стоят тежки исторически обременености. За да се стигне до подобна експлозия на национализъм и сепаратизъм, трябва да има много сух барут. И много къс фитил. За съжаление, в случая и двете са в наличност.
Най-големият абсурд в днешната ситуация от историческа гледна точка е фактът, че всъщност именно от Киев започва историята си Русия. Той е мястото, където през 988 г. са покръстени в православие прадедите на руснаци, украинци и белоруси. Самото наименование Украйна се появява още през ХI век, като с него се означава областта около градовете Киев, Чернигов и Переяслав. Велика Рус се използва за всички владения на държавата, включително отдалечените области на североизток, които са населени с фино-угри и по-късно стават ядрото на Русия. Други регионални наименования са Бяла Рус, Черна Рус и Червена Рус. Конфликтите между отделните князе на Киевска Рус довеждат до упадък на държавата в началото на ХII век. Столицата на великите князе е преместена във Владимир, на североизток, където се образува руската държава. Самият Киев е завладян от князете на Галич и Волиния. През ХIII век почти всички руски княжества попадат под властта на наследниците на Чингиз хан. Относително самостоятелни остават княжествата Галич и Волиния в днешна Западна Украйна, които през продължителни периоди са обединени. Техните князе воюват с Полша и Литва, докато накрая изпадат под тяхна власт. Закарпатието (Рутения), както и Северна Буковина, са погълнати от Унгария. Татарите продължават да владеят Крим и причерноморските степи.
След Люблинската уния от 1569-а и образуването на Жечпосполита, Украйна става част от Короната на Полското кралство. Следващите десетилетия са свързани с подем на колонизацията. Основани са множество градове и села, а новите училища разпространяват идеите на Ренесанса. Новозаселващите се полски селяни се украинизират, докато местната аристокрация се полонизира. В Галиция и Закарпатието пък на населението като цяло е
наложена унията с католическата църква
Казаците в южните части на днешна Украйна, известни още като запорожци, водят постоянни войни с трите си силни съседа - Полша, Московското княжество и Кримското ханство, васално на Османската империя. Напрежението между казаци и поляци нараства през първата половина на ХVII век, когато на казаците е отказано да получат статута на шляхтата, като в същото време се правят опити те да бъдат закрепостявани. Това довежда до голямото въстание на Богдан Хмелницки, започнало през 1648. След кървави 6-годишни сражения с променлив успех през 1654 г. Хмелницки обявява присъединяването на Украйна към Русия. Това става повод за полско-руска война, завършила с Андрусовски договор от 1667 г. Той поделя територията на Украйна между двете страни по река Днепър. На изток започва интензивен процес на русификация, особено силен през ХIХ век с развитието на промишлеността в Донбас. Териториите на запад от Днепър остават под властта на Полша чак до втората половина на ХVIII век. А Галиция, Закарпатието и Северна Буковина са
завзети от Австрийската империя
с което още повече се задълбочава изолацията им от останалата част от днешна Украйна.
Разпада на Австро-Унгария и болшевишката революция в Русия хвърлят Украйна в истински хаос. През 1917-1920 г. възникват последователно или паралелно няколко отделни украински държави - Украинска народна република, Хетманат, Западноукраинска народна република, Украинска съветска република.
След края на Полско-съветската война Рижкия договор от март 1921-ва включва Галиция (Галичина) в Полша, Закарпатието е дадено на Чехословакия, а Северна Буковина остава в Румъния. Основната част от днешна Украйна остава в СССР като съюзна република, в която започва бурен процес на национално културно възраждане. От средата на 20-те обаче съветското правителство започва да се стреми към отнемане на относителната автономия на Украйна. През 1925-a начело на комунистическата партия е поставен Лазар Каганович, който отстранява от управлението най-видните привърженици на украинизацията, като Микола Хвилови и Олександер Шумски. През 1929-a е предприета кампания срещу "националистите" в партията, като чистките продължават до 1934-а. Сред жертвите на масовите арести са и много представители на Украинската автокефална православна църква, която е унищожена през 1930-a. През 1931 г. официално е отменена политиката на украинизация и започва масова русификация в образованието, културния живот и управлението. През следващите 10 г. приблизително 4/5 от украинския културен елит - интелектуалци, писатели, хора на изкуството, духовници, са избити или изпратени в затвора. Колективизацията предизвиква масова съпротива сред селското население - бунтове, избиване на добитък, унищожаване на оборудване. Правителството
започва кампания срещу кулаците
- по-заможните селяни, които са обявени за врагове на държавата. Десетки хиляди са избити и около 100 000 семейства са депортирани в Сибир и Казахстан. През 1932-ра съветското правителство увеличава квотите за доставки на храни от Украйна с 44%, което в много случаи е невъзможно и предизвиква масов глад. Според различни оценки жертвите на бедствието, наричано "Голодомор", са между 4 и 7 млн. души, а по неофициални - до 12 млн.
След сключването на пакта Рибентроп-Молотов, през септември 1939-а Германия и Съветският съюз си поделят територията на Полша, включително Галиция с нейното значително украинско население. През 1940 г. Румъния отстъпва на СССР Бесарабия и Северна Буковина, като последната е присъединена към Украинската съветска социалистическа република. На Киев са дадени и най-южните части на Бесарабия, а в замяна на това Приднестровието е предадено на новосъздадената Молдавска ССР.
Когато силите на Оста навлизат в Съюза през лятото на 1941 г., много украинци, особено в западните области
посрещат германците като освободители
Политиката на Райха първоначално дава известни основания за подло отношение. От Берлин дават мъгляви обещания за създаване на суверенна "Велика Украйна", опитвайки се да се възползват от антисъветските, антиполските и антиеврейските настроения в някои среди. Но след началния период на известна толерантност политиката на германците рязко се променя и украинското национално движение е смазано. Украинските националисти начело със Степан Бендера сформират Украинска въстаническа армия, която воюва едновременно със съветските и германските сили. Освен това тя организира прогонването и избиването на много поляци и евреи в западните области. Украинската въстаническа армия продължава съпротивата срещу съветските власти до 50-те, като в хода на военните действия и двете страни избиват много цивилни.
Донбас е столицата на парите
От край време гордостта на украинската индустрия е Донбас - съкратено от Донецки каменовъглен басейн Той представлява специфичен икономически, исторически и културен регион, разположен в крайните източни райони на днешна Украйна с преобладаващо рускоезично население. Обединява части от 2 административно-териториални области - северната и централната част на Донецка област и южната половина на Луганска област. Град Донецк е считан за неофициалната столица на Донбас. Още в началото на ХVIII век тук започва добивът на висококачествени черни каменни въглища, но съвременната му индустриализация започва от края на ХIХ век благодарение и на сериозни английски инвестиции и технологии. Достатъчно е да споменем, че първата българска доменна пещ в Перник е по британски типов проект от 1913 г., доставен именно от Донбас.
Районът се простира на около 60 хил. кв. км, а общите запаси се оценяват на 140,8 млрд. тона. На тази база се развива миннообогатителна, металургична и машиностроителна индустрия, които и сега са гръбнак на украинската икономика.
Бандера - трън в петите на Полша и СССР
Името на Степан Бандера днес е възхвалява от едни и се анатемосва от други. Оценките за него се люшкат между "най-великият герой на Украйна" и "нацистки престъпник". Роден е през 1909 г. в галицийското село Угринив Старий, намиращо се на територията на Австро-Унгария, в семейството на гръко-католически свещеник.
След като завършва училище той се присъединява към нелегалната Украинска военна организация, която действа на територията на Полша и Съветска Украйна. През 1928 г. Бандера постъпва като студент в Политехниката в Лвов, където влиза в редовете на Организацията на украинските националисти /ОУН/ и започва съпротива срещу полския гнет над украинците по пътя на индивидуалния терор.
През 1933 г. на сметката му приписват няколко разтърсващи политически убийства - екзекуцията на сътрудника на КГБ Алексей Майлов в съветското консулство в знак на протест срещу Голодомора - геноцида над украинския народ. По-късно ОУН застрелва и външния министър на Полша Бронислав Перацки.
Бандера и съучастниците му са заловени и през 1935 г., като самият той е осъден на смърт. Полската държава обаче не го екзекутира и той лежи в затвора до 1939 г., когато е освободен от германците, окупирали Полша. Степан Бандера започва да организира мрежа на ОУН в цяла Украйна.
След като през юни 1941 г. нацистка Германия напада СССР украинските националисти създават свои части при Вермахта - легионите "Нахтигал" ("Славей") и "Роланд". Предвиждало се е те да се бият само срещу болшевиките и да носят тризъбец и синьо-жълто знаме. Веднага след отстъплението на Червената армия на 30 юни 1941 г. в Лвов Националното събрание обявява възстановяването на Украинската държава. Хитлер обаче нарежда да се ликвидира "бандеровската диверсия" и не признава новата власт. Легионите са разформировани, а Бандера е арестуван в Краков и изпратен в концлагера в Освиенцим.
През декември 1944 г. немците го освобождават и уговарят да се включи на тяхна страна във войната. Степан поставя условието за признаването на Украйна, но Хитлер не дава съгласие. Той отказва да сътрудничи на нацистите и до края на живота си е изгнаник в Западна Европа. Дистанционно командва борбата срещу болшевиките в Украйна до окончателното потушаване на освободителното движение в началото на 50-те.
На 15 октомври 1957 г. убийците на КГБ се достигат до дома на Степан Бандера в Мюнхен и го отравят с цианкалий. Две години по-късно неговият отровител Богдан Сташинский бяга от съветската служба и признава вината си.
Федерация или разпад
/от Дойче веле/
Член втори от конституцията определя Украйна като единна държава. Тя е създадена през 1991 г. след разпада на Съветския съюз и е разделена на 24 области и една автономна република - Крим. Столицата Киев е център на властта, а президентът, правителството и парламентът де факто решават всичко: от размера на данъците до езиковите норми. Много скоро това може да се промени. Засилват се индикациите, че управляващата Партия на регионите може да използва сегашната политическа криза в страната, за да направи от Украйна федерална държава. Тази партия има силно влияние в източните и южните райони на страната. "Федерализирането би предпазило страната от разпад", твърди депутатът от партията на Янукович Вадим Колесниченко. В тази връзка някои медии дори писаха, че Украйна може да бъде разделена на 7 големи области, всяка със свой собствен парламент. По темата се изказа и съветникът на шефа на президентската администрация Виктор Медведчук: "Федерацията е единственото и безалтернативно лекарство срещу разпада на Украйна", написа той в блога си. Медведчук оглавява движението "Украински избор", което се обявява срещу интеграцията на Украйна в ЕС и се обявява за съюз с Русия. Досега то не е оказвало някакво по-сериозно влияние в украинската политика, но не бива да пренебрегваме факта, че Медведчук е близък приятел на руския президент Владимир Путин.
Засега лидерите на опозицията не са се произнесли по въпроса за създаването на федерация. Единствено бившият депутат Вячеслав Кириленко предупреди в блога си, че федерализирането на страната е само първата стъпка, която ще бъде последвана и от отделянето на Източна Украйна. А това, по неговите думи, ще бъде краят на независима Украйна. Зад плановете за федерализация Кириленко вижда дългата ръка на Москва. Дали Украйна ще тръгне по този път, все пак зависи от парламента в Киев. За промяна на конституцията са необходими гласовете на 300 от общо 450 депутати във Върховната Рада. В момента управляващата Партия на регионите не може да събере такава подкрепа.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
