Когато се заговори за писането на нов закон за средното образование у нас, днешните абитуриенти вероятно са били в началното училище. Поне осем випуска са прекрачили прага на школото за първи път с идеята да се дипломират при нови правила, за които не стигнаха предишните два мандата на властта. Очевидно няма да стигне и този - след като образователният закон, който според обещанията трябваше да бъде внесен до Коледа, първо бе забавен, а след това стана ясно, че промени ще претърпи самата му философия. А когато стане нужда да се променя същината на нещо вече готово, един мандат обикновено се оказва прекалено къс.
От нещата, които министерството напоследък хвърля еклектично в публичното пространство, не става ясно как точно ще бъде изменен законът. Само за няколко месеца от учебните програми на абитуриентите на принципа "тука има - тука нема" отпаднаха и се върнаха литературата и историята, а на финала задължителна взе, че стана и географията. Макар че дори и в момента тя не се учи от всички абитуриенти. На практика слушаме кампанийни мантри от рода, че с отпадането на това или онова от програмите се посяга на патриотичното възпитание на децата ни, но не и аргументи и анализи какво и защо трябва да остане. И именно защото образователните ни реформи, доколкото ги има, винаги са кампанийни, училището е на такъв хал. Учебници се коригират не когато е необходимо, а когато в медиите почне да се тръби за грешки и бисери в тях. Учебни програми се прекрояват в зависимост от това коя учителска гилдия е надигнала по-силно глас. Вместо условия за нормална работа на учителите се задават безсмислени анкети и се затрупват с бумащина - в прекия смисъл на думата и в електронен вид, а след това ги критикуват, че не били достатъчно иновативни. Липсва единна визия за системата, която да я види като едно цяло. Половината експерти на МОН лобират за превръщането на класната стая във виртуален Дисниленд, а другата половина все още спорят трябва ли да върнем оценката за поведение в новия образователен закон. На фона за това единственото училище, на което родителите се доверяват, е паралелното - тоест това на частните уроци. Което съществува тотално извън законите, но върши работата, която държавното не успява. Може би защото в държавните школа учителите отдавна са прекалено демотивирани да правят друго, освен да преподават проформа, за да запълнят времето до биенето на звънеца.
Засега всички опити за реформа в образованието деградират в дискусии и кръгли маси, които всъщност са един от основните методи за отлагане на промените. По-важното обаче е, че засега поне не сме видели визия какви трябва да бъдат тези промени. А тя трябва да дойде от управленците, не от чиновниците. Както в средното, така и във висшето образование към момента сме свидетели преди всичко на идеи еднодневки, които са по-скоро тест на общественото мнение, отколкото инструмент за някаква реална реформа. Неслучайно преди време ректори възроптаха, че стратегията за висшето образование е писана от анонимен екип, вместо от хора, които са готови да застанат с имената си зад нея и да защитят всяка своя идея. От известно време насам в образованието онова, което липсва, са именно анализите защо правим едно или друго нещо. Защо преди време махнахме държавната поръчка от университетите, а сега я въвеждаме отново? Какви са финансовите разчети за ползите от нея и как ще се отрази на университетите? Какво точно ще прави бордът на едно висше училище, което сега не се случва в него? Или просто ни харесва думата "борд", та затова искаме въвеждането му? Впрочем, вероятно и той, както много други идеи, ще остане да обитава единствено света на виртуалните реформи. Които остават единствено на хартия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
