Мария е възрастна жена с паркинсонова болест. Живее сама в малък град, където влаковете ту ги спират, ту ги пускат, но дори когато ги има, минават веднъж на ден. А и самата тя има проблеми с качването и слизането поради естеството на заболяването си.
Най-близката комисия на ТЕЛК се намира в областния град - за да получи полагащия й се процент инвалидност и смешните социални придобивки към него, Мария трябва да пътува дотам. Веднъж - за да си подаде документите. И втори път - когато от комисията й се обадят, че трябва да се яви за освидетелстване. Комисията определя точен ден и час, някъде след около месец. За да се яви във въпросния час, Мария трябва да стане в пет през нощта, за да вземе един от малкото преминаващи влакове край градчето. Явява се, както й е казала комисията, точно в осем. Само за да открие с изненада, че комисията е извикала за освидетелстване още петнайсетина души с различна степен на инвалидност. Рампи за хората, които се придвижват със затруднения, липсват, асансьорът не работи. Завалиите чакат в безкрайния коридор, в който е поставено всичко на всичко едно диванче, побиращо двама-трима души. Останалите стърчат, подпират се на патерици и не смеят да се отлъчат от опашката, защото всеки момент ще им дойде редът. Един огромен коридор, пълен с фигури с различна степен на изкривеност, като в картина на Бош. По-вещите обясняват на Мария, че вече знаят процедурата и затова са дошли още по тъмно, дълго преди часа, в който ще отвори болницата. Та по тази причина почакали и отвън, на студа. В крайна сметка след около три безкрайни часа висене в коридора Мария успява да влезе. След като получи заветното свидетелство, в който е описан някакъв процент на инвалидност, пита какви социални помощи може да получи за това. Лекарите не знаят - любезно я препращат към "Социално подпомагане", което се намира в родния й град и пред чиято врата, защо ли се учудваме, отново има опашки. Докато приключи цялото ходене по мъките, след което Мария ще си добави едни 20-30 лева към пенсията и едно безплатно пътуване с вездесъщото БДЖ, вече й се е отщяло да се занимава с цялата процедура. Естествено - Мария иска да е здрава. Но два пъти повече иска да не я унижават, третирайки я като втора ръка човек дори и онези, които разбират природата на заболяването й. Да не вижда как здрави и прави хора получават същата 80% инвалидност като нея, без да чакат по опашки. Нито пък да й се налага да пътува километри и да чака с часове, за да докаже някому, че действително е инвалид. При това през няколко години - въпреки че всеки знае, че паркинсоновата болест не се лекува.
Системата на ТЕЛК в България в момента е направена така, че от нея могат да се възползват кажи-речи само здрави хора. Повечето българи, които имат затруднения с придвижването, са подложени на тотален геноцид, още докато чакат да ги освидетелстват. Повече от ясно е, че промени в тази система трябва да има не само по отношение на свидетелствата за фалшиви инвалиди, които никак не са малко. Идеята на министър Москов лицензирани лекари да заменят ТЕЛК може и да не е най-добрият вариант, защото това почти със сигурност ще увеличи корупцията - ако човек може да си плати на цяла комисия за едно свидетелство, какво остава, когато докторът е само един. Вероятно е възможно обаче системата да бъде направена по начин, който да не обижда и затруднява точно онези, които се нуждаят от нея. Защото в момента те и техните близки са истинските потърпевши от нея. Дори и ако ТЕЛК не се закрие, какво пречи документите на съответния човек да се препратят служебно по електронен път до съответната социална служба, за да му отпусне тя нужните средства. Крайно време е ТЕЛК-овете да спрат да се държат като наборни военни комисии, които проверяват годността на новобранци за казармата и за които хората с патерици са здрави до доказване на противното. За целта не е нужно непременно да ги закриват.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
