Днес е националният празник на Бразилия. Интересът към гиганта на Латинска Америка у нас се засили, след като неин президент стана дамата с български корени Дилма Русев. Има обаче още един малко известен факт от общата ни история - че на заключителния етап от Втората световна война де факто сме съюзници с бразилците.
В мемоарите си генерал Дуайт Айзенхауер пише, че от времето на Анибал Северна Африка и Италия не са виждали толкова многонационална армия. И безусловно е прав. Защото през 1942-1943 г. под негово, а след това до края на войната под командването на британския фелдмаршал Харълд Алекзандър се намират освен янки и англичани още и южноафриканци (бели и черни), новозеландци, австралийци, индийци (мюсюлмани и индуисти), поляци, чехи и словаци (тогава граждани на една държава), французи (включително френски колониални поданици), гърци, преминали на страната на съюзниците италиански части и дори - рамо до рамо! - Арабски легион и Еврейска бригада.
През лятото на 1944 г. жителите на италианските селца и градчета обаче ще посрещнат още една войска, съставена от мургави и дори чернокожи войници. Техните униформи не се различават особено от американските, но жителите на Апенините бързо разпознават говорения от тях език - португалския, а надписът BRASIL на ръкавите не оставя място за съмнение относно тяхната национална принадлежност.
Но как бразилците се озовават във вихъра на Втората световна война?
Латинска Америка винаги е била някак си периферна спрямо глобалните геополитически конфликти, променили изцяло лицето на изминалия ХХ век. Но всяко правило си има и изключения. В случая то се нарича Бразилия. Тя е единствената страна от района, взела участие и в двете световни войни.
Бразилското участие във Втората световна война, разбира се, не е предрешено. През 1939 г., както и през 1914 г. страната обявява неутралитет. На власт е диктаторът Жетулио Варгас. Той е забранил партиите и изповядва традиционната за Латинска Америка смесица от социален популизъм и антиамериканизъм, гарниран с идеите за корпоративната държава на Бенито Мусолини. Всичко това, в съчетание с наличието на внушителното на брой и със солидни обществени и стопански позиции население от немски и особено от италиански произход, като че ли накланя везните по-скоро в полза на продължаването на благосклонен към Оста неутралитет. Но за сметка на това португало-бразилският елит на страната, контролиращ политиката и армията, е англофилски, неговата нежна половинка по правило е възпитаничка на френските пансиони, а младите технократи са взели дипломите си в Харвард, Принстън и Йейл. На 28 януари 1942 страната скъсва дипломатическите си отношения с Германия, Япония и Италия.
Отговорът на Оста не закъснява. За периода февруари-август 1942 г.
немските и италиански подводници потапят 36 бразилски кораби
при което загиват 1691 души, а 1079 други са ранени. И президенът Варгас не може да не се съобрази със създалите се обществени настроения. А те са по южняшки бурни - по улиците на Рио и другите големи градове тълпите извършват погроми над немски ресторанти, магазини и фирми. При това положение на правителството не остава друга алтернатива, освен да обяви война на Германия и Италия на 22 август 1942.
Емоциите обаче бързо отминават. И всички започват да се питат дали свикналата само на преврати бразилска армия ще бъде достатъчно боеспособна, за да се сражава с германците. В печата, включително и в този на съседните страни, се появяват хапливи подмятания, че колкото кобрите могат да пушат (идиом, отговарящ на нашенското "бивол да хвърчи"), толкова и бразилците могат да бъдат пълноценни войници. Но верни на латинското чувство за хумор, бразилските военни, вместо да се дразнят, измислят за знак на експедиционната част змия, захапала лула.
Но цялата тази пропаганда и породените от нея съмнения не могат да не окажат определено влияние. Затова и чак след две години най-сетне се формира дивизия от 25 000 души ( вместо предвидените първоначално 100 000). На 16 юли 1944 г. дивизията, командвана от генерал Маскаренас дел Мораиш, дебаркира в Неапол. След кратко обучение на място, окомплектоване на снаряжението и най-вече - запознаване на офицерите с характера на задачите и особеностите на италианския терен, дивизията се предислоцира в Тарквиния.
В началото бразилците превземат Монте Прано, Камайоре и други малки градове и установяват контрол над долината Серечио, без да понесат особени загуби. След като претърпява първия си неуспех при град Барга, дивизията заема позиции в Апенините, където ще прекара следващите месеци сред студ и сняг, отблъсквайки контраофанзивата на немските и италианските дивизии. Жителите на тропика се справят успешно и с едното, и с другото. В края на февруари и началото на март 1945 г. те успяват да изтласкат германците от важни в тактическо отношение доминиращи височини. Това на практика довежда най-сетне до пробив на т.нар. "Готическа линия" и обезпечава пролетното настъпление на съюзниците, започнало на 14 април 1945 г.
Първи в атака се хвърлят пак "кариоките" - в района на Монтезе. Тук редниците Aрлиндо да Силва, Жералдо да Круз и Жералдо да Соуса защитават бразилската военна доблест.Те са изпратени на разузнаване, но са открити и обкръжени. Тримата отказват да се предадат и се бият до смърт. Впечатлените германци не само ги погребват, но и
изписват на дървения кръст на гроба им "Трима бразилски герои"
На 25 април "кариоките" освобождават Парма, Коледжио и Тара, а на 28 април при Форново пленяват над 20 хиляди души - това, което е останало от 148 немска пехотна дивизия, от 90 танкова и от последната дивизия от италианската фашистка армия. На 2 май бразилците достигат до Торино, съединявайки се с французите на генерал Жуен. На същия ден военните действия в Италия са прекратени.
През осемте месеца на Италианската кампания бразилският експедиционен корпус дава 948 убити и около 3000 ранени. Загиналите бразилци са погребани край град Пистоя в Тоскана. На 24 юли 1960 г. тленните им останки тържествено са пренесени в мавзолей в Рио де Жанейро, създаден по идея на техния командир, станал вече маршал - Maскаренас дел Мораиш.
Освен пехотната дивизия, във войната участват и бразилските ВВС. Една ескадрила на 19 септември 1944 г. догонва сънародниците си в Италия, където е включена в 12 американска въздушна армия. Емблемата й е разярен Доналд Дък, прострелващ с револвер цигарен дим. Пилотите също дават загуби - от 43 остават 25. Най-тежкият ден за тях се оказва 22 април, когато бразилската ескадрила трябва да разруши комуникациите в района на град Сан Бенедето. Бразилските асове се справят блестящо, унищожавайки повече 80 жп цистерни и стотици автомобили, както и плавателни съдове по река По. Затова днес 22 април е празник на бразилските ВВС.
По същото това време нашата Първа армия напредва в Унгария, Словения и Австрия. И ако в оперативните планове на фелдмаршал Алекзандър на бразилците бе отредено място в източния сектор на италианския фронт, много е вероятно е било през май 1945 г. да се срещнем с тях, а не с части от английската 8 армия. Което щеше да бъде наистина екзотичен епизод в историята и на двете страни. И със сигурност щеше да се състои първата футболна среща между тях, макар и любителска.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
