Петък,

Изгубени в Токио

От: Failed to load user -
140
Изгубени в Токио
A
A
A

Казват, че Токио може да смачка и жител на Ню Йорк. Мой познат, изкарал в японската столица повече от година, пък отскочил след това до Лондон. И видял английския мегаполис като спокойно градче. За сравнения с България е излишно да се говори. Поставена до София, японската столица изглежда като град на бъдещето от "Междузвездни войни". Но Токио има невероятната сила да омайва туриста не само с технологиите и гигантизма, а с ритъма си, необичайната култура. Особеният азиатски чар, който бързо смила европееца.

Покрай битките на уличен футбол, организирани от "Ред Бул", изкарваме малко повече от три дни на токийска земя (с пътя 5). Честно казано, едва ли са достатъчни за детайлното разглеждане и на един квартал. Градът не се побира в нашето разбиране за град. Токио е безкрайно море от сгради, булеварди, паркове, мостове през океана, всевъзможни жп линии. Краят му (изключвайки брега) не се вижда, дори ако човек се качи на един от небостъргачите. В града живеят 9 млн., в префектурата 13. В същото време Токио е обявен за най-голямата градска територия. На практика е съединен със съседни общини, като се получава чудовищната бройка от 35 млн. души. Живеещи в едно, макар и с различни адресни регистрации. Слава Богу, хотелът ни е точно до прочутата "Токио тауър" ("Кулата на Токио") в може би най-лъскавата от 23-те общини - "Минато" (б.а. - "Пристанището"). Би трябвало, след като там са централите на "Мицубиши", "Хонда", "Сони", "НЕК", "Тошиба", "Фуджицу". Там е и прочутата зона Рапонги. Град в града. Мястото за развлечения. Недалеч (няколко спирки с метрото) е и раят на шопинга - "Гиндза". Но за тях по-късно, тъй като първият културен шок идва с настаняването в хотела.

Пиколото е жена, а камериерката - момче

Пиколото се оказва японско момиче, което посяга към куфарите. Става ми неудобно. Представете си типично японско момиче - към 150 см и 45 килограма. Да носи куфарите на здрав българин. Опитвам да обясня, че ще се справя сам, но японката е категорична. Решавам, може би ще я изложа пред началството, обидя или нещо такова. И оставям багажа. Момичето се справя без грешка. Качва още няколко куфара на количката и отпрашва към рецепцията. Следя през следващите дни дали не съм попаднал на някакво изключение. Не! През деня пиколото задължително е момиче, а момчетата посрещат гостите само през нощта. Но хотелските странности не спират дотук. На сутринта камериерка чука на вратата с въпрос дали е удобно да почисти. Тъй като съм облечен за излизане, отварям и следва нова изненада. Камериерката всъщност е младеж. Пак не става въпрос за изключение. На другата сутрин стаята почиства друго младо момче. Равнопоставеност на труда! Въпросът е да бачкаш яко. А японците го правят. Горе-долу за един ден човек свиква с часовата разлика (Токио изпреварва София с 6 часа), но в началото се събужда и ляга в какви ли не часове. Но пък всяко зло за добро. това отваря очите ми за интересни гледки. Например в 6 и 30 ч (местно време) хотелската градина и близкият парк са пълни с работници. Подстригват се цветя (нещо като култ в Япония), чистят се алеи, махат се клони. Бачкат хората, ама здраво!

Първото ми истинско гмуркане е свързано с малки страхове. От тази плетеница, наречена токийско метро, от цените (бях чел, че е най-скъпият град за туриста). Второто притеснение бързо отпада. Благодарение и на комшиите от истанбулското летище, които пътьом са ме ощавили с 10 долара за нещо като питка с нещо като кайма върху нея. Голяма псуване пада в Турция, но адаптацията си заслужава.

Още в първото токийско ресторантче разбирам, че и за по-малко от 10 долара човек може да хапне предоволно. Супа, второ, че дори и биричка. Ако не - водата е безплатна. Ястията са наистина вкусни, без да съм посетил скъпарски ресторант. На същото мнение е и колегата от "Спортал" Дидо, който отдавна си падал по японската кухня. Супата се сервира в чаша. По-скоро е бульон, който се пийва набързо.

Храната е вкусна, сакето - слабичко

Масовите основни ястия няма с какво да плашат европееца. Хората хапват основно риба, пиле, телешко, приготвени по безкрай начини и традиционно гарнирани с купичка ориз. Яко някой си е представял хлебарки и скакалци, ще остане разочарован. Тази многомилионна армия, излизаща и влизаща денонощно в офисите, трябва да бъде изхранена. Затова заведенията са десетки хиляди. Проблемът е, че персоналът не във всяко от тях владее английски. А и менютата понякога са само на японски. И настава страшна олелия. Но пък е забавно. След страшни мъки например учтива жена около 50-те се усмихва доволна, че е разбрала въпроса ни какво точно представлява най-горното ядене. И гордо го назовава на японски. Смях. И ние, и персоналът. Но по-младите владеят английски, а и доста менюта са преведени или пък срещу манджата има картинка. Помага. Няма как, едната вечер е посветена и на сакето. За около 3-4 долара домакинята на ресторанта ни носи нещо като бърдуче. Предупреждава ни с Дидо, че трябва да внимаваме, за да не направим главите. Това саке било към 15 градуса. Бързо я успокояваме, че в нашата родина това не се счита за сериозно пиене. Сакето е приятно, но много не впечатлява. Ако посетите Токио (Япония въобще), трябва да знаете, че посещението ви в заведение започва с бяла, хавлиена кърпа, нагорещена на пара. Дават ви я с ядането, за да си избършете ръцете. Задължително е.

Токио изненадва приятно пушачи като мен и колегата Дидо. Цигарите са разрешени по ресторанти и барове, но забранени на улицата! Звучи объркано, но пък супер ми допада. На 300-400 метра по тротоарите са направени специални зони за пушачи. Обикновено са до спирки или големите офиси. Японците спазват желязно правилата. Докато дръпвам на едно такова място, на булеварда спира ферари. Шофьорът отваря прозореца, запалва цигара до кошчето с фасовете (обикновено има вода, за да не мирише), изпушва я, след което потегля. Неминуемо изникват аналогии с България, но до културния шок на родна земя все пак има време.

Продължаваме да препускаме, събирайки впечатления. Лек проблем има за почитателите на кафето. На всеки 200 метра има машина с монети с няколко вида, плюс чай, безалкохолни, вода, цигари. Само дето кафето е студено в кенчета. И с това обаче се свиква. Кафето струва към долар или малко повече. Толкова е и половин литър минерална вода. Пълно е обаче и с чешмички. Изрично пише, че са за пиене. Натискаш малък бутон отстрани и тръгват. Пушачите няма нужда да се запасяват със стекове от България. "Марлборо" например излиза около 4,5 долара. Разликата не е шокираща. За разлика от чистотата и редът. Че асфалтът става за състезание от Формула 1, всеки се сеща. Но е и идеално лъснат. Доказваме го с Дидо, докато се търкаляме пред "Токио тауър" в опит да хванем по-специален кадър. Коли на чистотата минават и сутрин, и вечер, че и през деня. Тези 37 милиона души се управляват от цяла армия часови. Частни и общински регулировчици, които са на всеки ъгъл по гарите, летищата, паркингите, изходите на големите сгради и хотели. Ръкомахат, упътват. И ако знаят английски, любезно помагат. Охранителите пък ти козируват! Точно като в армията. Не знам защо.

Хората ценят времето и затова редът е железен. И ако си мисли някой, че в центъра пъплят милиони коли, се лъже. В централните квартали движението е по-спокойно от софийското. Съвсем сериозно. Проблемите идват чак на входните артерии на града. Но вътре шофьорите са царе. Причината е ясна - повечето хора ползват железницата. Имаш ли кола, трябва да имаш и служебно място за паркиране. Или да ползваш платено такова, а цените са дебели. Съвсем закономерно, защото ако с нещо наистина зашеметява Токио, то това е усещането за пространство на архитектите и жителите му. Няма оставен празен сантиметър. Сграда, тротоар, улица, парк. Четири квадрата да са останали между небостъргачите, ще се оползотворят. За градинка, храмче или странна постройка. Хиляди са паркингите, тип "виенско колело". Влиза колата в гаражна клетка и я повдигат някъде нагоре. После ти я свалят. Автопаркът е на видима средна възраст 1-2 години.

Над 90% от автомобилите са японски, половината "Тойота"

Сигурно над 90% от автомобилите са японски. Половината от тях - "Тойота". Моделите са различни от тези в Европа. Само хибридът "Приус" е със същото име. Чуждестранните коли са "Мерцедес" и БМВ. Немската автоиндустрия трябва да бъде горда! Плюс хората в Маранело. Японците обичат "Ферари", определено. Имат парите, макар че животът не е лесен, оплакват се местните.

Около 3000 евро е средната заплата на обикновените служители (не говорим за юпита и баровци от големите корпорации и банки). Поне така обяснява един от събеседниците ми - Кейске от Нагоя. "Наемът на една стаичка обаче струва 700 евро", пресича почудата ми той, "Животът в Токио е страшно напрегнат. В провинцията определено е по-леко".

Може и да не съм попаднал на точните хора, но от контактите ми местните не оставам с впечатление да знаят за България. Като футболен фен Кейске започва с Христо Стоичков, все пак Камата е ритал в "Кашива". Естествено, Котоошу е доста популярен, но японците не знаят, че е българин. В сумото е така, националността не е от значение за японците. Няколко дами от екипа на "Ред Бул" свързват България единствено с Европа - континентът, който мечтаят да разгледат. Неслучайно в Токио е пълно с местенца, копиращи едно към едно Европа. До хотела ми има гръцки амфитеатър с всичките му там скулптори. Близо до пристанището пък се натъквам на "градина в Тоскана". Като в Италия си, ако не повдигаш поглед над живия плет.

Японците са невероятно възпитани и лъчезарни хора. Това не за 3 дни, а за 3 минути може да се разбере. Кланят се по 10 пъти, когато им благодариш. Усмихват се и винаги са готови да услужат. Ако има как, защото често са безпомощни дори на тема къде е най-близкият магазин. "Съжалявам, аз само работя тук, живея в друг квартал" - този отговор е редовен, но пък винаги поднесен с огромна доза любезност.

Тийнейджърите са доста американизирани. Носят се като рапъри, поздравяват се като в нюйоркските гета, слушат същата музика. За краткия престой е трудно да разбера как тези хлапетии се превръщат в част от многомилионната армия от офисите. Мъжете - с черни костюми без вратовръзка и бели ризи. Жените - в модерни делови костюми. Забързани, концентрирани, пушещи самотно, без да разменят дори дума с колегите. Явно фирмената култура ги пресова безотказно! Но пък хората от офисите са роботи само през деня. Вечер ресторантите отново са пълни със служители на големите компании.

Копчетата вече са разкопчани, сакето се поръчва с бутилки, летят бири. Разговорите се водят на висок глас, всички се смеят шумно. До полунощ, че и по-късно, макар на другия ден програмата е ясна - метрото, офиса, метрото.

Зони за забавления не липсват. "Рапонги" е най-прочутата с хилядите си заведения - от хапване на крак до дискретни клубове за специални услуги. Японските ресторантчета се редуват с китайски, тайландски, италиански, френски, мексикански. Пълно е с ирландски барове, "Гинес" се лее навсякъде. Каквото и да поискате, ще го намерите. В "Рапонги" прежалвам и 20 долара за посещение на покрива на небостъргач. Но пък гледката към града струва повече.

Местните са залепени за телефоните

Едва ли някой българин ще тръгне на шопинг в Токио, но направи ли го, "Гиндза" е мястото. Кварталът е пронизан от десетки улици с молчета, обикновени магазини и маркови бутици. Тези на "Армани" и "Фере" са на по няколко етажа. Най-претъпканото молче е за мобилни телефони. Купуват се всякакви. Обществен интернет почти липсва, защото всеки е снабден чрез сим картата си. Японците не спират да чатят, говорят или сърфират за секунда. По тротоари, в метрото, обядвайки. Направо са маниаци. Засичам даже и пичовете от снимките на "Ройтерс", които чакат премиерата на новия iPhone. Спят от дни до магазина на местен оператор, пред който минавам. Не ги разбирам, но пък изглеждат супер щастливи от според мен безсмисленото им висене.

Работещите дами предпочитат японски дизайнери, непознати по нашите ширини. Пазаруват предимно уникати. Интересно е, че могат да препускат от един в друг магазин, без да виждат слънце. Повечето магазини са наредени в една редица. Имат входове от двете страни и на практика са свързани. За цени и дамска мода не смея да говоря, но май е скъпичко. Доста изгодна е техниката, нали сме в родината на "Канон", "Никон", "Сони".

Лично аз наблягам на сувенирите и намирам идеалния лабиринт от магазини с всевъзможни нещица. Намира се на първите етажи в "Токио тауър". За 3 дни вече съм на ти с квартала и околните "махали". Морето небостъргачи и по-малки "офисчета" на по 20-30 етажа спират да ме впечатляват. Както и морето светлини вечер. Човек свиква бързо с ритъма на Токио, става един от 35-те милиона. Усмихва се, кланя се, благодари по три пъти. И на тръгване усещам лека тъга. Усмихнатите "роботчетата" започват да липсват още в самолета, въпреки че комшиите от "Тюркиш еърлайнс" стартират обяда по японски - с белите хавлиени кърпи. Страшното обаче е приземяването. София изглежда като призрачен град след светлините на Токио или тези на Истанбул. Дама във фрийшопа ме удря с половин долар. Следва едночасовото чакане на багажа, дупките, боклуците и пикаещ до блока пияница. Машината на времето явно не е измислица, защото съм се върнал 100-200 години назад. Но пък адаптацията е като в Токио - за два-три дни свикваш.

 

Най-удобно е през Истанбул

Пътуването до Токио става най-лесно през Истанбул. От турския мегаполис до японския са 11-12 часа със самолет. Билет икономична класа ще ви струва към 1100 евро отиване и връщане. По-ранна резервация може да ви спести почти половината. Други често използвани варианти са през Лондон и Москва. Обслужването в "Тюркиш еърлайнс" е перфектно. В самолета има дори интернет. Двойна стая в приличен хотел може да се намери и срещу 70-80 долара нощувката. Пригответе около 30-35 долара за влак от летище "Нарита" до центъра на Токио. Има и автобуси от аеропорта до големите хотели. Нашите оператори имат роуминг. За всеки случай проверете дали моделът ви телефон ще функционира в Япония. Същото важи и за банковите карти. Уж всички вършат работа, но на място се оказва, че не е точно така. Може да вземете изгодно йени и от София. Иначе има десетки места в Токи, където обменят долари и евро.

 

"Мишлен" му дава най-много звезди

35-те милиона жители правят най-големия метрополитен в света номер 1 и по брутен вътрешен продукт с 1,476 трилиона долара. Така Токио изпреварва Ню Йорк. В града са седалищата на 51 от 500-те най-големи компании в света. Нито едно друго място не може да се похвали с подобно число. Прочутият гайд на "Мишлен" му дава най-много звезди сред всички градове на света.


Всички новини от категория Мнения.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Още от категорията

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички