Преди година горе-долу по това време медиите писаха за няколко деца, поругали портретите на народните будители, окачени в класната стая. Вероятно дори не са знаели кои са хората с дълги бради, за чието честване през 1922 г. тогавашният министър на просвещението Стоян Омарчевски въвежда специален ден. Ден, в който да си спомним, че някой се е опитал да ни събуди.
България вероятно е единствената държава в света, имаща подобен празник.
Дали защото сме толкова заспали, че можем да преброим на пръсти хората, опитали се да стреснат задрямалата рая и да я превърнат в народ? Дали защото сме прекалено уплашени, та тази група хора винаги си остава малка? И винаги, поне до днес, е била само на портрети, окачени на стената - отдалечена от нас и във времето, и по дух.
Тази година за първи път будителите слязоха при нас. Не от портретите. Сред тях се оказа съседът, когото сме свикнали да поздравяваме всеки ден. Децата ни, неочаквано изплъзнали се от "мъдрата" опека на обществото, родило философията "Преклонената глава сабя не я сече". Хората, които ни учат, лекуват или пазят. И, стреснати като чорбаджи Марко пред собствените му деца, които леят куршуми в тигана, ни остава само да промълвим "Лудите - те да са живи". Защото независимо дали приемаме или не начините и формите на протест, които ни заливат напоследък, факт е, че за пръв път след повече от 15 г. обществото е будно. И говори по въпроси, които дълго време бяха премълчавани, предъвквани, замитани под чергата. За жалост, по стар български обичай, събудихме се разделени. Затова и в момента си имаме "Ранобудни" и "Неспящи студенти", които спорят задочно в нета чии очи са по-отворени.
Спорят кой кого буди, кой има моралното право да отваря очите на околните и кой плаща за целия масраф със събуждането. Часовниците на различните будители очевидно са настроени различно - затова и обществото ни се буди на части. И вече събудено, не знае какво иска. Нито пък знае накъде да продължи, защото никога не е имало хоризонти.
Истинският въпрос е как да се запазим в будно състояние по-дълго време. Свикнали сме от години с кротката летаргия, равнодушие и цинизъм, които ни отдалечават от нас самите. Пробуждането ни винаги трае кратко - и за жалост, много често продължава само докато поредните будители овладеят ключови постове в държавата. Може би именно защото не сме свикнали да бъдем будни, а само събуждани. Не умеем да бдим през цялото време над крехката си свобода, над запазването на правата си, над достойнството си на граждани. Оставяме на държавата да решава вместо нас прекалено много неща - и, когато ножът опре до кокала, въставаме срещу нея. По-лесно ни е водим битка за нещо, отколкото да го задържим задълго. Защото второто е трудна борба, която се извършва не на улици и площади, а вътре в нас. Тя не прилича на революция и за нея никой не скандира лозунги. Просто е мълчалива и донякъде неусетна част от вътрешното ни израстване - като отделни хора и като народ. Може да е патетично, но е факт. У нас все още са повече хората, готови да се борят за нещо, отколкото да се трудят за него. Затова и събужданията ни след дълги периоди на летаргия са винаги във вид на революция. Която след това изяжда не само децата си.
Тази година впрочем урокът за будителите в училище ще бъде интересен - ако има кой да го предложи на децата по правилния начин. Ако не - има начини да го научат на площада. Жалкото е обаче, ако тези уроци се учат само там, защото това ги прави нетрайни. И ги разделя - точно както сме разделени в събуждането си. Май единни сме само в съня си - което обяснява защо толкова често сънуваме кошмари, при това колективно.
Защо най-величавият ни период на пробуждане като българи е кръстен от един български гений "Пиянството на един народ". Защо се оставяме да ни събудят, но винаги ни освобождава някой отвън. И най-вече - защо предпочитаме будителите да бъдат далече от нас - иначе могат да смутят спокойствието ни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
