Участваме с три отбора на Евро 2016, пошегува се наскоро британски дипломат. Имаше предвид, че три от четирите „съставки" на Обединеното кралство - Англия, Северна Ирландия и Уелс (без Шотландия) участват самостоятелно на най-голямото футболно първенство на Стария континент, което се провежда на всеки четири години. Шегата, в добавка с типичното за британския хумор допълнение „не е лошо" отразява голямото изключение, което Великобритания винаги е била за Европа – винаги в нея и винаги отделена, не само географски чрез Ламанша. По всичко личи, че и такъв ще е резултатът от произведения в четвъртък референдум на Острова, чийто въпрос звучи а ла Шекспир: „да бъде или да не бъде част от ЕС?". Или по друг начин перефразиран – EU или Brexit.
Нищо ново под слънцето. Не за пръв път Лондон играе либеро на европейския терен. Достатъчно е да се хвърли бърз поглед върху историята на Европейския интеграционен процес, синтезиран от Ивайло Иванов, главен асистент във Военна академия „Г.С. Раковски". Великобритания не влиза в сметките на паноевропейското движение, чийто главен инициатор след Първата световна война е австрийският граф Рихард Калерги. Той лансира идеята за европейска федерация, първоначално с установяването на митнически съюз, който да доведе до създаването на единен европейски пазар, а интеграционните икономически процеси да доведат до политически , с краен резултат сливане на европейските държави в една. Великобритания се обявява извън и идеята на френския външен министър Аристид Бриан, който лансира през септември 1929 г. пред Обществото на народите концепцията си за Европейски федерален съюз. За Лондон обаче това е план за френска хегемония в Европа.
Великобритания е поканена и на преговорите под председателството на белгийския външен министър Пол Анри Спаак, които преговори ще доведат през 1957 г. до подписването на Римските договори, създаващи Европейската икономическа общност (ЕИО). Но Лондон се оттегля от тези преговори две години по-рано, тъй като отново не вижда своя интерес, а именно реализирането на своите представи за свободна търговска зона. Не че Великобритания не подава молба за членство в ЕИО през 1961 г., както и втори път през 1967 г., докато най-накрая не става част от нея през 1972 г., преодолявайки съпротивата на ген. Шарл дьо Гол. Не че в крайна сметка плановете са такива, че да са в изгода на Франция и в ущърб на Великобритания...
Впоследствие Лондон си извоюва компромиса да й се връщат част от средствата, които внася в бюджета на общността. Компромис, който през 1984 г. се изразява в това общността да връща на Великобритания ежегодно 66% от нетната вноска на страната в предишната година. За Лондон има още едно изключение през 1999 г. – да не участва в изграждането на икономически и валутен съюз. Неслучайно Великобритания не е част от Еврозоната и си държи на лирата и това вероятно винаги ще остане така. И като сме започнали с изключенията, трябва да посочим, че има и още едно - Договорът от Лисабон, в сила от 1 декември 2009 г. В него Великобритания си запазва правото да не прилага решенията на ЕС в областите външна политика, вътрешен ред и правосъдие.
В крайна сметка не бива да забравяме и как се стигна до това Дейвид Камерън да свика референдума, при това демонстрирайки, че „Великобритания може да се справи сама и без ЕС". Той искаше ограничаване на свободата на установяване в Европа, както и да отреже социалните помощи за бежанци и икономически имигранти (разбирай от Източна Европа) през първите четири години престой на Острова. Само че удари на камък, защото подобни претенции противоречат на и без това прекалено либералните ценности на съвременна Европа. Въпреки че Камерън успя да издейства и поредния европейски компромис по отношение на социалните помощи.
И въпреки че, след като се впусна да агитира за оставането на страната му в ЕС, след като предприе хазартния ход да подстави въпроса „да бъде или да не бъде в ЕС" с намерението да заличи противоречията в Консервативната партия по въпроса за Европа (а вместо това ги изостри) и да „уреди европейския въпрос в британската политика веднъж завинаги", Камерън поставя на карта бъдещето си на политик независимо какъв ще е изходът от референдума. Тоест „европейската война на торите" заплашва както политическото му бъдеще, така и да нанесе такива рани на партията му, че да се наложи тя да ги ближе в продължение на години. Александър Темерко, един от големите спонсори на партията, се осмели да очертае срокове при двата варианта – оставане или напускане на ЕС. Според него ако британците подкрепят Brexit, на Камерън му остават три месеца власт. Ако обаче гласуват за оставане в ЕС – максимум 18 месеца. Защото според Темерко при всички положения партията ще се нуждае от нов лидер. Освен това управлението на риска в тази хазартна игра се колебае между минимизирането и поемането. Защото европейската интеграция е проект, който разделя Консервативната партия през последните три десетилетия. Мнозина от торите винаги са го разглеждали като заплаха за суверенитета на Великобритания, както и за парламентарната й традиция. Но в настоящия момент голяма част от върхушката на партията е привърженик на оставането в един реформиран ЕС и тази позиция е продиктувана по-скоро от прагматизъм, отколкото от убеждения. Докато сред депутатите от партията преобладава евроскептицизма. И докато британците гласуват, в кулоарите на Даунинг стрийт 10 и Уесминстър текат други процеси – „за" и „против" Дейвид Камерън. Така че бъдещето на британския премиер като такъв и като политик въобще е пряка функция от резултата от референдума.
И докато допитването изваде наяве както провала на традиционната политика в разбирането и управлението на влиянието на имиграцията върху обществото, а също и дълбокото разделение в лоното на управляващата Консервативна партия, основният въпрос и по-скоро отговорът му е: ще чуят ли британците тревожните предупреждения на икономистите за рисковете от Brexit или ще предпочетат да жертват джоба си с цел да наложат по-добър контрол над границите си. И така Великобритания да престане да е втората по големина икономика в блока. В крайна сметка енигмата е кои британци ще надделеят пред урните – тези, които искат да си тръгнат, или тези, които искат да останат, за да променят (за пореден път) правилата.
Какъвто и да е резултатът от гласуването, парадоксалното е, че той зависи от вота не толкова на англичаните, колкото на северноирландците и на шотландците. Именно от тях ще зависи дали Обединеното кралство ще остане в ЕС, тъй като проевропейските настроения сред тези две нации са силно изявени. „По ирония на съдбата докато Брюксел демонстрира задоволство от проевропейските шотландски гласове, би трябвало да се притеснява и от нов, повторен референдум на Шотландия за независимост. И ако Шотландия гласува след 5 или 6 години за отцепване, Лондон и Англия може да се видят принудени да свикат нов референдум за оставане или напускане на ЕС", коментира анализаторът Кърсти Хъджис пред испанският в. Ел Паис.
А дали шотландците ще гласуват на референдума на 23 юни за оставане на Великобритания в ЕС? По-скоро да, особено след като преди две години регионът с население 5,3 млн. души реши с 10% превес – 55 на сто „за" и 45 на сто „против", да остане в състава на Обединеното кралство. Защото шотландците видяха тежките последствия от това да станат независими и автоматично да останат извън ЕС, с което щеше да се нанесе съкрушителен удар по основната индустрия на Шотландия- дестилирането и износа на шотландското уиски (скоча). Индустрия, благодарение на която всяка секунда се изнасят 38 бутилки скоч, главно към страните от ЕС, и която генерира годишни приходи в размер на 5,2 милиарда евро. Ето защо по всяка вероятност европейците ще продължат да се радват на свободен достъп до шотландското уиски, а в същото време Великобритания ще продължи да е представена на европейските първенства по футбол от три, а може би и четири „съставки".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
