Петък,

Оля Стоянова: Животът е по-важен от писането

От: Администратор -
2992
Оля Стоянова:   Животът е по-важен от писането
A
A
A

Оля Стоянова е поет, писател, драматург и журналист - призната и харесвана е във всеки жанр, с който се захване. Носителка е на куп литературни награди, последната от която бе "Аскеер" за драматургия за пиесата й "Покана за вечеря" (реж. Тея Сугарева), осъществена в Театър "София" след конкурс. Оля е и майка на три деца (това все по-често, за съжаление, изглежда като необичайно), а заедно със съпруга й Живко Джаков са заклети планинари и издадоха книга за дивите места в България. Оля, по парадокс или пък всъщност това е единствената правилна формула, не изглежда като човек, обсебен от писането. Ето какво каза тя.

- Мишел Уелбек ползва следния израз: че никак не харесвал европейската "семейственост". Интересното е, че в българската драматургия обаче има съвсем малко посветени на семейството текстове. Как се реши ти за такъв, с "Покана за вечеря"?
- Повечето хора ме питаха дали пиесата не е преживян, документален текст. За радост не е. Просто си дадох сметка за начина, по който виждаме най-близките си: предимно в роли. Колко хора се питат - дали баща ми е щастлив? Рядко имаме очи за родителите си. Щеше ми се такава тежка история да се разкаже и със смях, защото иначе рискуваш да потънеш в бездни, от които няма измъкване. Повлия ми и една случка от погребение, на което видях, че всеки от присъстващите има съвсем различна представа за покойника.
- Как работи с Тея Сугарева?
- Тя е млад човек с много зрялост. Хареса ми как работи - чисто и умно, без театралничене и широки театрални жестове. Ходейки на репетициитеq постоянно се изумявах и от дисциплината на актьорите. Винаги ми е чудно как запаметяват толкова много текст?
- Каза ли си - добре, че пиша...
- Да. На мен ми е неудобно дори да изляза накрая на постановката и да се поклоня, ще ми се да си го спестя. Не знам как актьорите успяват да се справят с напрежението. Предпочитам да се боря с текст, идеи, диалози, отколкото с това, на което на тях им се налага.
- Очакваше ли да вземеш "Аскеер"?
- Не. Когато стане дума за награда, отивам на церемонията съвсем сигурна, че няма да съм аз. Наградите в театъра са нещо, на което не отдавам особено значение, но все пак има един сериозен плюс - че чрез конкурсите текстът ти може да достигне до сцена, без да се налага да търсиш режисьор, актьори, екип - на мен поне ми е непосилно. Аз съм встрани от театъра, дори дълго време ми се струваше загубена кауза да пиша драматургия. Питат ме сега - какво ще правиш с тази награда, сякаш с някакво очакване, че би трябвало да ходя 5 сантиметра над земята. Но това е несериозно, промяна вътре в мен няма.
- Какво мислиш за жеста на Ивайло Христов да върне неговата статуетка?
- Разбирам го. Като преподавател вижда какво се случва с младите актьори, колко им е трудно, каква цена трябва да платят. Иначе действително е така - културата е в криза, и то не отсега, а откакто съм се родила. Актьорите, които правят документален театър, например разказват, че всеки върши нещо друго, за да продължава да бъде на сцената.
- Стоят ли ти в главата всички тези съображения за лошата среда - когато пишеш?
- Не. Сега, ако бях на 18, пак бих кандидатствала журналистика и пак бих избрала да се занимавам с литература. Ясно е, пари и слава няма. Дори ентусиазмът, поне при мен, е нещо, което бързо се изчерпва. Обаче има нещо хубаво - и то е, че в процеса на правенето и писането откриваш смисъла на нещата и това ти харесва.
- Клишетата в женските списания гласят, че на модерната жена й се налага да се справи с работа, семейство и какво ли още не. Давам си сметка обаче, че при теб това наистина е действителност: три деца, писане, допреди време работеше и като журналист - как смогваш?
- Не знам, не съм се замисляла. Не вярвам в цялата тази работа за дините и двете под една мишница, всъщност може. Аз живея така и така ми харесва. Вярно, правя всичко в последния момент, често закъснявам, но е неизбежно. Виждам хора, които са заложили всичко на една карта и тази карта е литературата. Не е препоръчително писането да се превръща в професия. Животът е по-важен, всичко останало е вторично. Когато баща на няколко деца ми каже, че за него литературата е смисълът на живота му, нещо не е окей. Дори в момента ми липсва журналистиката, с която дълго време се занимавах. Помага много - спасява човек от това да си мисли, че е центърът на света.
- Знаеш обаче, че не е професия, която носи особен престиж, особено в България.
- Никога не съм се срамувала, че съм журналист. Тази професия поддържа здравословно любопитство към света. Ако има срамни неща в журналистиката, те са защото хората, които я работят, смесват неща, които са несъвместими. Нивото, за съжаление, е високо в много малко издания. Спомням си в един момент аз и съпругът ми бяха безработни, и то с три деца. Предложиха ми работа в съмнително издание, но нямаше как да се правя на принцеса. Трябваше да работя в културния отдел, парите бяха добри. И поискаха от мен следното: да направя интервю с вдовица на театрал, която да разкаже какъв гад е бил мъжът й. Тръгнах си веднага. Нечистоплътна история - не знам как някои хора биха се съгласили да направят това.
- Със съпруга ти Живко Джаков издадохте "Пътеводител на дивите места" - преди си разказвала, че сте се запознали на връх Мургаш. Не че не е нормално, но откъде иде любовта ти към планините?
- Просто там, особено на връх Мургаш, се чувстваш толкова свободен, както никъде другаде. Над нещата си - буквално и преносно. Преди време ми се струваше, че всеки ден, който съм прекарала в София, е бил загубен. А като прекараш 20 дни на Мургаш и после се върнеш в София, нещата в столицата ти изглеждат почти нереалистични и странни.
- Няма как да не е седял пред теб въпросът за емиграцията.
- Почти всичките ми приятели са в чужбина.
Но не заминахме, може би защото самата идея, че сме далеч и че не можем да стигнем за един ден до Рила или до скалите на Лакатник, ни е отказвала. Но ние с Живко и децата и без това пътуваме често, така че не мога да кажа, че това, че живеем тук, ни тежи. Истината е, че на българите, които са в чужбина, също не им е леко. Малко ми е странно и как разсъждават - ако примерно са прекарали 15 години навън, дори и да изпитат желание да се върнат, го считат за нещо като поражение. В "Покана за вечеря", впрочем, има неща и в този контекст.
- Как възпитаваш децата си?
- Май им давам прекалено голямо възможност за избор и съвсем естествено е да се случи - качили са се на главите ни. Ще ми се да бъдат добри хора. Това е много по-важно от неща като "математика или български".


Всички новини от категория Интервюта.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Още от категорията

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички