Смъртта на Дугина свързана с историята

• Нова версия за взривената кола на дъщерята на "Разпутин на Путин"
• Престъпление и наказание. Защо Путин цитира Петър Първи, а не Дугин

Смъртта на Даря Дугина ни накара да си припомним гениалната мисъл на Уинстън Чърчил, че по време на война не е важно кой е прав, а кой оцелява.

Дъщерята на Александър Дугин няма да има шанса да види развръзката на ужасната войната, но дни след не по-малко ужасната й смърт въпросът кой е прав и кой крив във версиите за взрива става все по-излишен.Пропагандната машина и от Изток, и от Запад, е пусната на максимални обороти. Очаквано, защото в черната светлина на прожекторите влезе именно Александър Дугин. Автор на доктрината на евразийството, която подкрепя съюз между Европа и Азия под ръководството на Русия. Баща на идеята за нов „руски свят“. Архитектът, изградил интелектуалната концепция, използвана от Путин, за да премине към по-агресивна и експанзионистична външна политика.

За Русия смъртта на Дугина е престъпление. Подло, според президента Владимир Путин. Брутално, по думите на външния министър Лавров.

Докато Москва се съживяваше от шока и сатанизираше украинката Наталия Вовк, посочена от службите като убийца в рекордна скоростна операция, в Естония яростно се противопоставиха на данните, а западните медии в хор посочиха прикрития виновник - опозицията в Русия. Оттам и тръгна първата версия - наказание не срещу Дугин, а директно срещу човека, който той наричаше с думите:

Путин е навсякъде

Путин е всичко, Путин е абсолютен, Путин е незаменим.Хиляди млади хора плачеха на погребението на Дугина, докато опечаленият й баща твърдеше, че тя е загинала за победата на Русия във войната и слагаше в ковчега държавния орден, с който посмъртно беше наградена. Тя загина на фронта за народа, за Русия. Фронтът е тук, каза Дугин. А на истинския фронт на войната, в Украйна, страхът, че наказанието ще дойде съвсем скоро, се всели повсеместно-Преди обаче да настъпи ожесточение на военния фронт, на другия - пропагандният, гранатите започнаха да избухват. Докато руските медии повтаряха как Дугина е невинна жертва на идеологията на баща си, западните им колеги извадиха нейни изказвания, че тоталитаризмът не си е отишъл, а е подчинил целия Запад, цяла Европа. Това, което става там, е либерална диктатура с всички произтичащи от това последици – арестуване на неудобни за системата активисти, репресивен апарат, пропаганда. Затова народите на Европа възприемат Русия като остров на свободата, като антитоталитарен фронт, смята Дугина.

Препечатките имаха ясна цел - да покажат еднозначно, че Даря Дугина върви изцяло в коловоза, положен от харизматичния й баща. Но не отговориха на въпроса дали това е

престъпление срещу Дугина или наказание срещу "Разпутина на Путин"

Интересен анализ в тази посока с препратка още от времето на Достоевски прави Илия Петров в статията си "Кой се усмихва зад позорната екзекуция н Дария Дугина?"Той припомня гениалния незавършен ръкопис„Геният и неговият наставник” на Цветан Симеонов отпреди половин век (касаещ връзките на Достоевски с Константин Победоносцев), като прави изричното уточнение, че нито Дугин е гений, нито Путин-Победоносцев.

Според Петров взривяването на дъщерята на Александър Дугин е не толкова криминална тема, а политическа, екзистенциална и сътресителна, която ни връща назад, но ни отпраща и напред. В тъмното.

Според него поемането на отговорността за убийството от хипотетичната национална републиканска армия на Русия или мистериозната дама от украинските служби е нещо като червен пясък в очите, замъгляващ аналитичния и синоптичен във времето контекст на събитието.

"Дугин по мое мнение, увлечен в политическите си страсти, загуби духовно равновесие. Той често бе упрекван и то не без основание, че е

"джудже, стъпило върху раменете на великани"

Фраза, с която средновековните философи са се сравнявали с античните философи, най-вече с Платон и Аристотел. Епигонството на Александър Дугин се основава далеч назад в историята на Русия и е положено върху раменете на такива имена като Пушкин, Достоевски, Леонтиев, Соловьов, Тютчев, Хомяков, Карамзин, дори Бакунин, както и редица други писатели и философи, но и маргинали в дореволюционна Русия.

Забележителни посвоему, но апологети на панславизма под крилото на руския свят, на християнството под покровителството на руското православие и на самодържавието като съюз между цар и народ.

Тезите на Дугин не са нищо ново. Дори приписваното му неоевразийство е лансирано от германския социолог Хаусхофер. Но да се върнем към Русия.

Александър Пушкин още в началото на XIX в. задава сублимния въпрос – „Ще се влеят ли славянските потоци в руското море? Или то ще пресъхне?”

По-късно Тютчев нарича Русия „втора Европа”, която се опира на славянското единство, а руския човек- носител на просвещение.Хомяков заявява, че руското православие не е спасението на човека, а спасението на човечеството.

Карамзин пише до Александър I в отговор на желанието на императора да възстанови Полша, нещо до болка познато – „Ние превзехме Полша с меч. Тя вече е наше право, което всяка държава има от само себе си, защото е съставена от завоевания. Историческото дело е извършено и то вече е свято. За Вас Полша е законно руско владение”.

А Достоевски с апломб изрича, че идеята за братство не може да бъде установена на Запад.

Защото на Запад няма братство

И допълва: „Русия не е само една застояла маса. Всичките осемдесет милиона от нейното население са като един човек и представляват такова духовно единство, каквото разбира се, няма никъде в Европа.”

Достоевски обаче е разтревожен, че Русия като велика държава ще рухне между менгемето на привнесения западен либерализъм с неговата толерантност и местните радикални революционни бесове.

В романа му „Бесове” Шигальов е образът, който представлява тези революционни лудости, тръгвайки от пълната свобода и достигайки до абсолютната диктатура. Основната му идея е, че 90% от обществото трябва да бъде подчинено от останалите 10%. Равенството се постига чрез налагането на полицейска държава, държавен тероризъм и унищожаване на интелектуалния, артистичен и културен живот. Шигальов пресмята, че трябва да бъдат убити стотина милиони души за достигане на целта.Александър Гелевич, освен като философ, се изживява по някакъв начин и като литературен герой.

Сега вероятно става ясно откъде произлизаше призива на Дугин - „Убивайте!”, който може да се приеме и като углавно престъпление. Затова обаче си има съд, а не взрив.

Злощастието, което го сполетя, не е свързано само с неговата обществена и политическа дейност, както и с тази на покойната му дъщеря. Това е

цялостен катаклизъм на елита на Русия

който се е вторачил в миналото. Едновременно защото не го е разбрал напълно и защото то е някакъв спасителен пояс за настоящето".Все пак въпросът е, кой има полза от тази зрелищна екзекуция, пита Петров и дава отговора.

Първо. Дугин и Путин отдавна не са в толкова близки отношения, както ги описват. Дори бих казал, че отношенията им днес са някъде в синевата. Гледал съм лекциите на Дугин в YouTube от философски не от идеологически интерес, когато беше в обкръжението на Путин. Тогава той беше далеч по-умерен.

Дугин изобщо не е „Мозъкът на Путин”

да не говорим за „ Распутин на Путин”. Между висшите военни има достатъчно распутиновци. И шигальовци не му трябват. Впрочем, ако трябва да наречем някого „Распутин на Путин”, то това за съжаление е любимият ми актьор Никита Михалков.

Дугин вече е излишна радикализирана тежест на руския президент, който трябва да лавира между либералите и националрадикалите. Точно както препоръчва Достоевски. Идеологията на Дугин освен това изобщо не е оригинална и самодържавника на Русия може и сам да си я формулира.

Не случайно Путин цитира напоследък Петър Първи без да се нуждае от опорките на философа.

Второ. Показният взрив твърдя, е насочен точно срещу дъщерята, а не срещу бащата. В широкия контекст трябва да спомена за романа „Тайният агент” на Джоузеф Кондрад. В него се разказва за руският агент Верлок, който се опитва да взриви „Гринуичкия меридиан”, за да предизвика национална криза. Сюжетът е по действителен случай от 1894 г. и проследява един неуспешен опит за взривяване на “Гринуичката обсерватория”. Подобен вид злодейства са съвършено радикални и същевременно тотално безсмислени. Така изглежда. Но не е. Напротив. Такива актове са напълно оправдани символно.

Младата и симпатична жена не е само жертва на терор. Тя е жертва на вражеско мракобесие срещу красотата на Русия. Тя е символна естетическа жертва. И това бащата Дугин го разбира най-добре.

Трето. Дугин в никакъв случай няма да заподозре Путин в подобно вандалство. Следващите му призиви ще бъдат не „Убивайте!”, а „Побеждавайте!”. Либералите в Русия (които може би са организирали убийството), украинските предатели (обичайните заподозрени) и западната цивилизация ( вечният враг).

И накрая. Убийството на Дугина е перфектен претекст за още по-груб терор навътре и извън Русия.

За да е пределно ясно кой има полза от тази позорна инквизиция - експлозивът под колата на Дугина беше поставен от руската история.