Ако въобще Ямбол е провинция, Любомир Котев и Христо Карастоянов са граждани провинциалисти. Не и като писатели обаче. Доскоро бяха сред младите надежди на родната литература. Днес вече са в списъка на утвърдените творци. Следващото е да ги подредят при класиците. Графомани. От времето на Чудомир по цялото течение на Тунджа няма по-големи от тях. Имат по тридесет книги. Дали има 30 души, които са ги прочели. Може би, защото доста от книгите им са преиздавани и награждавани. А и издателите ги търсят, а те не са сантиментални хора.
По принцип в един град един голям писател стига. Ямбол е изключение. Освен тях двамата на местна почва има и поне още един в София.
Тези дни Карастоянов издаде "Името" и спечели наградата "Хеликон". Котев пък се курдиса на книжния пазар с "Амаркорд", което стана повод веднага го нарекат ямболския Фелини. В своята книга Христо разказва за Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски император, оцеляла сред разстрела и живяла в България. Любо описва дядо си, шкембе чорбата и симпатичните луди на родния си град. Нищо работа, но се чете. Е, не на един дъх, но за една нощ. Иначе се пише с години.
Рождение и първи стъпки
- Кога и къде сте родени?
Котев: В Ямбол.
Карастоянов: В Тополовград...
Котев: Все в историческата 1950...
Карастоянов: Годината на Тигъра...
Котев: Само че бабите ни са все от Каракурджелий. Което всъщност е Каракоруджии... Тоест не селото на черния кръджалия, а на черния коруджия или пъдарин.
Карастоянов: Значи - добре вардено село!...
Котев: Когато обаче ходих да го видя, беше вече една руина... Съсипано от изселвания и преселения село!
Карастоянов: Пък може и да е било за добро... Много народ е дошъл тук и е донесъл нещо южно със себе си...
Котев: И нещо родопско!
- Какво сте завършили?
Котев: Писателите в България по дефиниция завършват някаква филология...
Карастоянов: А според дипломата завършват като специалисти преподаватели по български език и литература...
Котев: Е, после аз специализирах журналистика...
Карастоянов: А аз нищо не специализирах. Нямаше за кога - бях следвал тринайсет години...
Котев: Ще ми се тук да повторя и казаното от известен наш писател. Той твърдеше, че в никой университет няма да научиш туй, което ще научиш в кръчмата. Животът ми даде да разбера, че е точно така...
Трудов и семеен фронт
- Къде сте работили?
Котев: Като изключим годините на задължителното разпределение, когато все пак трябваше да обучавам стругари в Елхово и багеристи в Ямбол, съм работил само и единствено като журналист. Само и единствено в най-представителния ямболски вестник. Като паралелно с това бях кореспондент ту на "Народна младеж", ту на Националното радио... През 90-а станах главен редактор на същия онзи вестник и извадихме от забравата емблематичния за Ямбол "Тракиец". След което основах първия и единствен ежедневник в града "Делник", на който съм главен редактор и досега... вече деветнайсет години!
Карастоянов: Сега, да видим... Бил съм оценител по почина на Стаханов. Бил съм редактор на заводска многотиражка и завеждащ културно-масовата работа във военно поделение. Бил съм актьор от миманса в драматичния театър и драматург на кукления. Бил съм чиновник в съвета за култура и отговорен секретар на същия оня вестник, за който говори Любо - "Народен другар" се казваше... Накрая се докарах до директор... О, Боже! Предстои ми да се пенсионирам и как ще ги събирам всички бележки за стажа - направо не знам!
- Какво сте написали?
Котев: Трийсет книги.
Карастоянов: Трийсет книги.
- Семейно положение?
Котев: Установено и непроменено. Женен, с две деца - дъщери. Обдарен и с внучка.
Карастоянов: Васил Сотиров, като попълваше адресните регистрации едно време в хотелите, в тая графа редовно пишеше: "Тежко!" Инак и аз съм женен, със София се подписахме на един осми март, ако ме разбираш какво искам да кажа. Имаме син и внуци, като най-големият от тях, по-добрият Христо Карастоянов, ми повтаря и трите имена. Какво пък, да не е малко?
Чувство за хумор - перверзно
- Още нещо за вас, което смятате за важно?
Котев: Не знам дали е точно за мен, но със сигурност е важно! Мисля, че чувството ни за хумор напоследък е перверзно. Че се преструваме, наместо да се смеем. Че сме се отучили да казваме прости истини и простичко да се радваме. Самопоказването е и понятен, и простим грях. Но гарнирано с тъпо позьорство и несмилаема фразеология, ми идва в повече... Чудя се - защо ми хрумна тъкмо туй, тъкмо сега, но знам, че не е случайно!
Карастоянов: Не знам... По-скоро се опитвам да се сетя кое е маловажно в тоя живот... Добре де, не се сещам...
- От кога се познавате?
Котев: Откакто донесоха Карастоянов в нашата махала - в Червената къща. Беше през далечната 1959 година. Той беше по-отнесен тогава, по ми мязаше на артист. И не вярвах, че някога, кога да е, ще заприличам неправдоподобно на него. Човек, за жалост или за щастие, не може да избяга от себе си.
Карастоянов: Браво бе! Котев помни! Аз също, разбира се. А го помня как се носеше по "Илия Каракачанов" тъкмо като човек от махалата.
- Коя е първата книга на вашия колега?
Котев: Помня я. Казва се "Пропукан асфалт". И бях учуден, че е посегнал Христо към един толкова лесен символ, за да изрази сюрреализма, с който бъкаше дебютната му книга... Мислех си тогава, че сюрреализма трябва да го изразиш с по-сюрреалистичен образ. И чак по-сетне разбрах, че е велико. Не знам доколко е сюрреалистично, но е велико да пробие тая крехка тревица през купищата асфалт и дзифт, да е силна, непобедима и свежа тя, като живота... Нашият красив и непобедим живот.
Карастоянов: И аз помня неговата. Заглавието й беше "Нерепетиран монолог" - и точно това представляваше, нерепетиран монолог на тревожния човек. Между другото излезе в една година, силна за младата литература. Осемдесет и шеста. Три бяха белетристичните дебюти. Любовният "Нерепетиран монолог", "Невръстни убийства" на Виктор Пасков и "Жълтата подводница" на Георги Гълов. Страхотно беше... На "Южна пролет" тия тримата бяха на нещо като фотофиниш за Пегаса. Е, имаше и други де, ама съм ги забравил...
Местен патриотизъм и завист
- Защо не напуснахте Ямбол?
Карастоянов: А, вярно бе! Котев, ти защо не напусна Ямбол?
Котев: Ние сме деца на бежанци и сме възпитавани, че камъкът си тежи на мястото. Ние сме заставени от тежката съдба на дедите си да създадем дом, стряха, след тези дълги, протяжни, сякаш безкрайни митарствания през времена и пространства. Ние сме хора обременени - но за добро обремени. Защото благодарение на тази наша орисия, мисля, намерихме себе си. И с тебе, струва ми се, е същото, а?
Карастоянов: Сигурно, обаче не мога да го обясня чак така... Можех да остана в София, не знам вече като какъв, но си се прибрах в Ямбол. И сега си мисля, че просто не бих могъл да живея там... Мога само тук. И каквото и да съм направил в тоя живот - правил съм го тъкмо защото е бил тукашен живот... Аз нали ти казвам, че мисля същото като теб.
- Знаете ли всичко един за друг?
Котев: Знам достатъчно, най-важното. Знам, че с Христо мога да говоря за това, което няма кога и как да кажа другиму. Дали защото няма да ме разберат, или заради нещо друго, но във всички случаи, защото е нещо чуждеещо на другите.
Карастоянов: Котев има предвид, че си говорим за литература. И други такива.
- Кога и с какво единият е ядосвал другия?
Котев: Христо Карастоянов ме е ядосвал всякога, като се втурне в политиката. Не за друго, а защото туй е неприсъща нему дейност. И втурванията му всъщност са спорадични, емоционални и непремерени скокове в другата реалност. Христо Карастоянов има удивителната способност да тръгне емоционално, с много плам, към някоя идея, но охладнява, вразумява се, винаги тъкмо навреме. А мен това ме ядосва заради туй, че разумът ми понякога закъснява в този решителен момент...
Карастоянов: Абе наистина съм се ядосвал, когато се е опъвал на кандармите ми да почне да пише, както говори в кръчмата. Ония нерепетирани монолози бяха и готини, и важни, тоест нужни, но бяха някак си прекалено вглъбени... А инак можеше да попикае цялата дружина от смях, когато подхванеше масалите си... Когато накрая все пак се предаде, се появиха и "Селцето", и "Питомни разкази"... А да не говорим за прелестния му "Амаркорд". Абе, отпусна си душата и ни показа, че може да се пише уж масалджийски, а пък всъщност отвъд смешните случки и неугледните му герои, да остава дълбочината на "Питомни разкази", да речем, или "Пияни лебеди"...
- Кога и за какво сте си завиждали?
Котев: Завистта е низко чувство, а низките чувства са ми неприсъщи. Не завиждам на Марсел Пруст, Маркес, Труман Капоти и Чехов заради изяществото на мисълта и словото. Не им завиждам въпреки вродената си нескопост. Възхищавам им се. Възхищавам се и на Карастоянов, когато постигне изящество на мисълта и слога. Когато изплете онези свои гирлянди от думи, които и да те подразнят някак с натруфеността си, няма да отминеш безчувствено.
Карастоянов: Я, аз май не съм разбрал правилно въпроса... Защото като бяхме млади, много му завиждах, но за извънлитературни работи. Бе много го обичаха бе, Гозес! Добре де, не съм те разбрал!
Пиене и други работи
- Въпрос към Любо: Бихте ли и за какво уволнили Христо Карастоянов"
Котев: Не. Защото ми е нужен като учебно помагало: показвам го на градущите поколения с надеждата да прихванат нещичко от бликащия му талант.
- Въпрос към Ицо: Харесвате ли Любо като началник?
Карастоянов: Че защо да не го харесвам? Не се караме - той се кара на другите - пък стаята му е единственото място, където можем да си говорим за книги и изобщо за литература. Е, той тогава не ми е и началник, разбира се, но няма значение тази подробност...
- Бихте ли влезли в политиката?
Котев: Вече бях там. И както очаквах, излязох омерзен. Политиката всякога ме е отвращавала, но се подведох по акъла на умни хора като Любчо Дилов или Петьо Курумбашев, Емил Димитров Ревизоро и Росен Петров. Вярвахме тогаз, че Гергьовден е нещо ново в родната политика - и наистина бе нещо ново. Само че горе е едно - а долу друго. Това, което главата мисли - краката сякаш не всякога могат да направят. Разбрах тогава, че да си политически лидер в България, е и тъжна, и срамна, и жалка работа. Щом трябва да се бориш не с враговете, а със своите. Такива хора сме. Още дядо Славейков е забелязал, че Първан име имаме, но Вторан нямаме. Всеки от нас има да взема и никой няма да дава.
Карастоянов: Ама ти сериозно ли ме питаш това? Добре, отговарям: не бих! Защото щеше да ме е срам да се гледам в огледалото! И още по-лошо! Вече нямаше и да ме е срам да се гледам!
- Защо учихте точно това?
Карастоянов: Човек не избира професията си.
Котев: И аз мисля така: по-скоро тя ме избра.
- Коя е книгата, за която мечтаете, а още не сте написали?
Котев: Никога не знам коя от книгите ми е най-мечтаната. Всъщност разбирам го, след като съм я написал. Вече знам например, че "Амаркорд" е мислена двайсет години книга...
Карастоянов: А, не - написал съм я!
- Какви недостатъци виждате в другия?
Карастоянов: Спря да пуши!
Котев: Оплешивява прекомерно и категорично.
- С какво се занимавате извън писането?
Котев: С пиене.
Карастоянов: Абе... така ще дойде работата...
- Кой издържа повече на пиене?
Котев: Аз.
Карастоянов: Той.
- Кой е по-добрият писател от двамата?
Котев: Франк Лойд Райт.
Карастоянов: Франк Лойд Райт.
- Какво пишете в момента?
Котев: Книга.
Карастоянов: Книга.
Легендата е жива
Георги Господинов-писател
Градовете са като хората, имат различни силни периоди в своята биография. Високото време на Ямбол от миналия век безспорно са 20-те. Времето на Георги Шейтанов и ямболския анархизъм. Годините на ямболския народен университет с гостуващи лектори като Гео Милев, Асен Златаров, Чавдар Мутафов, Николай Райнов. Времето на онова чудно, ненавременно, първо и последно у нас футуристко списание "Кресчендо", правено от 18-20-годишни момчета начело с Кирил Кръстев. Там някъде художникът Жорж Папазов напуска бакалията на баща си и тръгва за Европа. През 1925 г. вече участва в обща изложба с Пикасо. Бретон го кани да стане един от сюрреалистите, а Папазов с вродения си "ямболски анархизъм" отказва. Не мога да им понасям протестантските събирания, казва. Друг чешит и гражданин на света, писателят Матвей Вълев, напуска града и се запилява по Южна Америка, градинар и каубой, връща се, завърта главата на най-красивата българска поетеса Багряна и изчезва на фронта.
Когато миналата година изненадващо научих, че съм станал почетен гражданин на Ямбол, бях далеч от града, в Берлин. Имах четене и избрах нарочно онези страници от романа си, свързани с Ямбол. За час и нещо кроткият ямболски луд Гошо Центъра се разхождаше из централната Унтер ден Линден, а Безистенът съседстваше с Райхстага.
Ако един град остане без легенда, той е загубен. Писателите Христо Карастоянов и Любомир Котев държат легендата на Ямбол жива. Радвам се, че с тях споделяме едно близко родство по град. Чета с кеф книгите им и чувам гласовете им. Носим навсякъде един град със себе си. И ако успеем, говорейки за града, да кажем и нещо за света, това стига.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
