#Аз съм Тодор

Властта на прякорите в градове и села направи и Темида, и кметовете безсилни

Искате ли да видите как убиват момче на живо? Искате ли да го лайкнете? Да добавите няколко клика върху абсурдното в случая "Харесва ми" и да вдигнете рейтинга на клипчето, което току-що някой е качил във Фейсбук? Нищо по-лесно - в България вече убиват на всяка крачка, а почти винаги някъде около убийците се намират свидетели, готови не да се притекат на помощ, а да снимат с телефоните си. Безучастно. Защото, както казва кметът на Враца, "тука е така".

Ние свикнахме с това "тука е така". Свикнахме, докато гласуваме за местна власт, да съзнаваме, че истинската власт в градовете и селата ни се държи от хора с прякори. От "братя" - Галеви, Чокови, Понички и още знайни и незнайни люде, пред които са безсилни кметове и правозащитни органи. Братята Галеви и кметът на Галиче са галениците на една власт, която

умишлено покровителства терора на дребно

Не онзи терор, който те кара да си сложиш хаштаг на фейса и да заявиш "#Аз съм Шарли". Дребничкият терор, при който имаме десетки пребити граждани, заради които никой няма да каже "Аз съм..." Макар че всички ние сме в много по-голяма степен Тодор, отколкото Шарли. Поне докато властта умишлено затваря очи пред подобни "дреболии", чиято следваща жертва може да бъде всеки от нас. А когато властта е безсилна, какво да направи редовият гражданин? Освен да снима. Да качи видеото във Фейсбук и да се старае да бъде пръв, защото около него стоят още пет-шест души с извадени телефони и всеки от тях иска същото - да бъде пръв. Дали им хрумва, че ако за момент приберат телефоните и се намесят, може би могат да предотвратят убийство? Или просто искат петте си минути слава - след това десетки медии ще ги лайкнат, слагайки най-кървавите и ужасяващи заглавия. "Вижте последните му пет минути!" - и

като на кино ще сложат предупредителен знак 18+

Нищо, че утре тези последни пет минути може да са ваши. Вие може да сте следващите, които ще изгубят крак, ръка, око или живота си в поредния дребен спор на улицата, в който винаги прави са хората с прякори. После свидетелите ще се изпокрият - да не са луди да дават показания срещу хора, пред които дори кметът признава, че е безсилен. Преди време така стана с обвинение за побой срещу синовете на кмета на Галиче Ценко Чоков - свидетелите след дълго мислене в крайна сметка стигнали до извода, че пребитият е паднал от стола. Няколко пъти. Самият пребит оттеглил показанията си - не видял кой го бие. Престъпление няма, дело няма. Има страх. Там, където държавата и правото отсъстват, няма място за друго. Освен за парализиращото усещане, че си безсилен. Вероятно двама-трима от присъстващите на побоя над Тодор са помислили дали да не се намесят, но след това рефлексът за оцеляване е надделял - та това са Поничките. Това са емблемите на терора и рекета в града, заедно с още неколцина местни "босове", на които се крепи май целият местен бизнес.
Ставащото във Враца все повече напомня завръщането на 90-те, когато "бизнес" беше мръсната дума, с която наричахме рекета на местните мутри, а на оплаквания от тях правозащитните органи гледаха единствено с насмешка. Дали обедняването и оскотяването на цели региони ни връщат пак там? Все по-често едни момчета - къде с вратове, къде съвсем без тях, ни карат да мислим, че в оголената ни откъм правосъдие държава единственото, което можем да направим, е да замълчим. Дори и бденията ни са мълчаливи, макар че вече е време да викаме. Защото онези, които пребиват насред улицата, от мълчание не се стряскат. Те не просто не са в състояние да чуят мълчанието - на фона на тяхната оголена бруталност то изглежда като нелеп фарс, като нежна война, която от само себе си е потушена в зародиш.

За да воюваме с тях, мълчание не стига

За съжаление, не стигат и показни акции на родните орли на правосъдието, които се сещат да се намесят все в подобни знакови моменти, когато вълната на гнева е на път да помете дълго отглежданото ни търпение. Дали ако полицаите бяха прибрали навреме поне десетина хора с прякори, Тодор щеше да остане жив? Делата, които висят на врата на някои от тях, вероятно са повече и от ланците им, и въпреки това те продължават да си ходят по улиците и да всяват респект там, където няма кой друг да го всее. Кметът не е шериф, Темида е сляпа, Поничките са вечни, а ние всички имаме телефони и достъп до глобалната мрежа. Снимайте - утре все ще се намери кой да снима и вас.